Определение № 60273 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1850/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба С. И. С. и Н. С. С. вх. № 261443 от 3.02.2021 г., подадена чрез адвокат П. С. и вх. № 261556 от 5.02.2021 г., подадена чрез адвокат К. К., против решение № 260697 от 8.12.2020 г., постановено по гр.д. № 894 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 5198 от 14.12.2018 г., поправено с решение № 1525 от 12.04.2019 г. по гр.д.№ 3770/2016 г. на Районен съд-Варна за извършване на съдебна делба по реда на чл.353 ГПК между С. И. С., Н. С. С. и Ж. С. В..

Ж. С. В. не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:

Окръжният съд е констатирал, че до делба са допуснати:

• три земеделски имота - № *, № * и № * - в землището на [населено място] при права по 1/3 ид.ч. за Н. С. и Ж. В. и 1/3 ид.ч. в режим на СИО за С. и Н. С.,

• недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** - жилище с площ от 31,69 кв.м., ведно с прилежащата му изба с площ от 4,55 кв.м., представляващо дял II по извършената през 1988 година делба-спогодба, обективирана в протокол от 26.05.1988 г. по гр.д. № 1093/1988 г., по описа на ВРС, ХІІ състав, състоящо се от стая, коридор и кухня, образувано от помещенията с № 5, 6 и 7, съобразно заключението на вещото лице и скицата по гр. дело № 1093/1988 година по описа на ВРС - както и една втора ид. част от помещението с № 13 / баня-тоалет/, което жилище е разположено в ПИ с идентификатор * в сграда № 2, разположена към улицата и в северозападната част на дворното място, а самото жилище е разположено в източната част на тази сграда към сграда № 1, по средата на североизточната част на двора при права по 1/6 ид.ч. за Н. С. и Ж. В. и 4/6 ид.ч. в режим на СИО за С. и Н. С. и

• недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор * – дворно място, с площ от 564 кв. метра, ведно с построената в същото дворно място едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. метра, разположена в северния ъгъл на дворното място, състояща се от три стаи, коридор, антре, санитарни и обслужващи помещение, представляваща самостоятелен обект с идентификатор ПИ **, при права по 1/12 ид.ч. за Н. С. и Ж. В. и 10/12 ид.ч. в режим на СИО за С. и Н. С..

Ищците С. и Н. С., както и ответницата Ж. В. са поискали да им се възложи имота на [улица].

С. И. С. е придобил 1/3 ид.ч. от поземления имот и сградата от 71 кв.м. на [улица] по договор за издръжка и гледане със С. Г. Л., като прехвърлителката си е запазила правото на ползване.

Първоинстанционният съд е разпределил новообразуваните имоти от допуснатите до делба земеделски имоти, като Н. С. е получила новообразуван проектен имот № 0.3 на стойност 4521.00 лв. и поземлен имот № * на стойност 7718.00 лв., Ж. В. е получила новообразуван проектен имот № на стойност 5039.00 лв. и № на стойност 7201.00 лв., а в общ дял на С. С. и Н. С. са поставени новообразуван проектен имот № * на стойност 5039.00 лв. и № * на стойност 7200.00 лв., а имотите в [населено място] е разпределил като в общ дял на Н. С. и С. С. е поставил имота на [улица], на стойност 50510.00 лв. и при запазено право на ползване за 1/3 ид.ч. в полза на С. Г. Л., а в дял на Ж. В. – имота на [улица] на стойност 40.50 лв. и е осъдил С. С. и Н. С. да заплатят за уравнение дела на Ж. В. сумата 833.82 лв., ведно със законната лихва, считано от влизане на решението в сила.

Оплакванията на ищците С. С. и Н. С. във въззивната жалба са, че поставяйки в дял на съделителката Ж. В. имота на [улица], съдът се намесва в облигационното отношение между С. С. и С. Л. по сключения алеаторен договор; неправилно е извършена делбата на този имот, защото към момента на завеждане на иска в имота са ситуирани само две самостоятелни жилищни сгради, а е извършена делба и ид.ч. от двете жилища, едното от които е собствено само на ищците, а другото само на ответницата, тъй като поделеният имот, предмет на делбата от 1988 г., никога не е бил самостоятелно жилище; съдът е следвало да се произнесе и за правото на строеж, което следва правото на собственост върху земята на имота на [улица]; собствеността върху имотите на [улица]и [улица]е възникнала от повече от един юридически факта, поради което единствената възможност е двата имота да се изнесат на публична продан; съдът не е отчел малката квота на ответницата Ж. В., която може да се компенсира с част от делбените земеделски имоти или чрез уравняване на дела ѝ в пари; съдът двукратно е отхвърлил искането им да бъде изпратен представения от тях проект за делба на имота на [улица] до главния архитект по реда на чл. 203 ЗУТ и по този начин делбата не е била извършена чрез подялба на жилището, така че да се ползва от всички съделители. Поискали са в техен общ дял да бъде поставен имота на [улица], а от земеделските имоти новообразуван имот с проектен № , №., № и № , а в дял на Ж. В. – имота на [улица], а от земеделските имоти новообразуван проектен имот № **, а в дял на Н. С. – земеделски имот № *.

Въззивният съд е отчел, че според заключенията на вещите лица от 22.05.2017 г. и от 29.05.2017 г. имотите в [населено място] са реално неподеляеми според правилата и нормативите на ЗУТ.

Посочил е, че основен критерий за избора на способ за извършване на делбата е дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на съделителите, като нормата на чл.69, ал.2 ЗН отразява основния принцип в производството по извършване на делбата, според който съдът следва да извърши делбата, като осигури получаването на реален дял от всеки съсобственик. С оглед тези критерий е счел, че при постановеното решение за допускане на делбата между страните и при определените от съда квоти, съобразявайки се с основния принцип в производството по извършване на делбата, според който съдът следва да извърши делбата, като осигури получаването на реален дял от всеки съсобственик, най-подходящият способ за извършване на делба е този, посочен в чл.353 ГПК. Двата процесни имота са еднородни и с еднакво предназначение, но стойността им се разминава значително, като и квотите на съделителите не са равни, а напротив - ищците имат значително по-голям дял от дела на ответницата и в двата имота. Съществено по-голям е делът им в градския имот, надяхощ се на [улица], като там техните идеални части са 11/12 от собствеността. В конкретния случай, освен разликата в квотите и цените на недвижимите имоти, следва да се държи сметка и относно установения по делото факт, че двама от съделителите – ищците С. С. и Н. С. не разполагат с пълната и неограничена собственост на своите идеални части от този имот, поради запазеното право на ползване в полза на техния частен праводател – С. Л.. Обремененото с ограничено вещно право на собственост на двама от съделителите не може да не бъде съобразено при преценка на правните последици при бъдещата концентрация на идеалните части от отделните обекти в право на собственост по отношение на един индивидуално обособен самостоятелен обект на собственост. В този смисъл при възлагане на имота с учредено право на ползване в самостоятелен дял на ответницата Ж. В., би се стигнало до правния резултат същата да получи голата собственост върху имот, при положение че дори не е била страна по сделката, с която е учредено ограниченото право на ползване.

При това положение и като е взел предвид, че делът на ответницата Ж. В. от двата градски жилищни имота, възлиза на обща стойност от 4 883 лв. и делът на двамата ищци, възлиза на 49 698 лв., които стойности като се отнесат към стойността на всеки от имотите, съдът е счел, че най-справедливият начин за извършване на делбата и уравняване на дяловете на страните е да бъде поставен в дял на ищците С. и Н. С. недвижимият имот, находящ се [улица] цена от 50 510 лв., а в дял на ответницата Ж. В. да се постави недвижимия имот, находящ се на [улица] цена от 4 050 лв., като неравенството в получения от Ж. В. дял следва да се уравни със сумата 833.00 лв. Съдът е посочил, че възлагането на имоти по начина, посочен във въззивната жалба би довело до огромно разместване на дяловете и съществен дисбаланс в стойностите на всеки от тях, което пък би довело до необходимостта от паричното им уравняване, тоест ответницата да заплати на ищците сума в размер на 37 909 лева. Видно от заключението на вещото лице и събраните по делото доказателства, целите и принципите на делбеното производство се постигат в много по-голяма степен при възлагане на имотите така, както е посочено по-горе.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищците, че чрез така постановеното решение за извършване на делбата се стига до това, че лицето С. Л. изгубва правото си да бъде гледана, а приобретателят и гледач С. С. губи собствеността си върху прехвърлените му идеални части от имота, тъй като няма облигационният ефект на договора и правните последици по отношение на Л. да бъдат дерогирани от решението за делба. Това би означавало, че всяка една разпоредителна сделка на приобретателите по договор за издръжка и гледане би лишила от правото да бъде гледано лицето, което е прехвърлило собствеността си. Напротив, макар с решението за делба собствеността на ищеца С. да се прекратява относно този имот, то тя се прехвърля (заменя) върху друг имот, като задължението му да полага грижи и да издържа С. Л. остава такова, каквото е било поето със сделката.

За неоснователно е прието и възражението, че е следвало имотите да бъдат изнесени на публична продан. Съгласно разпоредбата на чл.348 ГПК, когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Видно от заключението на вещото лице, двата градски недвижими имота са действително неподеляеми при определените квоти на съделителите. Въпреки това, тъй като жилищните имоти са два, те могат да бъдат поставени в дял на съделителите, като точно това следва да бъде направено, за да се спази основният принцип при извършване на делба, а именно всеки съделител да получи реален дял, а когато в делбата участват съпрузи и притежават идеална част от делбеното имущество в режим на съпружеска имуществена общност по чл. 21 СК, която по време на брака е неделима, на тях в хипотезата на чл. 353 ГПК следва да се разпредели общ дял.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, подадено чрез адвокат П. С., С. И. С. и Н. С. С. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1) кои са критериите за разпределение на делбените имоти по реда на чл.353 ГПК и следва ли да се съобрази установения траен начин на ползване на имотите, съответно в случаите, когато някой от съделителите трайно живее в един от имотите, допустимо ли е този имот да се разпредели в дял на друг съделител, за да се намали паричното уравнение и следва ли в тези случаи уравнението на дяловете да се извърши с други по вид имоти;

2) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди в мотивите на решението наведените от страните доводи и възражения и изложи фактическите си и правни изводи.

Първият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че при разпределение на делбените имоти в [населено място], въззивният съд е взел предвид единствено тяхната стойност и дяловете на страните, като изцяло е пренебрегнал останалите законови критерии и конкретно изискването на чл.69, ал.2 ЗН разпределението на реалните дялове между съделителите да създава възможно най-малки неудобства и да е съобразено с установеното фактическо ползване и извършените в имота подобрения, като избраният от съда начин на разпределение на имотите би наложило С. и Н. С. да напуснат жилището на [улица], където от години живеят заедно със С. Л., към която са задължени по договор за гледане и издръжка, с което да бъдат лишени от жилище..

Липсват основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС за обстоятелствата, които се преценяват при разпределение на делбените имоти по чл.353 ГПК, която дава тълкуване, че критериите за разпределение на допуснатите до делба имоти по аргумент от т. 5 от ПП 7-73 г. са големината на дела, сравнена със стойността на самостоятелните обекти, извършените в имота подобрения, реалното му ползване Според приетото в този тълкувателен акт, извършените подобрения в някой от делбените имоти и установеното владение са преценени като неудобство за теглене на жребий, т.е. като основания за извършване на разпределението. Съдебната практика не определя поредност, в която следва да се преценяват тези критерии. Когато по делото са събрани доказателства, обосноваващи приложението на тези критерии, съдът е длъжен да ги прецени в съвкупност. С Р № 147/23.02.2009 г. по гр.д. № 681/2008 г. I гр. о., постановено по отменения ГПК е прието, че големината на квотите и стойността на дяловете е критерий, но следва да се съблюдава и правилото на чл.69, ал.2 от ЗН - всеки от съделителите да получи реален дял, като разпределението по чл.292 от ГПК /отм/ се съобрази и с това между съделителите да се създава най-малко неудобство, предвид установения начин на ползване и извършване на подобрения във формираните дялове. В Р № 583/5.07.2004 г. по гр.д. № 222/2004 г. извършването на подобрения в някой от дяловете от част от съделителите и фактическото ползване на този дял от тях също е посочено като един от критериите за извършване на разпределение по чл.292 от ГПК/отм/, защото прилагането му води до това да не се създават на значителни затруднения и необходимост от уреждане на сметки със суми в големи размери. В този смисъл е и Р № 30/27.06.2011г. по гр.д.№ 1040/2010 г. на І гр.о. Същевременно с решение № 166 от 03.12.2018 г. по гр.д.№ 28/2018 г. на ВКС І гр.о., с което в отговор на въпроса по приложението на чл.253 ГПК, по който е допуснат касационен контрол на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, е прието, че тази разпоредба не поставя ограничения относно това какъв вид неудобства биха били пречка за извършване на делбата чрез теглене на жребий, поради което те могат да са свързани със засягане както на имуществената, така и на личната сфера на съделителите и ако те са значителни, независимо дали са от имуществено или лично естество, следва да се съобразят при извършване на делбата. В решение № 91/20.06.2017 г. по гр.д.№ 4198/2016 г., на ВКС, І гр.о. и цитираното в него решение № 100/27.07.2015г. по гр.д.№ 6463/2014 г. на ВКС, І гр.о. е обобщено, че при разпределянето по чл.353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител, респ. на група съделители, да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им.

В случая тезата на касаторите, че постановеното от съда разпределение по чл.353 ГПК не отчита установеното от тях ползване и ги лишава от жилище, не съответства на данните по делото. Касаторите притежават самостоятелно жилище в имота на [улица], съставляващо дял I по делбата от 1988 г., което не е предмет на настоящото делбено производство, т.е. обстоятелството, че делбеното жилище от 31.99 кв.м. е поставено в дял на Ж. В. не рефлектира върху правото им на собственост върху самостоятелното им жилище. Същевременно липсва и установено самостоятелно ползване на делбеното жилище, което да може да бъде отчетено при преценка разпределението по чл.353 ГПК, доколкото е установено, че касаторите ползват две от помещенията на това жилище /стая и тоалетна/, а ответницата ползва останалите помещения /коридорът, кухнята и избата/. Неудобстовото, което ще създаде на касаторите освобождаването на ползваната от тях реална част на делбения имот, не може да бъде основен критерий при разпределението /а и същото неудобство би се създало за ответницата, ако жилището се постави в дял на ищците/ и да преодолее изискването разпределението да се извърши по начин, който максимално да съответства на дяловете на страните, осигурявайки им дял в натура при възможно най-малко парично уравнение и при отчитане на обстоятелството, че вещно право на ползване върху имота на [улица]притежава трето за съсобствеността лице, което ограничено вещно право е учредено по сделка именно с касаторите.

Вторият въпрос е свързан с тезата на касаторите, че съдът е игнорирал конкретни заявени с въззивната жалба доводи, основани на установени по делото факти или е коментирал същите бланкетно и практически без да изложи мотиви защо не ги възприема – не е обсъдил безспорните факти, че С. и Н. С. от дълги години живеят в жилището на [улица]; че в този имот живее и С. Л., към която са задължени по силата на алеаторен договор за прехвърляне на 1/3 ид.ч. от имота на [улица]; че конституираната като страна в първоинстанционното производство С. Л. изрично е заявила, че желае гледането й да продължи в жилището на [улица]; че имотът на [улица] на практика неизползваем за жилищни нужди, поради техническото си състояние, установено от експертното заключение, поради което постановеното решение, ги оставя на практика без жилище; че имотът на [улица], представляващ дял II по извършената през 1988 г. делба, никога не е съществувал като самостоятелен обект, а включва части от две жилища, представляващи отделни жилища по делбата от 1988 г.

С оглед посочената обосновка въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовават касаторите и която дава тълкуване, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая е налице произнасяне от въззивния съд по релевантните за избрания способ за извършване на делбата факти и доводи на страните. Част от доводите на касаторите - че живеят в жилището на [улица], както и че състоянието на имота на [улица] не позволява използването му за жилищни нужди, поради което този начин на извършване на делбата ги оставя на практика без жилище – не съответства на фактите по делото, по което е установено, че те живеят в самостоятелно жилище, представляващо дял I по делбата от 1988 г., а обстоятелството, че ползват и две от помещенията от процесното жилище, представляващо дял II от делбата от 1988 г., не съставлява относимо обстоятелство, доколкото другите помещения от делбеното жилище се ползват от ответницата, която също е собственик на самостоятелно жилище, представляващо дял III по делбата от 1988 г.; друга част – че допуснатия до делба имот никога не е съществувал като самостоятелен обект – е неотносима, като преклудирана от силата на пресъдено нещо на решението по първата фаза на делбата, с което имотът е допуснат до делба като самостоятелен обект на вещни права; а останалите доводи са неотносими към преценката за начина, по който следва да бъде извършена делбата, с оглед всички установени по делото факти – желанието на лице, което не е съсобственик и спрямо което съделител има облигационно договорно задължение, да продължи да ползва допуснатото до делба жилище на [улица] ирелевантно. Необсъждането на неотносими към предмета на спора факти и доводи, не дава основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, подадено чрез адвокат К. К., С. И. С. и Н. С. С. поставят следните въпроси:

1) длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма;

2) продължава ли действието на алеаторен договор при последвало производство за делба, в което приобретателят-гледач по договора, загубва изцяло собствеността върху имота, предмет на алеаторния договор и дерогира ли се облигационния ефект на договора и правните последици по отношение прехвърлителя на имота;

3) задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви към решението си, в което да посочи всички доводи, искания и възражения на страните и да направи преценка на доказателствата, като ги обсъди в мотивите си, както и конкретно и ясно да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка;

4) по какъв начин се извършва съдебната делба при наличие на комбинирана съсобственост, доколкото делбеният имот представлява съсобственост, възникнала от повече от един юридически факт;

5) кога делбеният имот е поделяем, как следва да се извърши разделянето и кога необходимите преустройства, за да се направи делбеният имот поделяем са незначителни;

6) за да се извърши съдебна делба, необходимо ли е да е налице еднородност на допуснатите до делба имоти.

Първият въпрос е свързан с доводите в касационната жалба, касаещи отхвърленото от съда искане за назначаване на съдебно-техническа експертиза, която след извършен оглед на имота на [улица], да установи релевантен по делото факт, а именно колко самостоятелни жилищни сгради се намират в имота и съществува ли в някоя от тях самостоятелен обект с идентификатор ** с площ от 36.19 кв.м., който е поставен в дял на съделителя Ж. В.. Обоснован е с тезата, че в имота са ситуирани само две самостоятелни жилищни сгради и предмет на делбата са части от тях, т.е. практически е извършена делба на части от двете жилища, едното от които се обитава само от ищците, като поделения имот по делбата от 1988 г. никога не е бил самостоятелно жилище и никога не е имал самостоятелно съществуване и не отговаря на изискването за самостоятелно жилище, тъй като части от него /коридорът, кухнята и избата/ се намират в сграда , собственост на Ж. В., а други части /тоалетната и една от стаите/ - в сграда **, собственост на С. и Н. С..

От посочената обосновка е видно, че въпросът е свързан с обстоятелство – липсата на самостоятелен обект на вещни права – което, както и основаните на него доводи, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението за допускане на делба на жилището на [улица], поради което и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос е свързан с довода, че при този начин на извършване на делбата, С. Л. изгубва правото си да бъде гледана срещу прехвърления от нея имот, а гледачът С. С. изгубва собствеността върху същия имот, въпреки, че и понастоящем полага всички грижи и гледане и издържа тъща си в съответствие с клаузите на посочения договор, т.е. налице е недопустима намеса на съда в конкретно облигационно правоотношение без да се отчита искането на С. Л. гледането й да продължи в имота на [улица].

По този въпрос не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тълкуването по решение № 47 от 27.02.2015 г. по гр.д. № 3666/2014 г. на ВКС, IV гр.о. е неотносимо, тъй като е дадено в особената хипотеза, при която след сключването на алеаторен договор и последвало производство за делба, прехвърлителката по договора е възвърнала изцяло собствеността върху имота, предмет на алеаторния договор, докато в настоящия случай прехвърлителката по алеаторния договор не е съсобственик в делбеното имущество, доколкото се е разпоредила с правата си в полза на касаторите.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който е обоснован с тезата, че е спорно, дали при загубване на собствеността върху един имот от страна на съделител по съдебна делба, който е и приобретател по предходен договор за издръжка и гледане, следва да продължи изпълнението на задължението за гледане, въпреки отпадането на насрещната престация в резултат на делбата. Посочената теза не намира опора в закона. Макар да липсва изрична норма, която да урежда последиците за алеаторен договор при прехвърляне собствеността от приобретателя на трето лице /какъвто е случая и когато при делба имота се постави в дял не на длъжника по алеаторния договор, а на друг съделител/, е налице ясна правна уредба, от която е видно, че подобно разпореждане не рефлектира върху задължението да се изпълнява алеаторния договор – чл.88, ал.3 ЗЗД предвижда, че разваляне на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата на трети лица преди вписване на исковата молба, а чл.112, б.“а“ ЗС предвижда вписване на договори за прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти. От посочената уредба е видно, че прехвърлянето на трето лице на недвижим имот, придобит от прехвърлителя срещу поето задължение за гледане и издръжка на праводателя му, не рефлектира върху задължението да се изпълнява алеаторния договор и именно за това, неизпълнението на това задължение е основание за разваляне на алеаторния договор, а това е наложило и уреждане на защитно действие на вписване на исковата молба по чл.87, ал.3 ЗЗД и запазване на правата на лицата, придобили собствеността от длъжника по алеаторния договор преди вписването на исковата молба. При наличие на ясна нормативна уредба, поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Третият въпрос е обоснован с доводите, че въззивният съд не е отговорил на изрично поставените във въззивната жалба въпроси, а именно: относно факта, че поделеният имот на [улица] никога не е бил самостоятелно жилище и никога не е имал самостоятелно съществуване, а е част от две самостоятелни жилища с отделни кухни и отделни санитарни възли; относно обстоятелството, че и върху двете жилища на [улица] [улица] съсобствеността е възникнала в резултат на повече от един юридически факт; че при възлагане в дял на самостоятелен обект в сграда, съдът дължи произнасяне и за правото на строеж, което пък неотменно следва правото на собственост върху земята; че не е отчетена изключително малката квота от 1/6 ид.ч. на ответницата Ж. В. в делбения имот на [улица], която е на стойност 675 лв. и без затруднение може да се компенсира с част от делбените земеделски имоти или чрез уравнение на дела в пари; относно двукратно отхвърленото от първоинстанционния съд искане да бъде изпълнена процедурата по чл.203 ЗУТ по представения от ищците инвестиционен проект за делба на имота на [улица].

Видно от посочената обосновка, доводите отчасти съвпадат с тези, свързани с втория въпрос, поставен от касаторите чрез адвокат П. С., както и с първия въпрос, поставен чрез адвокат К. К., по които вече са изложени съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Следва само да се добави, че обстоятелството в резултат на какви юридически факти е възникнала съсобствеността, е изцяло неотносимо при преценка критериите за разпределение по чл.353 ГПК, който способ за извършване на делбата е приет от въззивния съд, а доводи във връзка с учредявано или възникнало право на строеж не са правени във въззвната жалба и съдът не се е произнасял по тях, а и не е ясно каква е връзката им с настоящото дело, доколкото съделителите са собственици и на по 1/2 ид.ч. от терена на [улица] по делбата от 1988 г.

Четвъртият въпрос е свързан с доводите, че ищците С. и Н. С. в първото заседание във втората фаза на делбата са направили искане по чл.349, ал.4 ГПК за възлагане на делбения имот на [улица], но след като съсобствеността и на двата имота на [улица] на [улица] възникнала в резултат на повече от един юридически факт, единствената възможност е и двата имота да бъдат изнесени на публична продан.

Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване доколкото не съответства на данните по делото. В случая липсва предявена претенция за възлагане в някоя от хипотезите на чл.349, ал.1 или ал.2 ГПК /а и дори да беше предявена, същата би била неоснователна, най-малкото поради факта, че и двете страни в процеса имат собствено жилище, обособено при делбата от 1988 г. - дял I и дял III/, а само в хипотезите на чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК е релевантно въз основа на какви юридически факти е възникнала съсобствеността. Искането на касаторите да им бъдат възложени и двата делбени имота в [населено място], съставлява израз на позицията им как следва да бъде извършена делбата, която позиция не обвързва съда, който дължи преценка за приложението на уредените в закона способи по чл.348, чл.350 и чл.353 ГПК в зависимост от броя и правата в съсобствеността на съделителите и броя и реалната поделяемост на допуснатите до делба имоти.

Петият въпрос е свързан с извода на възизвния съд, че имота на [улица] неподеляем, въпреки представения инвестиционен проект и двукратния отказ на първоинстанционния съд да изпълни процедурата по чл.203 ЗУТ.

По този въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съдът действително е отказал да изпълни процедурата по чл.203 ЗУТ, но поради липсата на съгласие на Ж. В. съсобствеността да се прекрати като реални части от делбеното жилище на [улица] да се присъединят към самостоятелните жилища на страните, които са съседни на делбеното, за което именно присъединяване на реални части е и представения инвестиционен проект. В този смисъл въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовават касаторите относно задълженията на делбения съд по чл.203 ЗУТ, тълкуването по която касае обособяване на нови самостоятелни обекти на вещни права от допусната до делба сграда, жилище или друг обект. Същевременно нормата на чл.203 ЗУТ ясно обвързва преценката за реална поделяемост с възможността от обособяване на самостоятелни обекти на вещни права. Следователно искания от касаторите начин на прекратяване на съсобствеността чрез присъединяване към съседни обекти на реални части от делбеното жилище, е възможен само по съгласие на съделителите, каквото в случая не е налице.

Шестият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че при извършване на делба, не е необходимо за обособяване на реални дялове, имотите да са еднородни, като в случая Ж. В. може да бъде компенсирана за изключително малката си квота в жилището на [улица] със земеделски имоти, а за другия жилищен имот квотата на Ж. В. от 1/12 ид.ч. може да се компенсира в пари.

С оглед посочената обосновка не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, е дала тълкуване, че не е необходимо, при преценка дали могат да се образуват реални дялове за всички съделители, имотите да са еднородни, но в хипотеза, при която липсват допуснати до делба имоти от един и същи вид, съответстващи на броя на съделителите, а в настоящия случай има два урбанизирани имота и две групи съсобственици. Същевременно в решение № 78 от 10.07.2019 г. по гр.д. № 1580/2018 г., на ВКС I гр.о., на което касаторите са се позовали по първия, поставен чрез адвокат П. С. въпрос, е даден отговор и на шестия въпрос, поставен чрез адвокат К. К., а именно, че при разпределянето по чл.353 ГПК съдът се ръководи от предназначението на имотите, тяхната стойност и квотите на съсобствениците като по възможност следва на всеки съделител, респ. група съделителити, да се разпределят равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение