Определение № 3218 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1150/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „РДС“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. А. Д. и адв. Н. Г., против решение № 10 от 06.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 517/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 176 от 30.08.2024 г. по гр. д. № 149/2023 г. на Окръжен съд - Смолян в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „РДС“ ООД е осъдено да заплати на Н. Р. Б. на основание чл. 288 вр. чл. 286 и чл. 294 ТЗ и чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД сумите 226 895.91 лв. - главница по договора за заем от 10.07.2015 г., ведно със законната лихва от 15.03.2023 г. до окончателното плащане, и 43 683.38 лв. - натрупана договорна лихва за периода от 01.01.2021 г. до 31.10.2022 г. В частта, с която са отхвърлени исковете за главница - за разликата над сумата 226 895.91 лв. до претендираните 227 500 лв., и за договорна лихва - за разликата над сумата 43 683.38 лв. до претендираните 70 966.13 лв., решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцяло с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси: „ 1. Съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила неточното възпроизвеждане (изопачаването) на възражение на ответника - въззивник, в резултат на което то е останало неразгледано (не както е направено, а с подменен смисъл); Какво е разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 240 ЗЗД; 2. Каква е доказателствената сила на разписката (частният свидетелстващ документ), абсолютна ли е тя или трябва да се прецени след съвкупно обсъждане с останалите доказателства по делото, носещи информация за същия факт; Може ли съдът да подбира доказателствата, подкрепящи формирания от него извод, и да игнорира останалите; 3. Налице ли е новация при обединение на няколко заемни правоотношения в едно единно задължение по договор за заем; Какви са условията (признаците) за извършване на новация; 4. Какво следва да е съдържанието на мотивите на съдебното решение и може ли те да съдържат едновременно утвърждаване и отричане на една и съща теза; 5. Как следва да се тълкува един договор относно договорната лихва; Нищожността на някои от клаузите, формиращи единния размер на договорната лихва по договор за заем, води ли до частична нищожност на договорката за лихва, в резултат на което се намалява този размер, чрез изключване на нищожните клаузи, или нищожните клаузи водят до нищожност на цялата договорка за лихва, съответно до нищожност на целия договор за заем с лихва; 6. За определяне на една сделка като едностранна търговска достатъчно условие ли е една от страните по нея да притежава качеството търговец; 7. Допустимо ли е въззивният съд да разглежда и се произнася по нищожността на една договорка, когато първата инстанция е приела същата за нищожна и във въззивната жалба и в отговора й няма оспорване на решението в тази му част; 8. При формиране на вътрешното си убеждение длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да се основе на всички факти по делото, или може избирателно да се основе само на част от тях; 9. Как се извършва (по какви критерии) преценката по един договор за заем дали договорената лихва е в прекомерен размер; 10. Признание или новиране на погасено по давност задължение превръща ли го в принудително изпълняемо; Необходимо ли е да се изследва въпросът дали е погасено по давност задължението към момента на неговото признаване от длъжника или новирането му“. Касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална (решение № 180/26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ІV г. о., решение № 108/25.02.2025 г. по гр. д. № 5275/2023 г. на III г. о. и решение № 139/27.08.2024 по т. д. № 2767/2022 г. на II т. о. - относно първи въпрос; решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г. о. и решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV г. о. - относно втори въпрос; решение № 69/30.03.2017 г. по т. д. №602/2016 г. на II т. о. и решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на I т. о. - относно трети въпрос; решение № 242/22.04.2024 г. по гр. д. №774/2023 г. на ІІІ г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о., решение № 45/07.06.2023 г. по гр. д. № 4302/2022 г. на IV г. о. - относно четвърти въпрос; решение № 734/12.12.2024 г. по гр. д. № 381/2024 г. на IV г. о. - относно пети въпрос; Тълкувателно решение № 3/22.02.2022 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС - относно шести въпрос; решение № 51/19.02.2025 г. по т. д. № 1732/2023 г. на II т. о., решение № 139/27.08.2024 по т. д. № 2767/2022 г. на ІІ т. о. и решение № 107/25.02.2025 г. по гр. д. № 4819/2023 г. на II г. о. - относно осми въпрос; решение № 176/29.10.2024 по т. д. № 1278/2023 г. на I т. о., Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 83/26.06.2019 г. по гр. д. № 2084/2018 г. на III г. о. - относно девети въпрос; Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II т. о. - относно десети въпрос). По отношение на формулираните в т. 4, т.9 и т. 10 въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл с очевидно неправилно решение, а въпросът по т. 7 е зададен в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с доводи за недопустимост на обжалваното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Н. Р. Б. - чрез адв. Я. М. и адв. Ж. Н., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол поради отсъствие на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Окръжен съд - Смолян в обжалваната от „РДС“ ООД осъдителна част, Апелативен съд - Пловдив е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първоинстанционния съд - че в качеството на заемател по сключен с ищцата Н. Р. Б. договор за паричен заем от 10.07.2015 г. дружеството - жалбоподател дължи на ищцата сумите 226 895.91 лв. - главница, и 43 683.38 лв. - договорна лихва за периода от 01.01.2021 г. до 31.10.2022г., както и законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковете до окончателното плащане. Въззивният съд е констатирал в мотивите към решението си, че предявените от Н. Б. срещу „РДС“ ООД искове се основават на сключен между страните формален (писмен) договор от 10.07.2015 г., наименован „договор за паричен заем“, който има за предмет уреждане на условията и сроковете за връщане на дължими от ответното дружество парични средства, предоставени от ищцата в периода 05.10.2006 г. - 28.04.2011 г. в брой и по сметка на дружеството, съгласно Приложение 1 към договора. Според съдържанието на договора към 31.12.2024 г. общият размер на дълга възлиза на 530 043.59 лв., в т. ч. 227 500 лв. - главница, и 302 543.59 лв. - договорни лихви. Възражението на ответника, че не е получил отразената в договора заемна сума, е счетено от въззивния съд за неоснователно по съображения, че в отговора на исковата молба ответникът е признал и в първото открито съдебно заседание процесуалният му представител е потвърдил получаването по банков път на сума в размер на 226 895.91 лв., а наред с това по делото са събрани писмени доказателства - извлечения от банкови сметки, разписки за получени суми и изготвена от управителя на „РДС“ ООД обобщена разписка за потвърждаване на получени в периода 25.04.2007 г. - 28.11.2011 г. в брой и по банков път суми на обща стойност 227 500 лв., доказващи по несъмнен начин предаването и получаването на твърдяната в исковата молба парична сума от ищцата на ответника. По повод на издадената от управителя разписка за потвърждение въззивният съд е отбелязал, че същата се ползва с материална доказателствена сила, тъй като удостоверява неизгодни за издателя й факти във връзка с получаването на отразената в съдържанието й сума. Предвид отбелязването в разписките, че предадените от ищцата суми са получени от ответника като заем, след обсъждане на показанията на свидетелите Н. Б. и В. Н. за проведени разговори между страните с цел подпомагане на ответника със заемни средства от ищцата, въззивният съд е направил категоричен извод, че всички суми по разписките и по извлеченията от сметки са получени от ответника на основание сключен с ищцата договор за заем. Възникването на заемно правоотношение е мотивирано и с последващото подписване на договора от 10.07.2015 г., с който страните са уредили условията и сроковете за връщане на предоставените в заем парични суми. Съобразявайки частичното отхвърляне на иска за главница с влязлата в сила като необжалвана част от първоинстанционното решение, въззивният съд се е произнесъл, че в периода от 25.07.2007 г. до 28.04.2011 г. ответникът е получил в заем от ищцата присъдените с решението общо 226 895.91 лв. Относно сключения на 10.07.2015 г. договор за паричен заем въззивният съд е приел, че по същността си този договор не представлява договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД, тъй като неговото подписване не е съпроводено с предаване на парични средства, а има за цел да разреши разногласията между страните по повод размера на вече предоставената на ответника парична сума и условията за нейното връщане на ищцата. Поради това, че с договора страните са уредили съществуващ помежду им спор по повод възникналото по-рано заемно правоотношение, съдът е квалифицирал договора като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Изложил е съображения, че доколкото със спогодбата е постигнато съгласие за погасяване на задълженията по предходните заемни правоотношения чрез замяната им с едно ново единно задължение, възникнало от нов правопораждащ факт (договорът от 10.07.2015 г.) и обвързано с нови условия за погасяване (в т. ч. заплащане на възнаграждение за ползване на получената в заем сума), съглашението има новативно действие и страните не могат да оспорват дължимостта и размера на обективираните в съдържанието му задължения, освен с възражения за нищожност или унищожаемост на целия договор; Със сключване на договора длъжникът е признал задължението си и от този момент е започнала да тече нова давност, поради което възражението на ответника за изтекла погасителна давност за възникналите до 10.07.2015 г. задължения е неоснователно. При произнасяне по жалбата на ответника въззивният съд е обсъдил съдържащите се в договора за заем клаузи за лихви, конкретно клаузата на чл.5 ал.3, според която уговорената и неплатена в края на текущата година лихва се капитализира към заемната сума, и клаузата на чл. 5, ал. 1, според която ответникът - заемател дължи връщане на заемната сума ведно с възнаграждение, както следва: Лихва в размер на 12 % от получената сума с годишна капитализация за периода 05.10.2006 г. - 31.12.2009 г.; 10 % от получената сума с годишна капитализация за периода 01.01.2010 г. - 31.12.2014 г.; 8 % от заемната сума годишно, изчислена върху ползваната сума след 01.01.2015 г. Въпреки липсата на подадена въззивна жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с която в резултат на направен извод за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл. 5, ал. 3 исковите претенции са отхвърлени частично, въззивният съд е преценил, че следва служебно да се произнесе относно действителността на клаузите по чл. 5, ал. 1 ал. 3 с цел да осигури правилно приложение на императивната разпоредба на чл.10, ал. 3 ЗЗД. Противно на извода, до който е достигнала първата инстанция по повод клаузата на чл. 5, ал. 3, въззивният съд е приел, че тази клауза не противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и не е нищожна, тъй като договорът между страните има характер на едностранна търговска сделка и доколкото адресат на задължението за лихви е ответникът - търговец, разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ следва да се тълкува в смисъл, че уговорката за анатоцизъм обвързва валидно страните. С мотив, че клаузите за възнаградителна лихва по чл. 5, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от договора са от естество да доведат до неоснователно обогатяване на заемодателя, предвиждайки получаване на двойно плащане на лихви за един и същ период, въззивният съд се е произнесъл, че тези клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави. По отношение на уговорката в чл. 5, ал.1, б.“в“ за заплащане на лихва от 8 % върху ползваната след 01.01.2015 г. част от заемната сума съдът е преценил, че тя е действителна, тъй като няма пречка в границите на чл. 9 ЗЗД страните да постигнат съгласие заемателят да заплати лихва за предшестващия сключването на договора период. Възражението на ответника за прекомерност на така уговорената лихва е определено като неоснователно с аргумент, че лихвата по предоставяните през същия период бизнес кредити е в порядъка 4.5 - 7.5 % и че с оглед дългия срок за връщане на дълга конкретната лихва не противоречи на добрите нрави. В съответствие с възприетите разрешения относно клаузите за лихви, след като е съобразил установените от заключението на съдебносчетоводната експертиза плащания от ответника в полза на ищцата и уговорената в чл.6 на договора поредност за погасяване на задълженията, въззивният съд е формирал изводи, че ответникът - заемател дължи на ищцата - заемодател неплатена главница (с капитализирана лихва) по договора от 10.07.2015 г. в размер на 368 460.78 лв. и договорна лихва за периода от 01.01.2021 г. до 31.10.2022 г. в размер на 68 845.53 лв. Съобразявайки обстоятелството, че с първоинстанционното решение исковете са уважени в по - малък от приетия от него за дължим размер (226 895.91 лв. - главница, и 43 683.38 лв. - договорни лихви), въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната от ответника осъдителна част. По поддържаните от касатора „РДС“ ООД основания за допускане на касационно обжалване: Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Със законодателното изменение на чл. 280 ГПК от 2017 г. (ДВ бр. 86/2017 г.) като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са уредени вероятността въззивното решение да е нищожно и недопустимо, както и очевидната неправилност на решението. Формулираните от касатора въпроси под № № 1, 2, 4 и 8 са свързани с наведени в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателства, произнасянето по доводите и възраженията във въззивната жалба и изпълнението на изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Преценени от гледна точка на разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение, въпросите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не следва да се допуска. От една страна въпросите не кореспондират със съдържанието на мотивите към въззивното решение, в които въззивният съд е изложил подробни съображения в подкрепа на извода за доказано по несъмнен начин валидно заемно правоотношение между страните, оформено с писмени документи и потвърдено с изрично признание на ответника - заемополучател, и за неоснователност на възраженията на ответника - настоящ касатор за отсъствие на облигационна обвързаност между страните с източник договор за заем. От друга страна въпросите отразяват несъгласието на касатора с извършената от въззивния съд съвкупна преценка на фактите и доказателствата по делото, на базата на които е прието, че страните са обвързани от сключен на 10.07.2015 г. договор за паричен заем, от който произтичат претендираните с исковете парични вземания, и че в качеството на заемател ответникът - касатор дължи връщане на получените в заем суми, заедно с уговорената в действителните договорни клаузи възнаградителна лихва. В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са правилни - обосновани и законосъобразни, поради което поставените от касатора въпроси, насочени към извършване на такава проверка, не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението практика на ВКС. Поставеният под № 3 въпрос също не удовлетворява изискването на чл. 280, ал.1 ГПК. Решаващият извод, до който е достигнал въззивният съд след преценка на съдържанието на конкретния договор за паричен заем, е в смисъл, че договорът съставлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, тъй като чрез него страните са постигнали съгласие да уредят споровете и разногласията си по повод на вече възникнали заемни правоотношения, оформени с разписки и с документи за банкови преводи, като уговорят нови условия за погасяване на заемните задължения, в т. ч. и заплащане на възнаградителни лихви за ползване на заемните суми. Във връзка с произнасянето относно правната природа на договора въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че договорът съдържа белези на новация (обективна), доколкото предвижда погасяване на вече възникнали заемни задължения и заместването им с едно ново, произтичащо от самостоятелен юридически факт, лихвоносно задължение. Посочените съображения нямат самостоятелно значение за изхода на правния спор, включително с оглед констатацията на въззивния съд за прекъсване на погасителната давност. Прекъсването на давността е разгледано като последица от съдържащото се в договора признание на задължението, а за самото признание - в контекста на извършената от въззивния съд преценка, е ирелевантно дали договорът притежава белезите на обективна новация. Дори условно да се приеме, че въпросът е от значение за изхода на делото, цитираните във връзка с него решения на ВКС не доказват релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие. Произнасянето на въззивния съд, че договорът за паричен заем съдържа белези на обективна новация, произтича от преценката на конкретни договорни клаузи, чието съдържание не е идентично с уговорките, по повод на които в решенията на ВКС е отговорено принципно на въпроса в кои случаи е налице новация по чл. 107 ЗЗД при уговорена промяна в съдържанието на правоотношение, възникнало от договор за банков кредит. Въпросите под № № 5, 6, 7 и 9 са зададени поради несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд за действителност, съответно за нищожност, на клаузи в договора за паричен заем, с които е уговорено заплащане на възнаградителни лихви от заемополучателя и капитализиране на натрупани лихви към главницата. Доводите, с които касаторът е обосновал общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на посочените въпроси - че посредством тълкуване на клаузите за лихви съдът е подменил действителната воля на страните, че нищожността на част от клаузите за лихва влече нищожност на целия договор, че уговорените възнаградителни лихви са прекомерни по размер и че забраната на чл. 10, ал. 3 ЗЗД е приложима към договора, предполагат проверка на обосноваността и на законосъобразността на изводите на въззивния съд, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Като самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по обсъжданите въпроси следва да се посочи и това, че съжденията на въззивния съд за действителност на клаузата за капитализиране на лихви и за нищожност на част от клаузите за заплащане на възнаградителни лихви, налагаща преизчисляване на общия размер на задълженията във връзка с приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, не са довели до промяна в благоприятния за касатора изход от първоинстанционното производство - предвид необжалване от ищцата на първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. По идентични съображения няма основание за допускане на касационно обжалване и по формулирания в т. 8 въпрос, който няма значение за крайния изход на спора. В т. 10 от изложението са поставени два самостоятелни въпроса, които според преценката на настоящия съдебен състав не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос е теоретичен и противно на твърдението на касатора, въззивният съд не се е произнасял по него. На втория въпрос въззивният съд е отговорил индиректно в положителен смисъл като е приел, че към датата на подписване на договора, съдържащ признание на дълга от заемополучателя, възникналите до момента на договора/признанието задължения не са погасени по давност. Възприетото от въззивния съд разрешение не противоречи на разясненията в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, според които разпоредбите на закона относно погасителната давност са от императивен порядък и не могат да се тълкуват разширително, а също и на разясненията в Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, според които за да породи правен ефект, признаването на едно вземане трябва да е направено след като погасителната давност е започнала да тече и преди нейното изтичане. Въззивният съд не е приел „обратното“ (в каквато насока е становището на касатора) и позоваването на задължителната практика в цитираните тълкувателни решения е неуместно. По изложените съображения решението по в. т. д. № 517/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при формулиране на част от зададените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси, касаторът е релевирал като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване вероятност въззивното решение да е недопустимо - чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, и очевидна неправилност на решението - чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Доводите, с които е обосновано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - че въззивният съд е нарушил чл. 269 ГПК като се е произнесъл служебно по действителността/нищожността на клаузите за лихва, без изрични оплаквания във въззивната жалба срещу изводите на първоинстанционния съд относно лихвите, не създават предположение за недопустимост на обжалваното решение. Произнасянето извън очертаните с въззивната жалба предели по чл. 269 ГПК съставлява процесуално нарушение, което е от значение за правилността, а не за допустимостта на въззивното решение, и с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не може да бъде констатирано в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не констатира особено тежки нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати при разглеждане на делото от въззивната инстанция и при постановяване на решението, нито грубо нарушение на правилата на логиката при формиране на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на правния спор. Поради това, като съобразява възприетите в практиката на ВКС разрешения по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, настоящият състав не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно и намира, че няма основание то да бъде допускано до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,