Определение № 60744 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2552/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „АВТОКОМЕРС 93“ ООД, представлявано от управителите Т. И. и Х. Т., чрез адвокат М. Я., срещу решение № 29/23.03.2021 г. по в.гр.д. № 127/2021 г. на Окръжен съд Бургас, с което се потвърждава в обжалваната му част решение № 260825/14.12.2020 г. по гр.д.№ 4084/2020 г. на Районен съд Бургас и частично е уважен предявения иск на П. С. Г. против „Автокомерс 93“ ООД, на основание чл.150 КТ, за сумата 4977,20 лева, представляваща трудово възнаграждение за положен извънреден труд в съботни дни за 5 часа дневно от 09.00 до 14.00 часа, в периода от 10.02.2018 г. до 29.02.2020 г., ведно със законната лихва от 24.07.2020 г. до изплащането. Претенцията е отхвърлена до пълния предявен размер от 8177,69 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да са формулирани конкретни въпроси. Според касатора, постановеното решение противоречи на решение по гр.д. № 405/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., а отделно се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като е постановено в явно нарушение на закона и е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. От П. С. Г. чрез адвокат И. И. от АК-Бургас е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че липсват предпоставките за допускане на въззивното решение до касация и претендира разноски в касационното производство. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудов договор от 30.01.2018 г. до 10.03.2020 г. на длъжност „Ръководител търговски екип“ при ответника, с основно месечно трудово възнаграждение 1200 лева и допълнително възнаграждение от 0.6 %, 5 дни в седмицата, 8 часа на ден. Съдът е установил също, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения извън уговореното работно време в исковия период, като е приел, че независимо дали са спазени законовите изисквания - работодателят да издаде нарочен акт и да има специална книга за отчетност на извършената работа, той дължи заплащане на положения извън установеното работно време труд, в случай, че трудовите функции са били изпълнявани в негов интерес и без противопоставяне от негова страна. Въз основа на приетите по делото свидетелски показания, въззивният съд е формирал крайния извод, че в ответното дружество е установена практика за осъществяване на дейности с фиксирано работно време и в почивните дни – всяка събота през седмица от 9.00 до 14.00 часа, както и че работодателят е бил наясно с полагането на извънреден труд от ищеца поради видеонаблюдението на обекта. Според мотивите на съда, по делото се доказва възникването на парично вземане в полза на работника за положения от него извънреден труд, а работодателят дължи увеличение на възнаграждението в минимално установените в закона размери, поради което претенцията е основателна. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на обжалваното решение по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките за заплащане на положения от работника извънреден труд, т.е. извън установеното за него работно време. Не е налице и явна необоснованост на мотивите на решението, в нарушение на правилата на формалната логика при тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон или нарушаване на императивна правна норма, нито законът е приложен в неговия обратен смисъл, както твърди касаторът. Доводите за неправилна преценка на събраните гласни доказателства по делото, по същността си представляват оплаквания срещу фактическите констатации и направените въз основа на тях правни изводи от въззивния съд (чл.281, т.3 ГПК) и в този смисъл, не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Съгласно дадените разяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допустимостта на касационното обжалване се преценява с оглед дадените конкретни правни разрешения от въззивния съд, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал обусловящ изхода на спора правен въпрос. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това. В случая, касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, с оглед на което въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол на посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В конкретния случай, направените от въззивната инстанция изводи са изцяло в съответствие с практиката на ВКС – напр.решение № 14/27.03.2012 г. по гр.д.№ 405/2011 г., IV г.о., с което се приема, че в тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл.143, ал.1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на положен извънреден труд. Независимо какви условия на работно време и почивки ще приеме съдът, ако установи, че с оглед приложимите за случая правила е положен извънреден труд и той е останал неплатен, ще следва да го присъди, на основание чл.150 КТ. Пълно доказване може да се приеме и при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт /В същия смисъл са решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г., IV г.о. и решение № 136/09.06.2014 г. по гр.д.№ 7112/2013 г., III г.о./ От П. С. Г. чрез адвокат И. И. от АК-Бургас са поискани разноски за адвокатска защита в касационното производство, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 600 лева, съгласно приложените договор за правна защита и съдействие от 03.06.2021 г. и фискален бон от същата дата. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение