Определение № 62 от 02.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2705/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. М. Ц. срещу решение № 50 от 13.04.2020 г. по гр. дело № 203/2019 г. на ВАС /Варненски апелативен съд/. Ответникът УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, гр. Русе е на становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С обжалваното въззивно решение, състав на ВАС е потвърдил решение № 667 от 15.11.2012 г. по гр. дело № 514/2011 г. на РОС /Русенски окръжен съд/, с което първоинстанционният съд е отхвърлил иск на настоящия касатор - П. Ц. против МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, гр. Русе с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен като частичен в размер на 26000 лв., от общия размер 200000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е осъдил П. Ц. да заплати на въззиваемото дружество, сега „УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, гр. Русе разноски в размер на сумата 920 лв. Този резултат е формиран въз основа на мотиви, очертаващи приетите фактически констатации и правни изводи, а именно: констатация, направена въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, съгласно която П. Ц. претендира неимуществени вреди, произтичащи от гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за действията на д-р А. К. и д-р С. Г., извършени преди приема й на 18.08.2008 г. в ответната болницата, свеждащи се конкретно за д-р К. до неправилно поставената на ищцата диагноза в амбулаторен лист от 04.08.2008 г., а за д-р Г. до неправилно поставената на ищцата диагноза в изготвеното направление за хоспитализация от 14.08.2008 г.; извод за липсата на предпоставки за ангажиране имуществената отговорност на ответното дружество по реда на чл. 49 ЗЗД. Този извод е подробно обоснован в решението. Обсъждайки действията на д-р К., съставът е приел, че амбулаторния лист от 04.08.2008 г. е издаден по повод оплаквания на Ц. от задушаване, напрегнатост, изпотяване, като е била насочена за консултация със специалист ендокринолог с вписана диагноза – други видове тиреотоксикоза. Прието е още, че съгласно амбулатория лист Ц. е била прегледана от д-р К., поставената й диагноза е тиреотоксикоза /хипертиреоидизъм/ с код МКБ-10 Е05, препоръчано е оперативно лечение. Посочено е, че са описани констатациите на специалиста относно резултатите от направени хормонални изследвания и ехографски преглед. Констатирано е въз основа на обясненията на въззивницата, че д-р К. е извършила прегледа й в поликлиниката, а не в болницата. Разгледани са представените трудови договори на д-р А. К. и е прието, че същата към месец август 2008г. е работила по втори трудов договор с „Медицински център- Русе’’ ЕООД като лекар специалист ендокринолог, с място на работа - ендокринологичен кабинет в посочения център и е отразено, че „Медицински център- Русе’’ ЕООД има за предмет на дейност извършването на първична извънболнична медицинска помощ съгласно ЗЛС. При тези обстоятелства, съставът е направил извод, съгласно който прегледът, констатациите в листа и дадените препоръки са извършени от д-р К. не в качеството й на служител на въззиваемото дружеството, осъществяващо само болнична помощ, а в качеството й на служител на „Медицински център-Русе”ЕООД. С оглед на горните съображения, въззивният съд е обосновал крайния си извод, затова че за всички осъществени от д-р К. действия във връзка с прегледа на 04.08.2008г., вкл. ехографското изследване, поставената диагноза и дадените препоръки за оперативно лечение, въззиваемото дружество не носи отговорност по реда на чл. 49 от ЗЗД. Липсата на отговорност, съдът е аргументирал с произтичащото от горните констатации заключение, че ответното дружество не е възложило извършването на посочените дейности, от които се твърди, че впоследствие са произтекли вреди. Направен е извод, че за тези дейности отговорност може да носи само възложителят - „Медицински център- Русе”ЕООД. Посочено е още, че против „Медицински център- Русе”ЕООД са били предявени искове по чл. 49 от ЗЗД за вреди от действията на д-р А. К., които са били отхвърлени с влязло в сила на 21.03.2019 г. решение по гр. дело №762/201З г. на РОС /Русенски окръжен съд/. Констатирано е, че с влязло в сила на 03.12.2015 г. решение, постановено по гр. дело № 732/2011г. на РОС, са отхвърлени и предявените от П. Ц. против А. К. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от горепосочените й действия. Обсъждайки действията на д-р С. Г., съставът е приел въз основа на обясненията на въззивницата, че направлението за хоспитализация, с което е постъпила в болницата, е било издадено от д-р С. Г., но в неговия частен кабинет, на 14.08.2008г., където след извършен преглед, той е потвърдил диагнозата, поставена от д-р К., както и е счел, че оперативното лечение е подходящо и наложително. Изводът на състава е, че въззиваемото дружество не може да носи отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД за действията на д-р Г., извършени в частния му кабинет, а само за тези, извършени по време на работата му като служител на ”УМБАЛ-Канев”АД. Допълнителен аргумент в подкрепа на посочения извод, съдът е намерил в представената заповед № 2008/2223/28.07.2008г., издадена от изпълнителния директор на ответното по иска дружество, съгласно която в момента на издаване на процесното направление, д-р Г. е бил в разрешен платен годишен отпуск. По – нататък в мотивите е отразено като безспорно, а и от представената медицинска документация е прието, че с издаденото от д-р Г. в частния му кабинет направление с поставена диагноза „Ту гландуле тиреоидее”, с код по МКБ-10 034, т.е. доброкачествено новообразувание на щитовидната жлеза, е била извършена операция в ”УМБАЛ-Канев”АД на 18.08.2008г. по КП 188 - оперативни процедури върху щитовидната жлеза със среден обем и сложност, при която е отстранена част от щитовидната жлеза /субтотална резекция двустранно/, а не цялата жлеза, каквито са твърденията на въззивницата. За отстраняването на част от жлезата, съдът се е позовал на представените ехографски изследвания на същата, извършвани впоследствие. Съдът е приел, че по време на операцията, извършена от д-р Г. с асистент д-р Т. е намерена умерено увеличена щитовидна жлеза, констатирано е образувание в десния лоб/възел, разположен дълбоко зад трахеята /съгласно показанията на свидетеля С. Г., изпратено за гефрир /интра - оперативно хистологично изследване/. Съдът е установил, че съгласно заключението от изследването се касае за фоликулярен аденом /доброкачествено туморно образувание/. Съставът е констатирал, че в резултат на операцията, възелът бил отстранен, а окончателният хистологичен резултат е лимфоматозна струма - Хашимото. Съставът на въззивната инстанция е обосновал разбирането, че по отношение на извършената в ”УМБАЛ-Канев”АД операция за частично отстраняване на щитовидната жлеза от д-р С.Г. - между страните в настоящото производство е формирана сила на пресъдено нещо по влязлото в сила на 19.01.2017 г. /с постановяването на определение № 45/19.01.2017г. по гр. дело № 3528/2016 на ВКС, III гр.о./ решение, постановено по гр. дело № 454/2014г. на РОС, с което е отхвърлен предявеният от П. Ц. против С. Г. частичен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за сумата от 26000лв., за причинени вреди. Приел е още, че производството по гр. дело № 454/14г. на РОС е имало за предмет и гаранционно-обезпечителната отговорност на болницата за осъществената оперативна интервенция, включващо действията от приемането на П. Ц. за лечение на 18.08.2008г., оформяне на съответната документация по операцията, в това число информираното съгласие на пациента и извършване на операцията по отстраняване на част от щитовидната жлеза. Въззивният съд е направил извод, затова, че е длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо по цитираното производство, като приеме, че така осъществените действия по време на болничното лечение не са довели до твърдените от въззивницата вреди. В заключение, съставът е приел, че относно действията на д-р С. Г. по отстраняване на жизненоважен орган на въззивницата е налице влязло в сила на 19.01.2017г. решение, постановено по гр. дело № 454/2014г. на РОС, по предявения от П. Ц. против С. Г. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за присъждане обезщетение за вреди от посоченото действие, с което този иск е отхвърлен. Въззивният съд е приел още, че следва да съобрази силата на пресъдено нещо, формирана с цитираното решение на РОС относно твърденията за противоправно поведение на д-р С. Г. и в съответствие с този извод е изложил извод, че след като изпълнителят не е извършил противоправно вредоносно деяние /несъответствие между правно дължимото, включително, съгласно изискванията на Закон за здравето и съответния медицинския стандарт/ с фактически осъщественото поведение по повод възложената му работа по оказване на медицинска помощ, не би могла да се ангажира отговорността на възложителя. По тези съображения, обусловили решаващите изводи, ВАС е отхвърлил иска. В изложението се поддържат основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящата инстанция, след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 49 ЗЗД, както и е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. Затова следва да се приеме, че същото решение е процесуално допустим съдебен акт. Следователно не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на това основание. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касатора П. Ц. не е мотивирала пороци на решението по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такива не се установяват и от настоящата инстанция. Следователно, при така изготвеното изложение не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на това основание. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „Длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решение при повторно разглеждане на делото да изпълни указанията, дадени в отменителното решение и да изложи мотиви във връзка с тези указания в своето решение, съгласно изискванията на чл. 294, ал. 1 ГПК“. Посочени са няколко касационни решения /решение № 246/15.01.2013 г. на ІІ г.о., решение № 49/21.08.2015 г. на ІV г.о. и решение № 84/25.03.2013 г. на ІІ г.о./ и се твърди наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По поставения въпрос, настоящият състав намира следното: ВАС е формирал мотиви, съгласно които съдебно – медицинска експертиза е била допусната, съобразно указанията, дадени с решение № 39/05.03.2019 г. по чл. 290 ГПК на предходния състав на ВКС, ІV г.о. и със задачи, посочени в решение № 210/06.10.2017 г. по чл. 307 ГПК на състав на ВКС, ІV г.о., но е била заличена, тъй като събирането й представлявало особена трудност и водело до голямо забавяне на производството. Съставът е изложил изводи за липсата на предпоставки по чл. 49 ЗЗД, подробно отразени по – горе, като в тази част от мотивите е необходимо да се очертаят правните разрешения, обусловили изхода на спора, които касаторът П. Ц. е следвало да има в предвид при изготвяне на изложението, но не е съобразила и поради това не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд в кръга на въведените твърдения в исковата молба и въз основа на доказателствата е приел, че действията, за които се претендира отговорност на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД са извършени от д-р К. не в качеството й на служител на МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, [населено място], сега УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, [населено място], а в качеството й на служител на „Медицински център – Русе“ ЕООД, поради което ответникът по иска не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД. Липсата на отговорност, въззивният съд е аргументирал с произтичащото от тези констатации заключение, че МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, [населено място], сега УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, [населено място] не е възложило извършването на процесните дейности на д-р К., от които ищцата твърди, че са произтекли неимуществени вреди. Въззивният съд в кръга на въведените твърдения в исковата молба и въз основа на доказателствата е приел, че действията, за които се претендира отговорност на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД относно направление за хоспитализация от 14.08.2008 г. е издадено от д-р С. Г. в неговия частен кабинет. Изводът на съда е, че това действие е извършено от д-р С. Г. не в качеството му на служител на МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, [населено място], сега УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, [населено място]. Изпълнението, респективно неизпълнението на въпросните указания, дадени с цитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК и чл. 307 ГПК не може да промени посочените изводи за липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника по иска. За да бъде съществено, нарушението на процесуалните правила трябва да се е отразило на правилността на решението. В случая неизпълнението на дадените указания не рефлектира върху правните изводи на въззивния съд, които самостоятелно обуславят неоснователност на иска по чл. 49 ЗЗД по отношение действията на д-р К. и д-р С. Г. до приемането на ищцата в болницата и извършването на операция, като правните разрешения, третиращи същите действия, за които се отнася съдебно – медицинската експертиза със задача, подробно описана в определение № 284/25.04.2019 г. на въззивния съд са ирелевантни за тази част на спора. Следва да се има предвид още и това, че и в двата акта на ВКС - решение № 39/05.03.2019 г. по чл. 290 ГПК на предходния състав на ВКС, ІV г.о. и решение № 210/06.10.2017 г. по чл. 307 ГПК на състав на ВКС, ІV г.о., въпросните указания са дадени извън извършването на преценка на съществения въпрос за материалноправната пасивна легитимация на ответника по иска. Затова процедирането на въззивния съд, свързано със заличаване на съдебномедицинската експертиза не е довело до противоречие в правните разрешения на състава спрямо цитираната практика. Следователно не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, както по цитирания въпрос, така и по следващите въпроси в изложението, а и не е съобразено, че спрямо едно и също общо основание /правен въпрос/ не може да се въвеждат различни допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като те визират самостоятелни предпоставки за селектиране на касационната жалба. Ето защо следва да се приеме, че по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. „Длъжен ли е въззивният съд за зачете определението на съда за СПН, с което е признато, че няма идентичност между предмета на иска по гр.д. № 454/2014 г. и № 514/2011 г. по описа на РОС ?“; „2. „Кое е повторно заведеното дело – гр.д. № 514/2011 г. или гр.д. № 454/2014 г. по смисъла на чл.299 ал. 2 ГПК?“; 3.“Ако гр.д. № 514/2011 г. по описа на РОС, респективно в.гр.д. № 203/2019 г. по описа на Апелативен съд Варна, се приеме като повторно заведено дело, следва ли служебно да бъде прекратено последното, от кой съд и в кой момент?“. Поставените въпроси не са изведени от правни разрешения на въззивния съд, като въвеждането им произтича от становище на страната, в което не е съобразено съдържанието на понятието за идентичност в предмета на влезли в сила съдебни решения. Въззивният съд в кръга на въведените твърдения в исковата молба и въз основа на доказателствата е приел, че действието, за което се претендира отговорност на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД е относно издаването на направление за хоспитализация от 14.08.2008 г. и това действие е извършено от д-р С. Г. в неговия частен кабинет. Изводът на съда е, че това действие е извършено от д-р С. Г. не в качеството му на служител на МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, [населено място], сега УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, [населено място], т.е. не е налице възлагане на дейност от страна на ответното дружество. Затова е прието, че ответникът по иска не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за посочената дейност. Както се отрази по – горе, съставът на въззивната инстанция е обосновал разбирането, че по отношение на извършената в ”УМБАЛ-Канев”АД операция за частично отстраняване на щитовидната жлеза от д-р С. Г. между страните в настоящото производство е формирана сила на пресъдено нещо по влязлото в сила на 19.01.2017 г. решение, постановено по гр. дело № 454/2014г. на РОС, с което са отхвърлени предявените от П. Ц. против ”МБАЛ-Русе”АД и С. Г. частични искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, за дружеството и чл. 45 ЗЗД за ответника С. Г. за обезщетение за причинени вреди. Твърдението на страната за произнасяне на ВАС по въпроса за липсата на идентичност между производствата по гр. дело № 514/2011 г.и гр. дело № 454/2014 г. на РОС не е съобразено, както с развитието на производствата по двете дела, така и със съдържанието на понятието за идентичност в предмета на влезли в сила съдебни решения. По настоящето дело – гр. дело № 514/2011 г. на РОС се претендира обезщетение за неимуществени вреди по чл. 49 ЗЗД от МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – РУСЕ“, АД, [населено място], сега УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, [населено място] на няколко основания, а именно за действия на д-р А. К. и д-р С. Г., извършени преди приема на П. Ц. на 18.08.2008 г. в ответната болницата, свеждащи се конкретно за д-р К. до неправилно поставената на ищцата диагноза в амбулаторен лист от 04.08.2008 г., а за д-р Г. до изготвяне на направление за хоспитализация от 14.08.2008 г., както и за осъществена от д-р С. Г. в ответната болница операция, за частично отстраняване на щитовидната жлеза. Именно за осъществена от д-р С. Г. в ответната болница операция, за частично отстраняване на щитовидната жлеза, въззивният съд е приел, че между страните в настоящето производство е формирана сила на пресъдено нещо по влязлото в сила решение по гр. дело № 454/2014 г. на РОС, с което е отхвърлен предявеният от П. Ц. против С. Г. частичен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за обезщетение за причинени вреди. От изложеното следва, че между производствата по гр. дело № 454/2014 г. на РОС и гр. дело № 514/2011 г. на същия съд е налице съотношение на преюдициалност относно елемент от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД, по който е образувано гр. дело № 514/2011 г. на РОС – предметът на единия иск с правно основание чл. 45 ЗЗД /гр. дело № 454/2014 г. на РОС/ имплицитно се включва в предмета на другия иск /гр. дело 514/2011 г. на РОС/. Поради това разрешаването на спора по обусловения иск – чл. 49 ЗЗД е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по решението, постановено по преюдициалното правоотношение, по иска по чл. 45 ЗЗД, предявен от същата ищца против д-р С. Г.. Затова изводът на състава на въззивната инстанция, че е длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо по цитираното производство /решение по гр. дело № 454/2014 г. на РОС/, като приеме, че така осъществените действия по време на болничното лечение от д-р С. Г., не са довели до твърдените от въззивницата вреди не е направен в отклонение от цитираната практика /решение № 57/26.02.2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 133/14.03.2011 г. на ВКС, І г.о./. Първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като е изведен от становище на касатора, съгласно което решението на РОС по гр. дело № 454/2014 г. няма никакъв идентитет, включително не е обусловило съотношение на преюдициалност спрямо спорното правоотношение по гр. дело № 514/2011 г. на същия съд. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, въпрос, който не е изведен от разрешение на въззивния съд, обусловил изхода на делото, а от становище на касатора, какъвто е и разглеждания случая не формира общо основание. Това е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол. Необходимо е да се изложи още и следното. При образуването на гр. дело № 454/2014 г. на РОС е възникнал процесуалноправен спор по приложението на чл. 299 ГПК. Определението на РОС от 30.10.2013 г. за прекратяване на производството поради наличие на сила на пресъдено нещо, формирана с решение по гр. дело № 514/2011 г. на същия съд е било отменено с определение от 10.12.2013 г. по ч. гр. дело № 464/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. При проведения инстанционен съдебен контрол, Великотърновски апелативен съд не е приел липсата на обективен и субективен идентитет между двете дела /гр. дело № 454/2014 г. и гр. дело № 514/2011 г. на РОС/, каквото е разбирането на касатора Ц. и въз връзка, с което разбиране е формулирала първия си въпрос и обусловените от него последващи втори и трети въпроси. Великотърновският апелативен съд е отменил прекратителното определение поради нередовност на исковата молба. Константна е практиката на ВКС, че преценка за недопустимост на производството не може да се направи при нередовно сезиране. Затова виждането на страната, че процесуалноправния спор е бил разрешен с определението на апелативния съд е неправилно. Производството по гр. дело № 454/2014 г. на РОС е приключило с решение от 15.07.2015 г., с което е формирана сила на пресъдено нещо по спор между П. Ц. и д-р С. Г. с правно основание чл. 45 ЗЗД, за проведената от него операция в ответната болница, която въззивният съд е бил задължен да зачете при обсъждане на дейността на същия във връзка с отговорността на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД. Ето защо следва да се приеме, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а и трите въпроса, поставени извън разрешенията на въззивния съд, не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Възникналият в хода на процеса по гр. дело № 801/2013 г. на РОС, впоследствие гр. дело № 454/2014 г. на РОС във връзка с гр. дело № 514/2011 г. спор по приложението на чл. 299 ГПК и постановения по него правен резултат – посоченото по – горе определение от 10.12.2013 г. по ч. гр. дело № 464/2013 г. на Великотърновски апелативен съд не обвързват въззивният съд при преценка на допустимостта на иска, с който е бил сезиран по гр. дело № 203/2019 г. Този извод следва от процесуалното задължение на въззивния съд преди да се произнесе по основателността на иска, да прецени допустимостта му /арг. чл. 273 ГПК, вр. чл. 140, ал. 1 ГПК/. В случая и съобразно изложените по – горе съображения следва да се приеме, че изводът на състава на въззивната инстанция, че е длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо по цитираното производство /решение по гр. дело № 454/2014 г. на РОС/, като приеме, че така осъществените действия по време на болничното лечение от д-р С. Г., не са довели до твърдените от въззивницата вреди, не е направен в отклонение от цитираната практика. Ето защо следва да се приеме, че по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. Последният по реда на изложението въпрос, касаторът П. Ц. е формулирала, както следва: „При отсъствие на специални медицински знания у съда и при неизпълнение на дадени задължителни указания от ВКС за изготвяне на СМЕ по конкретно зададени въпроси, остава ли делото неизяснено от фактическа страна и би ли могъл съда да обоснове решението си без надлежно изготвено експертно заключение, с което да са запознати страните и да могат да изразят становища. Нарушени ли са им правата на защита ?“. Цитираният въпрос връща обсъждането на действията на въззивния съд към вече поставения в началото на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос / „Длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решение при повторно разглеждане на делото да изпълнил указанията, дадени в отменителното решение и да изложи мотиви във връзка с тези указания в своето решение, съгласно изискванията на чл. 294, ал. 1 ГПК“/ относно изпълнение указанията на ВКС, възпроизвеждайки отново съдържанието му с добавянето на още няколко условия, които не променят същото съдържание, а именно за значението в посочената хипотеза на „отсъствие на специални медицински знания у съда“ и „Нарушени ли са им правата на защита“. По отношение на този въпрос, предвид дадения вече отговор в началото на настоящите мотиви и с оглед да не се преповтарят изложените съображения по идентични въпроси, настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подобно на цитирания въпрос и разглежданият не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд и не обуславя самостоятелно промяна в изхода на делото, т.е. третирането му не би довело до извод за изход на делото, различен от приетия в обжалваното въззивно решение. При отсъствието на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквото се констатира в случая, не следва да се допусне касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, като не следва да се разглеждат и сочените за това допълнителни основания /цитирана практика на ВКС/. Не са налице и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на всички въпроси поради немотивиране на допълнителни основания. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение