Определение № 2367 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. А. Ч. срещу решение № 1543 от 29.12.2025 год., постановено по в.гр.д. № 2451 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 16-ти граждански състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди с твърдението, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 5547 от 14.10.2024 г., постановено по гр.д. 7616/2023 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-9 състав, за отхвърляне на предявения от М. А. Ч. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за горницата над 12 000 лв. до 30 000 лв. и е постановено друго за присъждане на разликата от 18 000 лв. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Счита, че по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД въззивното решение не съответства на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а освен това на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, защото част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от продължителността на наказателното производство. Поддържа противоречие на въззивното решение с приетото в решения № 440 от 11.7.2025 г. по гр. д. № 2931/2024 г. на ІII ГО, № 50038 от 01.3.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на IV ГО и № 50062 от 03.5.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на III ГО по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в хипотезата на предявен иск по чл.2б ЗОДОВ, вр. чл.6, §1 ЕКЗПЧОС.

М. А. Ч. счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, в обжалваната от Прокуратурата на Република България част, като оспорва жалбата и по същество. На свой ред обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и в частта за отхвърляне на претенцията за присъждане на лихва за забава върху главницата за периода 30.06.2020 г. – 30.06.2023 г. Желае решението в тези части да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?

2. Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?

3. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

4. Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?

5. От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, във връзка с чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС?

По първия въпрос се сочи противоречие между въззивното решение и решения № 222 от 15.3.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV ГО, № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV ГО, № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО и № 60242 от 13.1.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III ГО. По втория въпрос се поддържа противоречие с решения № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV ГО, № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО, № 30 от 07.5.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III ГО и № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III ГО. По третия въпрос противоречието е с решения № 50280 от 11.9.2023 г. по гр.д. 4210/2021 г. на IV ГО, № 50062 от 02.2.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV ГО, № 117 от 22.2.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III ГО, № 506 от 30.7.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г. на IV ГО, № 117 от 22.2.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III ГО, № 435 от 10.7.2025 г. по гр.д. № 4315/2024 г. на III ГО и др., а по четвъртия въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решения № 11/27.1.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III ГО, № 130/13.4.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III ГО и др. Твърди се, че разрешението на петия въпрос е в противоречие с приетото в решения № 107 от 29.7.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г.о. и № 672 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III ГО. По въпроси с № 1, 2 и 5 се поддържа наличието и на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Наследодателят на ищеца М. А. Ч. – А. З. Ч., починал на 30.10.2014 г., е един от пострадалите при репресиите над етническите турци в България през т. нар. „възродителен процес“ (1984 г. - 1989 г.), като в периода от 19.2.1985 г. до 14.4.1987 г. е задържан и лишен от свобода без присъда в затвора и лагера на о. Белене и в затвора в [населено място] дол, а в периода 15.4.1987 г.–14.12.1988 г. е принудително изселен в [населено място]. През 1989 г. е принуден да напусне страната заедно със семейството си и да се установи да живее в Турция до смъртта си. През 1991 г. е образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили срещу пет лица за престъпления по чл. 162 НК, вр. чл. 20, ал. 2 НК, които били обвинени в това, че в периода 1984 г. - 1989 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с другите лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, като впоследствие срещу двама от тях било повдигнато обвинение и по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК за това, че в същия период при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери и затвори, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Делото, неколкократно спирано и възобновявано, е преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а впоследствие – преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП – София, като и до момента същото е висящо.

След поредното връщане на делото от съда на прокуратурата били установени 446 пострадали лица, като първите разпити на пострадалите започнали едва след 2000 г., а през 2007 г. е разпитан и бащата на ищеца, който починал в хода на разследването и на основание чл.74, ал.1 НПК М. Ч. бил конституиран на негово място в наказателния процес. Независимо от предприетите действия с цел наказателната процедура да бъде приключена в обозрими срокове (отправяни искания към водещите досъдебното производство за предприемане мерки за ускоряване на разследването и установяване на относими факти), производството не е приключило и до момента и тази продължителност довела до прекратяването му срещу виновните лица поради тяхната смърт и изтичането на давностни срокове за реализиране на наказателно преследване срещу обвиняемите. Наследодателят на ищеца, както и той самият се чувствали разочаровани от дългогодишната липса на напредък по развитието делото, изпитвали недоверие към компетентните власти, а надеждите им за справедливо наказване на виновните останали напразни. Ето защо М. Ч. предявил против Прокуратурата на Република България иск по чл.2б от ЗОДОВ, вр. чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС за заплащане на 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2020 г. до окончателното й плащане, като обосновал претенцията си както с качеството си на наследник на А. З. Ч., така и с личното си качество на пострадал от "възродителния процес".

Въззивният съд е приел, че предявеният иск, основан на твърдения за вреди, понесени от ищеца като наследник на баща му, който е пострадал в наказателното производство, а той е конституиран на негово място в наказателния процес, е допустим. Посочил е, че в обхвата на разпоредбата на чл.6, § 1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. В случая, доколкото досъдебното производство, неприключило и към момента, е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки, ищецът е и лично пострадал от проведения „възродителен процес“, тъй като спрямо него и семейството му са извършени действия при злоупотреба с власт, поради което и в собствено качество той има право да претендира обезщетение от продължителността на производството. Въззивният съд, като се е позовал на практика на ВКС, е приел, че ищецът е процесуално и материалноправно легитимиран да получи едно общо обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ, вр. чл.6, §1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство, която е повече от 34 години. Изложени са мотиви, че тази продължителност на досъдебното производство безспорно превишава разумния срок за разглеждане и решаване на делото, независимо от неговата фактическа и правна сложност и няколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на Република България.

За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му, не само надхвърля законоустановения срок, но се развива повече от 34 години, което е довело до изтичане на абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения. Съдът е съобразил, че ищецът е предявил иска в двойно качество – лично и като наследник на починалия си баща, като и двамата не са препятствали по никакъв начин развитието на наказателното производство, а напротив – предприели са действия за ускоряването му. Посочено е, че бавното правосъдие е предизвикало и у двамата безпокойство, разочарование, загуба на доверие в институциите и чувство за липса на справедливост. Съдът е взел предвид също установената съдебна практика по сходни случаи, както и обществено-икономическите условия в страната, включително размера на средните месечни заплати за Република България и размера на инфлацията. Въз основа на тези обстоятелства Софийският апелативен съд е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 30 000 лв. При тези съображения въззивният съд е приел, че обжалваното решение е частично неправилно – в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 12 000 лв. до размера от 30 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, поради което подлежи на частична отмяна. Посочил е, че в останалата обжалвана част решението, предмет на инстанционен контрол, е правилно като резултат и подлежи на потвърждаване. За да отхвърли искането за заплащане на законна лихва за забава върху обезщетението за периода от 30.06.2020 г. до 30.06.2023 г., съдът е посочил, че началният момент на лихвата за забава е подаването на исковата молба. Въззивният съд е изтъкнал деликтния характер на отговорността на държавата в случая, като е отчел факта, че противоправното деяние се изразява в забавяне решаването на делото в един нормален, разумен срок, като самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда и тъй като претендираните вреди се дължат на бездействие на органите на прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване, вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване.

От тези мотиви на въззивния съд не се констатират основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси.

Поставените два въпроса от Прокуратурата на Република България, както и третият и четвъртият въпрос на М. Ч., касаят задължението на въззивния съд да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. В практиката на ВКС се приема, че на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди съгласно практиката на ЕСПЧ (Scordino срещу Италия; Smirnova срещу Русия; Д. и Х. срещу България и др.) съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството ги причинява, поради което поначало не е необходимо изричното доказване на обичайните, типичните неимуществени вреди, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него); добросъвестността на увредения и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, а съдът ги преценява с оглед конкретния спор. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата практика на ВКС, обективирана в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и съдържаща се в решения № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о., № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о., № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. и др. Видно от мотивите към обжалваното решение, съдът е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за установени по делото и които е взел предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и значението им за този размер. Следва да се добави по третия въпрос на касатора-ищец, че наложилата се практика на ВКС, която съставът служебно провери, е да се присъжда обезщетение на косвени жертви на възродителния процес в определения от въззивния съд размер-30 000 лв., тоест-сходните случаи получават приблизително сходно разрешение. Ето защо по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване.

Не може да се допусне касационно обжалване и по първия въпрос, поставен от касатора–ищец, който също е във връзка с критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Въпросът е обусловил решаващата воля на съда, но решаващият състав не се е отклонил от трайната практика на ВКС по него, включително и посочената от касатора. В нея е прието, че предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство са: фактическа и правна сложност на делото, поведението на страната и поведението на властите. В конкретния случай, при определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел, че с поведението си както наследодателят, така и ищецът не са допринесли за забавяне на производството, а непротив – предприели са действия за неговото ускоряване и е приел, че макар делото да се отличава с фактическа и правна сложност, не могат да се намерят фактически и правни основания, които да обосноват продължаването на наказателното производство повече от 34 години. Желаният от касатора-ищец начин на изчисляване на обезщетението чрез фиксирана сума за всеки ден забавяне не е възприет в българското законодателство и не може да бъде утвърден в практиката на ВКС, която се базира на принципа на съобразяване размера на обезщетението с конкретните обстоятелства по делото и не допуска прекомерност, водеща до неоснователно обогатяване.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос на М. Ч., който касае значението на вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ. Даденият от въззивният съд отговор на този въпрос е съобразен с установената практика на ВКС, съгласно която вредите от престъплението не се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Те са относими единствено за преценката на значението (залога), което делото е имало за пострадалия, а този залог, от своя страна, е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. В практиката на ЕСПЧ също е прието, че в приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Ето защо следва да се отграничи, че предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по тези два въпроса, вкл. цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изключва наличието и на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по петия въпрос на М. Ч. относно началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Изводът на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, в която се приема, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. В този смисъл са решения № 87 от 08.2.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. на III ГО и № 50030 от 09.2.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО. Посоченото от касатора – ищец решение № 107 от 29.7.2021 г. по гр.д. № 5914/2015 г. на IV ГО не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, тоест не представлява утвърдена практика на ВКС по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Следователно по въпроса е формирана горепосочената практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил.

При този изход на спора всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,