Определение № 50551 от 14.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1920/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗАД „Далл Богг: Живот и Здраве“ чрез юрисконсулт Н. Г. обжалва частично решение № 451 от 31.02.2022 г. по в.гр.д. 3453/21 г., САС, в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е осъден жалбоподателят да заплати на Д. Д. И. допълнително още 45 000 лв, разликата над присъдените от първоинстанционния съд 5 000 лв до 50 000 лв, която сума представлява обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И. в ПТП на 06.10.2019 г. на път Е-79, кръстовище [населено място], виновно причинено от И. Г. Г. при управление на л.а „Опел Астра“, ведно със законната лихва от 28.07.2020 г.

Поддържа основание за отмяна на съдебното решение, съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ЗЗД – неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Поддържа, че със самото си участие в движението по пътищата, управлявайки мотоциклет, без правоспособност и под влияние на метамфетамини, пострадалият бил създал предпоставки за настъпване на ПТП. Счита, че неотчитайки така установените факти, въззивният съд не е преценил правилно наличието на съпричиняване.

Освен това поддържа, че решението е необосновано, тъй като в мотивите, съдът бил приел за установени факти, в противоречие с доказателствата по делото - основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага чл. 51, ал. 1 от ЗЗД по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявен от пострадало лице, което е управлявало ППС под влиянието на наркотици и без да притежава правоспособност при настъпване на ПТП?

2. Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, при употреба на психотропни вещества и липса на правоспособност за управление на ППС от страна на пострадал от ПТП, които обосновават забрана същият изобщо да участва в движението по пътищата на основание чл. 6, ал. 3, т.1 пр. 2 от ЗДвП и чл. 150 ЗДвП?

Счита, че по посочените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 42 по гр.д. 5488/13 г, IV ГО, ВКС, решение № 197 по гр.д. 7364/13 г., III ГО на ВКС, решение № 217 по гр.д. 761/10 г., IV ГО, решение № 146 по т.д. 2687/14 г., II ГО на ВКС, с което обосновава допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Излага обстоятелства, че пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане. След като бил поставил в риск собственото си здраве, като след употреба на наркотични вещества бил решил да управлява процесния мотоциклет, при положение, че не притежава и правоспособност.

Наред с посоченото допълнително основание за допускане касационно обжалване поддържа и наличие на основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В касационната жалба е посочил, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно, основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Д. И. чрез адв. М. Д. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Формулираните правни въпроси не били разрешени от въззивния съд. Счита, че не са налице предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както са разяснени в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Според ответника, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът бил поддържал некоректна оценка на доказателствата от въззивния съд, като не били анализирани обективно, логично, всестранно и последователно писмените доказателства и изводите на СМЕ и поради това бил достигнал до изводи за липса на съпричиняване. Това били оплаквания с твърдения за неправилност на решението на въззивния съд. Освен това, счита, че не е налице и допълнително сочената предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението били посочени като основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съдебни решения, които са свързани със задължението на въззивния съд да отговори на всички доводи и възражения на страните, да посочи кои факти приема за установени, както и да разреши правния спор. В случая не били поставени такива правни въпроси. Изложените обстоятелства били свързани с правилността на съдебното решение. Освен липсата на посочено от касатора общо основание за допускане касационно обжалване, ответникът счита, че не е налице и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По всички разрешени правни въпроси във въззивното решение, имало задължителна и трайна съдебна практика.

Д. Д. И. чрез адв. Д. обжалва решението на САС, в частта относно отхвърляне на иска за заплащане на законна лихва за периода от 06.11.2019 г. до 27.07.2020 г. Излага съображения за необоснованост на съдебното решение и неправилно приложение на чл. 429, ал. 3 от ГПК. Първоинстанционният съд бил посочил правилно датата, от която се дължи обезщетение за неизпълнение на паричното задължение от 06.11.2019 г. и вместо това лихвата била присъдена от 28.07.2020 г. Въззивният съд не бил изложил мотиви, освен позоваване на чл. 497, ал. 1 от КЗ. Счита, че лихва се дължи от уведомяването 06.11.2019 г. на застрахователя от пострадалия. Прави подробен анализ на практиката на ВКС и обосновава, че застрахователят не е заплатил в предвидения срок.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Д. И. поставя следните правни въпроси:

1. От кой момент застрахователят на гражданската отговорност на автомобилистите дължи законна лихва върху присъденото, по предявен пряк иск от увреденото лице обезщетение, с оглед правилото на чл. 429, ал. 3 от КЗ? Какво е правното значение на уведомяването на застрахователя за настъпило застрахователно събитие от увреденото лице и възниква ли от датата на уведомяване задължение за застрахователя да заплати на увреденото лице законна лихва върху застрахователното обезщетение? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като твърди, че по поставения правен въпрос, касаторът се е произнесъл в противоречие с решение № 1677 от 30.01.2020 г по т.д. 2273/18 г. II ТО, решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. 2466/18 г., ВКС, I ТО.

Освен това обосновава и допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като счита, че в случай, че касационната инстанция, при проверката на соченото основание, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не установи, че е налице същото, то се позовава на т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени от легитимирани да обжалват въззивното решение страни, срещу акт, подлежащ на обжалване.

С обжалваното въззивно съдебно решение, въззивният съд е отменил частично решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановил друго, с което е осъдил застрахователя да заплати на пострадалото лице сумата от 45 000 лв (над присъдените и заплатени от застрахователя 5 000 лв, част от обезщетението за неимуществени вреди), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в пътно-транспортно произшествие, причинено от И. Г. Г., на 06.10.2019 г. на път Е-79, до кръстовището с път за [населено място], както и присъдена законна лихва от 28.07.2020 г. до окончателното изпълнение на задължението.

Въззивният съд е приел, че решението е обжалвано от застрахователя и от пострадалото лице, с оглед изложените основания за неправилност на въззивното решение във въззивните жалби. В изложените мотиви съдът е приел, че се е осъществило пътно-транспортно произшествие на 06.10.2019 г. При това пътно-транспортно произшествие, на И. са причинени следните увреждания – биокуларно (в две анатомични зони) счупване на дясната бедрена кост и фрактура на външния кондил на дясна голямопищялна кост. Лечението било осъществено чрез операция на 10.10.2019 г. – открито наместване на счупването на вътрешния кондил на дясна бедрена кост и фиксация с ретроградно поставен бедрен пирон с дистално и проксимално заключване и винтове на диафизарната фрактура и на кондилното счупване. Прието е, с оглед заключението на вещото лице, че металните импланти не били отстранени. Според вещото лице, периодът на възстановяване от травматичните увреждания бил обикновено една година, като при ищеца бил протекъл нормално, без усложнения. Установено е леко накуцване, непълно зарастване на счупването на бедрената кост. Обобщено е, че е налице счупване на една кост (дясна бедрена) с две счупвания, с една операция с поставени пирони и винтове, непълно настъпване на костно срастване на диафизарното счупване на бедрената кост и флексионна контрактура от 10 градуса и лека хипотрофия на четириглавия бедрен мускул. Прието е, че пострадалият е млад човек, роден 1985 г., което е спомогнало възстановяването. Отчетено е, че няма данни за наличие на необратими увреди, а възстановяването било в рамките на нормалното, съгласно медицинската наука. С оглед всички обстоятелства и на основание чл. 52 от ЗЗД е прието, че обезщетението следва да е в размер на 50 000 лв.

По отношение на възражението за съпричиняване, въззивният съд е приел, че с оглед установения механизъм на пътно-транспортно произшествие, липсва причинна връзка между релевираните и установени противоправни действия на пострадалия с причиняване на вредите. Прието е, че деликвентът, управлявайки лек автомобил е ударил отзад пострадалия И., управляващ мотоциклет. Прието е, че водачът на автомобила, за когото застрахователят отговаря, е посочил пред първоинстанционния съд, че „мотористът бил в спряло или почти спряло състояние“, когато го връхлетял отзад, удряйки го. Заключението на въззивния съд е, че до сблъсък се е стигнало в резултат на субективните действия на водача на автомобила, като е отклонил вниманието си, за да проследява насрещното движение, поради настъпило задръстване от автомобили. По този начин и движейки се със 70 км/ч, извършителят не е възприел своевременно моториста и макар и да е намалил и почти спрял не успял да предотврати удара, макар и да е натиснал спирачки. С оглед така установения механизъм на пътно-транспортно произшествие е прието, че липсва съпричиняване, тъй като обстоятелствата, че водачът на мотоциклета е неправоспособен, както и че е употребил психоактивни вещества, не са в причинно следствена връзка с произшествието. Прието е, след възприемане заключението на вещото лице, че въздействието на приетите амфетамини е индивидуално, с оглед пола, възрастта, теглото, приемането на гладно и се установява към момента на пътно-транспортното произшествие. В случая не може да се установи причинна връзка с установеното обстоятелство, че водачът на мотоциклета е бил употребил амфетамини. Отречен е каузалитет на противоправните действия на водача на мотоциклета с увреждането.

С оглед посочените обстоятелства е прието, че размерът на обезщетението следва да е 50 000 лв, като се зачита и обжалването за разликата над присъденото обезщетение от първоинстанционния съд в размер на 5 000 лв (в която част решението не е било обжалвано).

По отношение на лихвата върху дължимото обезщетение от застрахователя, въззивният съд е приел, че оплакването на застрахователя по отношение на момента, от който се дължи обезщетение за забава, следва да се определи съгласно правилото на чл. 497, ал.1 от КЗ – на по-ранната от двете дати – 15 работни дни от представянето на всички доказателства или изтичането на 3 месечен срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ, за произнасяне по извънсъдебната претенция, освен ако не са представени искани от застрахователя доказателства съобразно правилото на чл. 106, ал. 3 от КЗ. В случая е прието, че застрахователят е уведомен на 16.06.2020 г. с предявяване на застрахователната претенция. Тя била нередовна, тъй като липсвал основен реквизит – посочена банкова сметка. Застрахователят бил отговорил на 28.07.2020 г., в рамките на 3 месечния срок съгласно чл. 496, ал. 1 от КЗ, съдържащ отказ и съдът е приел, че от тази дата трябва да се начислява лихва, датата, на която застрахователят е отговорил, 28.07.2020 г..

Касационно обжалване може да се допусне само при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед формулираните от касатора „Далл: Богг: живот и здраве“ АД, правни въпроси 1 и 2, относно приложението на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, следва да се посочи, че те засягат причинно-следствената връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди. По начина, по който са зададени правните въпроси, не може да се приеме, че са разрешени от въззивния съд и съответно обусловили изхода на спора, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че при непозволено увреждане обезщетение се дължи на пострадалото лице, само за тези вреди, които са в причинно-следствена връзка с извършеното противоправно деяние. Направен е извод, с оглед анализ на доказателствата, че противоправно деяние е извършил водача на лекия автомобил, за когото застрахователят отговаря и съответно при наличие на останалите предпоставки, предвидени в чл. 432, ал. 1 от КЗ, е приел, че е налице право на обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице. Противоправното поведение на увреденото лице, извършено в нарушение на правилата на чл. 150 от ЗДвП, изразяващо се в управление на пътно-превозно средство от водач, който няма правоспособност за това и в нарушение на забраната, предвидена в чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП да управлява пътно-превозно средство след употреба на наркотични вещества или техните аналози, не е прието за увреждащо пострадалото лице. Прието е, че деликтът е осъществен от водача на лекия автомобил, не е установявано да е причинен от увреденото лице. Противоправното поведение на увреденото лице, водач на мотоциклет, не е признато за иницииращо деликт. В предмета на делото, противоправното поведение на пострадалия-водач на мотоциклет, е включен правен въпрос в предмета на възражението за съпричиняване, направено от застрахователя. Въззивният съд е приел, че няма данни поведението на мотоциклетиста да е способствало за проивоправното деяние, от което е настъпило увреждането. Противоправното поведение на водача на мотоциклета на пътя, осъществено чрез противоправните деяния представлява правно нарушение, но то не е във връзка с предмета на делото. То е обществено опасно, но не в причинна връзка с увреждането. Съгласно трайната практика на ВКС, не всяко противоправно поведение може да се квалифицира като съпричиняване, а само това, което допринася за настъпване на противоправния резултат. Поради това, не може да се приеме, по начина по който са формулирани правните въпроси, че представляват общо основание за допускане касационно обжалване.

На настоящия съдебен състав са служебно известни множество решения на ВКС по приложение на чл. 51, ал. 2 от ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика ППВС 17/63, т. 7 от Тълкувателно решение 1/ 23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС като например решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II ТО на ВКС, решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г.,II ТО на ВКС, граматическото и логическото тълкуване на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗДвП, изисква да е налице принос на увреденото лице с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, като не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата, съгласно ЗДвП и ППЗДвП е основание за определяне на съпричиняване. Нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД предвижда намаляване на определеното обезщетение за причинени вреди, поради това, че действията или бездействията на пострадалото лице, са в причинна връзка със съпричиняване на вредите или допринасяне за тяхното настъпване или увеличение. Разглеждат се конкретните действия или бездействия на пострадалото лице, които обективно са в причинно-следствена връзка с противоправното деяние и са съпричинили вредите. Приносът следва да е обективен да улеснява или да съпричинява или обуславя в определена степен резултата и винаги изразеното действие или бездействие следва да е противоправно; не е необходимо да е виновно. Възможно е приносът за вредата да е спрямо самия пострадал, спомогнал за собственото си увреждане, респ. увеличил размера на вредите.

При разрешаване на посочения правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от посоченото тълкуване на чл. 51, ал.2 от ЗЗД. Поради това не е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Предвид задължителната и трайна практика на ВКС по приложение на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, както и липсата на обосноваване на допълнителното основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не следва да се преценява така посочената от касатора предпоставка.

Липсва изрично формулиран правен въпрос относно задълженията на въззивния съд да съобрази всички доводи и възражения на страните, както и след като обсъди всички доказателства да даде заключение за установените факти, като подробно изложи мотиви по отношение на установените факти и тяхното правно значение, за да определи спорното право и да разреши спора по делото. С оглед посочените решения на ВКС по този правен въпрос, дори да се приеме, че касаторът го сочи като основание за допускане на касационно обжалване, не може да се приеме, че е налице такова. Въззивният съд е разгледал противоправното поведение на пострадалото лице, като е приел, че извършените от него нарушения, не са в причинна връзка с осъщественото противоправно деяние, причинило вредите. Фактите са обсъдени, като включени в предмета на възражението и не може да се приеме, че с поставения правен въпрос, е обуславящ изхода на спора, съответно не представлява и общо основание за допускане касационно обжалване. Изложените доводи за неправилност в тази връзка не могат да се обсъждат в стадия по селекция на касационните жалби.

В случая касаторът е посочил, че решението на въззивния съд в обжалваната част е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав намира, че не може да установи от самия акт, че при постановяване на решението в обжалваната част, въззивният съд е нарушил правилата на формалната логика. Обстоятелството, че е изложил свое тълкуване на чл. 429, ал. 3, чл. 496 и чл. 497 от КЗ, не означава, че са нарушени правилата на формалната логика. Така соченото основание може да се свърже с основание за неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК.

По всички изложени съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение по касационната жалба на „Далл Богг Живот и здраве“ АД.

По касационната жалба на Д. Д. И. срещу въззивното решение в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд относно началната дата, от която настъпва забавата на длъжника 06.11.2009 г. и вместо това е определена друга дата 28.07.2020 г.

За да отмени решението в посочената част, въззивният съд е приел, че застрахователят, съгласно чл. 497, ал. 1 от КЗ, дължи законна лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок от по-ранната между двете дати – дата на изтичане на 15 дни от представяне на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 от КЗ или изтичането на тримесечния срок, предвиден в чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по извънсъдебната претенция, освен ако не е представено доказателство, поискано от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ.

В случая, застрахователят бил уведомен за настъпилото застрахователно събитие на 16.06.2020 г., претенцията била нередовна – непосочен реквизит банкова сметка. На 28.07.2020 г. застрахователната компания била уведомила пострадалия, че няма да изплати обезщетение извънсъдебно. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос - от кой момент застрахователят по риска гражданска отговорност дължи обезщетение за неизпълнение на парично задължение, при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, е разрешен от въззивния съд правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. С него касаторът И. е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Следва да се прецени съответствието между така поставения правен въпрос и практиката на ВКС, изразена в решение № 72 от 29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г., I ТО на ВКС, съгласно която „застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на деликвента за дължимата лихва за забава, от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496 ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава.“ Поради това е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение в частта, с която е отменено решението на въззивния съд за присъждане на лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ от 06.11.2019 г. и вместо него е постановено присъждане на законна лихва от 28.07.2020 г.

В тази част, настоящият съдебен състав намира, че искът е неоценяем и следва да се определи дължимата държавна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, в размер на 40 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд