Определение № 1953 от 10.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1406/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 28 от КМЧП.

Образувано е по частна касационна жалба на „Grupama-Rhone-Alpes- Arvergne“ Ltd. (Групама-Рона-Алпи-Оверн), дружество със седалище и адрес на управление във Франция, [населено място], срещу определение № 8 от 08.01.2024г. по ч.т.д. № 744/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 342 от 29.09.2023г. по т.д. № 4/2023г. на Окръжен съд – Пазарджик. С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането на касатора – ответник в производството за прекратяване на делото поради липса на международна компетентност на българския съд.

Оплакванията на застрахователното дружество са, че съдът е отказал да разглежда въпроса за местоживеенето на пострадалите и ищцата в светлината на правото на Европейския съюз. Според касатора съгласно това право „обичайно местоживеене“ се свързва с мястото, където е центърът на икономическите интереси на съответното лице, а не някаква административна регистрация. Изложени са подробни съображения за принципната приложимост на правото на Съюза, като е цитирана съдебна практика. Съдът е бил длъжен служебно да събере данни за местоживеенето на ищцата. Това е свързано с неговата компетентност по спора.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Когато в спорното правоотношение е установен трансграничен елемент и спорът е между страни от различни държави членки на Европейския съюз, следва ли съдът да приложи правото на Европейския съюз и да остави неприложено националното вътрешно право с оглед направеното от страната възражение в този смисъл? Националната юрисдикция има ли служебно задължение да установи приложимия правов ред по отношение на спорните въпроси, свързани с допустимостта за разглеждане на спора?

2. Как следва да се определи понятието „местоживеене“ при спор с трансграничен елемент: съобразно правото на Европейския съюз или по вътрешното право на страната, в която е образувано съдебното производство?

3. Установяването на местоживеенето на пострадалия съобразно правото на Европейския съюз представлява ли процесуална предпоставка за установяване компетентността на съда, който е сезиран с иск за обезщетение във връзка със застраховане?

4. Когато не е установено по несъмнен начин местоживеенето на пострадалия съобразно понятието за „местоживеене“ по правото на Европейския съюз, как се определя правото на ищеца – пострадал да предяви иск по своето местоживеене?

5. Компетентен ли е българският съд да разгледа иск за обезщетение към застраховател от друга държава – членка, съгласно член 11, параграф 1, буква “б“ от Регламент (ЕС) 1215/2012г. без да е установил неговото местоживеене по смисъла на правото на Европейския съюз – като най-напред установи центъра на неговите икономически интереси?

От насрещната страна Ф. А. А. не е подаден отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на определението, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Производството пред Окръжен съд – Пазарджик е било образувано по искова молба от 30.11.2022г. на Ф. А. А.. С исковата молба са били предявени, при условията на евентуалност, искове срещу касатора и „Застрахователна компания Л. Инс“ АД за заплащане на сума от 26 000 лева, частично от 500 000 лева, със законните лихви, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. Ф. А., роден през 2005г., и И. Р. М., роден през 2007г., синове на ищцата, при пътнотранспортно произшествие от 14.03.2021г., настъпило във Франция. Твърденията са били, че пътният инцидент е по причина на водача на лек автомобил „Мерцедес Бенц“, с ДК № CS387XQ, гражданската отговорност на когото е била застрахована при касатора, евентуално по причина на водача на автомобила, в който са се возили децата (лек автомобил „Пежо 407“, с ДК [рег.номер на МПС] ), гражданската отговорност на когото е била застрахована при българското застрахователно дружество.

В исковата молба ищцата е посочила свой адрес в [населено място], [улица], а по повод искането й за освобождаване от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК е било установено че това е заявеният от нея постоянен и настоящ адрес (съответно от 2005г. и от 2002г.).

Отговори на исковата молба са постъпили и от двете застрахователни дружества. Подадени са били допълнителни отговори по допълнително подадената искова молба. Още с първоначалния си отговор касаторът - ответник е възразил, че производството е подсъдно на съдилищата във Франция и приложимото право е френското процесуално и материално право. Страната се е позовала на член 10 и член 11 от Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, както и на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Р. ІІ). По-конкретно относно международната компетентност е било изложено, че ответникът е с регистриран адрес във Франция и няма свой клон в България, а ищцата нито е притежател на застрахователна полица, нито е застрахована или бенефициент по застрахователната полица.

С определението си от 29.09.2023г. по образуваното т.д. № 4/2023г. съставът на Окръжен съд – Пазарджик е оставил без уважение искането на касатора – ответник за прекратяване на производството по делото. Приел е, че е компетентен да разгледа повдигнатият спор, тъй като съществува специална компетентност по член 11, параграф 1, буква “б“, вр. член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Предявен е иск от увредено лице срещу застраховател от друга държава членка в съд по мястото, където ищецът има местоживеене. В случая от направената справка в Национална база данни „Население“ се установява, че ищцата има адрес в [населено място].

С подадена частна жалба касаторът отново е възразил, че ответникът е с регистриран адрес във Франция, а искът не е предявен от лице по член 11, параграф 1, буква “б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Съгласно член 62, параграф 1 от Регламента, за да определи дали страна има местоживеене в една държава членка, чиито съдилища са сезирани, съдът прилага вътрешното си право. В българското право не се съдържа дефиниция на това понятие, а съдебната практика е противоречива. Изложено е твърдение, че ищцата е имала обичайно местопребиваване във Франция с оглед обстоятелството, че починалите й синове и съпругът й са имали местопребиваване там. Отново са били развити съображения относно приложимото по делото право (Регламент (ЕО) № 846/2007).

С обжалваното определение Апелативен съд – Пловдив е споделил изцяло изводите на Окръжен съд – Пазарджик. Изложено е, че правилата на Регламент (ЕО) № 846/2007 нямат връзка с международната компетентност по делото, както и че компетентен в случая е българският съд, съгласно член 11, параграф 1, буква “б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, тъй като ищцата има местоживеене в България, видно от регистрирания неин адрес. Спорът попада в териториалния, времевия и предметен обхват на Регламент (ЕС) № 1215/2012 и предвидените в регламента правила относно компетентността по дело във връзка със застраховането. Правилно е приложен член 62, параграф 1. Ищцата има адресна регистрация в България. Дори местоживеенето да се приеме като място, където ищцата фактически живее, не се установява това да е Франция. В сферата на твърденията е останало, че починалите синове на ищцата и нейният съпруг са имали обичайно местопребиваване във Франция. Съдът се е позовал на чл. 28, ал. 1 от КМЧП относно служебната проверка на международната компетентност. И първоинстанционният, и въззивният съд са се позовали на решение от 13.12.2007г. на Съда, FBTO Schadeverzekeringen NV (С-463/06), ECLI:EU:C:2007:792 относно иска на увредено лице срещу застраховател от друга държава членка, предявим в съда по мястото, където ищецът има местоживеене.

При тези установени обстоятелства първият поставен въпрос, в неговата първа част, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Касаторът счита, че когато в спорното правоотношение е установен трансграничен елемент и спорът е между страни от различни държави членки на Европейския съюз съдът следва да приложи правото на Европейския съюз. Точно това е приел и въззивният съд, отговаряйки на въпроса положително. Че спорът по настоящото дело попада в териториалния, времевия и предметен обхват на Регламент (ЕС) № 1215/2012, а съгласно член 62, параграф 1 от Регламента, за да определи дали една страна има местоживеене в една държава членка, чиито съдилища са сезирани, съдът прилага вътрешното си право. Във връзка с изложеното във въззивната частна жалба, че децата на ищцата и нейният съпруг са имали обичайно местопребиваване във Франция, индиция, че това е и нейното местоживеене, въззивният съд е приел, че обстоятелствата са останали недоказани. Този съд е приел за безспорно установени постоянният и настоящ адрес на ищцата в България. Оттам е направен извод и за нейното местоживеене в страната. Правилността на фактическите изводи на въззивния съд относно местоживеенето на ищцата не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване. Относимо към тази фаза е, че въззивният съд не е отговорил на поставения от касатора първи въпрос по начин, различен от този, който самият той поддържа като правилен, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въпросът не е от значение за изхода на делото.

Същото е по отношение на първия въпрос в останалата му част, идентичен с трети и пети от въпросите. Те съдържат питане за служебното задължение на съда да установи компетентността си по спора – относимите правни норми, установяващи тази компетентност, и фактическите обстоятелства, които я обосновават. Това принципно задължение не е отречено от въззивния съд. Напротив, този съд се е позовал на разпоредбата на чл. 28, ал. 1 от КМЧП, съгласно която международната компетентност се проверява служебно от съда, освен когато международен акт или акт на Европейския съюз не предвижда друго. Приел е за приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012. Не е отречено, че са относими не само посочените от страните фактически обстоятелства, но и такива, които съдът е установил служебно. Точно така е била установена адресната регистрация на ищцата по делото - след проверка в Национална база данни „Население“.

Четвъртия поставен въпрос не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Въпросът е предпоставен от обстоятелството, че не е установено по несъмнен начин местоживеенето на ищцата. Както се посочи по-горе, въззивният съд е приел друго - за местоживеене на ищцата в страната, където е нейната адресна регистрация, установена по делото.

Дори да се приеме като въпрос от значение за изхода на делото, вторият въпрос (за това как следва да се определи понятието „местоживеене“ в случая - съобразно правото на Европейския съюз или по вътрешното право на страната, в която е образувано съдебното производство) не удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение (определение), е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства касаторът не сочи и не установява.

Съответно на практиката на Съда на Европейския съюз, задължителна съгласно чл. 633 от ГПК, въззивният съд е приел, че се касае за разширен обхват на правилото за компетентност на съдилищата по местоживеене на ищеца с цел по-благоприятна защита на по-слабата страна. Увреденото лице предявява иск пряко срещу застрахователя пред съдилищата по мястото в държава членка, където това увредено лице има местоживеене, при условие, че е разрешен директен иск срещу застрахователя и застрахователят има местоживеене в държава членка (решение от 13.12.2007г., FBTO Schadeverzekeringen NV (С-463/06), ECLI:EU:C:2007:792, решение от 17.09.2009г., Vorarlberger Gebietskrankenkasse (С-347/08), ECLI:EU:C:2009:561 и др.). За да определи дали ищцата има местоживеене в България (къде фактически тя пребивава), съдът е приложил вътрешното си право, съответно на член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 (решения на СЕС по дело С-327/10 и дело С-222/23). Отделно от това в случая е приложим и член 8, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Касаторът е един от ответниците по делото, а вторият ответник („Застрахователна компания Л. Инс“ АД) е с местоживеене в страната. Предявените при условия на евентуалност искове са в такава тясна връзка, че е целесъобразно да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

Воден от горното съдът