Определение № 50898 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 919/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕС О ЕС ЛОКСМИТ“ ООД, чрез адв. Д. Б. против решение от 02.11.2021 г. по в.гр.д. № 12321/2020 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено изцяло решение № 179234/18.08.2020 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 4871/2020 г., е осъдил касатора да опразни от движими вещи и върне на основание чл.233, ал.1 пр.1 ЗЗД на И. Т. Д. държането върху наето помещение по прекратен договор за наем, представляващо магазин №...., находящ се на партерния етаж на сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 123,32 кв.м., състоящ се от търговско помещение, склад и баня с тоалетна. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото въззивният съд е обосновал решението си на обстоятелства и възражения, които са наведени от въззивника-ищец за първи път пред въззивната инстанция, в резултат на което е достигнал до извод, че в случая не са налице конклудентни действия, означаващи съгласие от страна на съсобственика – ищец за сключването на договора за наем от 19.07.2019 г. с оглед възражението му, че е получавал сумите като обезщетение за ползване на имота, а не като наемни вноски. Подобно възражение ищецът не е направил пред първата инстанция нито след получаване на отговора на исковата молба, нито след изготвяне на доклада по делото, съдържащ твърдението на ответника, че е налице съгласие на ищеца за сключване на договора за наем/продължаване действието на предходния договор за наем, изразено с конклудентни действия. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил всички наведени от страните доводи /по-конкретно възражението на въззиваемата страна в отговора й, че доводите на въззивника, че е получавал сумите като обезщетение за ползване, се правят за първи път едва с въззивната жалба/ и съответно не е изложил съображения кои от тях намира за неоснователни, което е довело до неправилност на въззивното решение. На следващо място се твърди неправилност и необоснованост на извода на съда, че договорът за наем от 30.05.2012 г. е прекратен през 2017 г., тъй като не е уговорено продължаването му по взаимно съгласие. Този извод на съда е в противоречие с безспорното между страните обстоятелство, че този договор е продължил да съществува като безсрочен такъв поради липсата на противопоставяне от страна на наемодателите. Именно в този смисъл са и твърденията на самия ищец в исковата молба, които са възпроизведени и в доклада по делото. Ето защо, изводът на въззивния съд, че при положение, че един от наемодателите е изразил изрично несъгласие, обективирано в нотариална покана, за продължаване на срока на договора, то такова продължаване не е уговорено между страните, се явява неправилен и противоречи на твърденията и на двете страни по делото, които са приели, че договорът не е прекратен през 2017 г., а е станал безсрочен, още повече, че въпросната нотариална покана е изпратена през 2019 г., т.е. две години след изтичането на срока на договора от 30.05.2012 г. Изложени са доводи за неправилност и на изводите на съда, че от текста на чл.22 от договора за наем от 2019 г. се установява съгласие от страна на Д. Д. за прекратяване на договора за наем от 2012 г., както и на извода, че дори и да не е настъпило прекратяване на наемния договор от 2012 г. с отправената от ищеца И. Д. нотариална покана, то наемните правоотношения били прекратени с факта на подаването на исковата молба. В тази връзка се поддържа се, че волята на съсобственика Д. Д. е била не за прекратяване на наемното правоотношение, а за предоговаряне на наемната цена, като съдът не отчел и факта, че след подаване на исковата молба ищецът е продължил да получава и да не връща съответната част от наема, като са ангажирани доказателства за заплащане на наемната цена до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, т.е. поддържа се, че наемното правоотношение е продължило да съществува и след подаване на исковата молба. На последно място се поддържа, че съдът изобщо не е коментирал посоченото от ответника решение № 14 от 25.02.2020 г. по гр.д. № 2458/2019 г. по описа на ВКС, I г.о., с което е даден положителен отговор на въпроса дали получаването на ежемесечни парични суми, пропорционални на идеална част от правото на собственост на съответния съсобственик в един общ недвижим имот, срещу ползването на същия, и невъзстановяването на тези суми към платеца, представлява съгласие от страна на съответния съсобственик по смисъла на ЗЗД за наличие на облигационно отношение, изразяващо се в договор за наем между тези страни. Вместо това съдът е направил извод за неприложимост на решение № 156 от 7.11.2018 г. по гр.д. № 1223/2018 г. на III г.о. на ВКС, което е посочено като пример в решението по гр.д. № 2458/2019 г. Поддържа се, че и този извод на съда е неправилен, тъй като според даденото от ВКС разрешение, даването на банкова сметка от ищците за получаването на наемната цена в качеството им на наемодатели би следвало да се тълкува като волеизявление чрез конклудентни действия, с което биха се обвързали от договора за наем, а в този случай те не биха могли да претендират средната пазарна наемна цена за лишаването им от ползване. Поддържа се становище, че ако ищецът е искал да се противопостави на договора за наем е следвало да връща получаваните наемни вноски, което обаче той не е сторил. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси. Първите са поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и са следните: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, заедно с излагане на съображения кои от тях намира за неоснователни и защо и следва ли да отговори на всички оплаквания и доводи на страните във въззивната жалба и писмения отговор, като се поддържа, че въззивният със е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 112 от 28.10.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на I т.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. и решение № 33 от 09.04.2020 г. по т.д. № 693/2019 г. на I т.о.; 2/ Може ли съдът да основе решението си на факти/обстоятелства, които са въведени за първи път с въззивната жалба и допустимо ли е съдът да разгледа и да мотивира решението си с обстоятелства и направени във връзка тях възражения, когато същите са били въведени в процеса след преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както с казуалната практика на ВКС - решение № 88 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 4229/2015 г. на III г.о. Поставените от касатора материалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са следните: 1/ Получаването на ежемесечни парични суми, пропорционални на идеална част от правото на собственост на съответния съсобственик в един общ недвижим имот, срещу ползването на същия, и невъзстановяването на тези суми към платеца, представлява ли съгласие от страна на съответния съсобственик по смисъла на ЗЗД за наличие на облигационно отношение, изразяващо се в договор за наем между тези страни, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 14 от 25.02.2020 г. по гр.д. № 2458/2019 г. по описа на ВКС, I г.о.; 2/ Допустимо ли е по реда на чл.20 ЗЗД съдът да извърши тълкуване на договора, което е различно от съдържанието му, като се поддържа противоречие с практиката на ВКС по този въпрос – решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 2489/2017 г. на IV г.о. и решение № 502 от 26.07.2020 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени и следните материалноправни въпроси: 1/ Представлява ли действие на управление едностранното прекратяване на договор за наем, за което е необходимо решение на мнозинството съсобственици, притежаващи повече от половината от съсобствената вещ съобразно чл.32, ал.1 ЗС; 2/ Поражда ли желаните правни последици покана за прекратяване на наемното правоотношение отправена от съсобственик, който не разполага с необходимото мнозинство съгласно чл.32, ал.1 ЗС, респективно не е налице решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от съсобствената вещ; 3/ Поражда ли правни последици противопоставянето на един от съсобствениците – наемодател, който не притежава повече от половината от недвижимия имот, срещу ползването на вещта; 4/ Предявяването на иск по чл.233, ал.1 ЗЗД представлява ли действие на управление, за което е необходимо решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината но съсобствената вещ; 5/ Допустим ли е иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД предявен от съсобственик, който не притежава повече от половината от общата вещ или същият разполага и следва да предяви иск по чл.32, ал.2 ЗС, поради невъзможност да се образува мнозинство. Изложена е обосновка, че така повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като нормите на чл.32, ал.1 ЗС и чл.236, ал.1 ЗЗД са непълни и неясни досежно това кои от посочените действия следва да се тълкуват като действия на управление със съсобствената вещ и как следва да се управлява вещ, която е съсобствена на две лица, при равни квоти и е необходимо да се създаде практика по прилагането им. Касаторът излага и доводи за наличието на основанията на чл.280, ал.2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост, като се поддържа, че ищецът е съсобственик само на 1/2 ид.ч. от имота и доколкото липсва решение на съсобствениците, той няма право да предявява иск по чл.233, ал.1 ЗЗД за опразване на целия имот. Очевидната неправилност на решението е обосновано със същите аргументи, както и с довод за допуснато нарушение на императивна правна норма – чл.266 ГПК, забраняваща въвеждането на нови обстоятелства в предмета на делото и гарантираща равенството на страните в процеса. Ответникът по жалбата – И. Т. Д., чрез пълномощника си адв. М., е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага се и становище за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила закон и необоснованост. Претендира разноски за производството пред ВКС. За да отмени решението на първоинстанционноия съд и вместо него да постанови друго, с което искът по чл.233, ал.1 ЗЗД е уважен, въззивният съд е приел следното: сключеният между ищеца И. Д. и Д. Д., в качеството им на наемодатели и ответното дружество - наемател, договор за наем от 30.05.2012 г., с уговорен срок до 31.05.2017 г. е прекратен с отправената от ищеца нотариална покана, връчена на ответника на 22.11.2019 г., а ако условно се приеме, че прекратяването не е настъпило на тази дата, то наемните отношения между страните по договора са били прекратени с подаването на исковата молба по чл.233, ал.1 ЗЗД, която също има характер на предизвестие по смисъла на чл.238, ал.1 ЗЗД; след прекратяване на наемните правоотношения, същите не могат да бъдат продължени или подновени едностранно от бившия наемател, поради което той е длъжен да върне наетата вещ, която задържа без правно основание; относно действието на договора за наем от 19.07.2019 г. е прието, че в конкретния случай не са налице конклудентни действия на ищеца, означаващи съгласие от негова страна за сключване на договора, а е налице изрично противопоставяне за това, което е обективирано както в нотариалната покана, така и заявителския материал до органите на 07 РПУ; макар и в договора за наем от 19.07.2019 г. да е посочена банковата сметка на ищеца, то тя не била предоставена от него, а от другия съсобственик –Д. Д., поради което даденото в решение № 156 от 07.11.2018 г. по гр.д. № 1223/2018 г. на ВКС разрешение, не е приложимо в конкретния случай; макар и по делото да е безспорно установено, че по банковата сметка на ищеца са превеждани от ответника договорените в чл.4 от договора за наем от 19.07.2019 г. суми, представляващи припадащата се на ищеца част от наемното възнаграждение, то с оглед изявлението на ищеца, че е получавал същите като обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем от 2012 г., съдът е приел, че сключеният на 19.07.2019 г. договор за наем между Д. Д. и ответното дружество, не може да бъде противопоставен на ищеца; При така изложените решаващи правни изводи на въззивния съд и при съобразяване на изложените в исковата молба и в отговора твърдения за факти и възражения на двете страни по спора, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория процесуалноправен въпрос за да се провери дали въззивния съд е процедирал в противоречие с постановките на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно служебните предели на въззивната проверка и съответно забраната за включване в предмета на въззивното производство на нови факти и обстоятелства, било по инициатива на съда, било по искане на някоя от страните, на съдебната практика, обективирана в решение № 88 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 4229/2015 г. на III г.о., според която съдът не може да основе решението си на факти, които не са посочени от ищеца в исковата молба, а още по-малко това може да направи въззивния съд. Първият повдигнат материалноправен въпрос също отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е обусловил решаващата воля на въззивния съд, поради което обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за да се провери дали даденото разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 14 от 25.02.2020 г. по гр.д. № 2458/2019 г., I г.о., според която получаването на ежемесечни парични суми, пропорционални на идеална част от правото на собственост на съответния съсобственик в един общ недвижим имот, срещу ползването на същия, и невъзстановяването на тези суми към платеца, представлява съгласие от страна на съответния съсобственик по смисъла на ЗЗД за наличие на облигационно отношение, изразяващо се в договор за наем между тези страни. Останалите повдигнати въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като обосновката им е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост и неправилност на съдебното решение, т.е. касаят установената от съда фактическа обстановка, с която касаторът не е съгласен, поради което са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационното обжалване само при формулиране на хипотеза, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, като напр. грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая касаторът не твърди. Не обуславят допускане на касационно обжалване и въпросите, формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий – нормите на чл.32, ал.1 ЗС и на чл.236, ал.1 ЗЗД са ясни и не се нуждаят от тълкуване, като по приложението им е налице обилна съдебна практика на ВС и ВКС. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 300,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,