Определение № 299 от 16.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2022 г.

Производството е по чл.274,ал.З,т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. С. В. срещу определение № 462 от 23.02.2022 г. по в.ч.гр.д. № 305 /2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са потвърдени определение № 10048 от 29.11.2021 г. по гр.д. № 12981 /2021 г. на Пловдивския районен съд за връщане на исковата молба на П. С. В. и прекратяване на производството по делото и определение № 73 от 05.01.2021 г. по същото в.ч.гр.д. (№ 12981 /2021 г. на ПРС), с което е отхвърлено искане на П. С. В. за изменение на първото определение в частта за разноските. Насрещната страна „Р. 61“ Е. в писмен отговор оспорва частната жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел: По първата частна жалба: Независимо, че се твърди наличие на преддоговорни отношения на ответника, не е безразлично къде точно в П. и какъв точно обект той е преговарял да построи на ищеца, на какъв етап са били преддоговорните отношения и въобще относно предмета на сделката (която страните са щели да сключват, но не са сключили); и за въззивният съд не е ясно какъв е предявеният иск – на какво основание се иска връщане на сума – с оглед неосъществено основание или поради отпаднало основание. Въпреки дадените указания ищецът не е отстранил нередовностите в исковата молба, поради което частната жалба е неоснователна. По втората частна жалба: При прекратяването на производството ответникът има право на разноски, такива са присъдени правилно. По делото е налице доказателство за заплащането на разноските преди депозирания отговор на исковата молба (представено едва в производството по чл.248 ГПК). В случая не намира приложение преклузията,визирана в т.6 от ТР № 6 /06.11.2013 г. по т.д. № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, че събирането на доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на определението. Към това и за повече яснота следва да се добави, че за да върне исковата молба, Пловдивският районен съд е приел, че от исковата молба и от уточняващата молба не става ясно кога точно е преведена сумата 39 500 лева на ответника и във връзка с какви точно правоотношения. Посоченото от ищеца „през първата половина на 2017 г.“ е твърде дълъг период и непосочването на индивидуализиращите белези на бъдещия обект, който ответникът е следвало да построи, освен, че ще е в П. и че ще е апартамент, също е крайно общо и препятства ответника да организира защитата си, но и съда да индивидуализира възникналите между страните правоотношения, пък било то и преддоговорни. Липсва посочване и на други елементи на бъдещите правоотношения между страните, които да позволят надлежно индивидуализиране на претенцията. В случая съдът не може да определи какво е основанието, с оглед на което е преведена сумата, за да определи дали е отпаднало, или не може вече да бъде осъществено. Тези пороци не могат да се коригират от ищеца, доколкото твърди, че не си спомня кога е превел сумата, нито да посочи конкретните елементи на бъдещия договор като срок на сключване и обект на договора, тъй като според посочването такива не били уговаряни. По наличието на основания за допускан на касационно обжалване: Настоящият състав приема, че касационно обжалване на първото определение, с което е потвърдено връщането на исковата молба, следа да бъде допуснато по изведения от жалбоподателя въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към предмета на спора факти и доказателствата за тях. Въпросът е изведен във връзка с довод, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като въпреки направеното два пъти искане – с исковата молба и с уточняваща молба за издаване на доказателства за това на коя точно дата в периода от 01.01.2017 г. до 01.06.2017 г. ищецът е превел по сметка на ответника сумата 39 500 лева - съдебно удостоверение, по силата на което ищецът да се снабди от банката на ответника с извлечение за движението по сметката на ответника за периода от 01.01.2017 г. до 01.06.2017 г., от което да се установи внасянето на сумата, съдът е върнал исковата молба, без да се произнесе по това искане, но като е приел, че ищецът не е посочил точната дата. Въпросът е обуславящ, защото районният съд не се е произнесъл по направеното два пъти доказателствено искане и същевременно е приел, че ищецът не е отстранил нередовността на исковата молба – не е посочил точна дата на превода и това е основание исковата молба да бъде върната поради неотстраняване на нередовности в нея. Въззивният съд също не е обсъдил довода в частната жалба за непроизнасянето от първоинстанционния съд по доказателственото искане на ищеца. Въпросът е разрешен в противоречие с двете посочени от частния жалбоподател решения № 8 /19.01.2018 г. по т.д. № 2435 2016 г. и № 292 /20.01.2016 г. по гр.д. 952 /2015 г. на III г.о., с които е приет положителен отговор на процесуалния въпрос. С това е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Към това може да се добави и че обжалваното определение е очевидно неправилно – неправилността може да бъде установена при прочит на мотивите към него по изложените по-долу съображения. По основателността на частната жалба: Настоящият състав намира, че обжалваното определение на въззивния съд, както и потвърдените с него определения на районния съд, са неправилни поради това, че исковата молба не е нередовна. Тя се основава на твърдения, че в началото на 2017 г. в периода от 01.01.2017 г. до 01.06.2017 г. ищецът е заплатил по сметка на ответника в „У. Б.“ АД, който е търговец и по занятие строи жилищни обекти, сумата 39 500 лева с посочено в документа основание „право на строеж“. Плащането извършил в хода на преддоговорни отношения за придобиване от ищеца на право на строеж и изграждане от ответника за придобиване от ищеца на жилище - апартамент в П., който да съответства по стойност на тази сума и който допълнително щял да бъде индивидуализиран. През 2019 г. ответникът уведомил ищеца, че не може да си изпълни ангажиментите към него и вследствие на отпадане на основанието му върнал сумите 7 100 лева и 12 000 лева, но отказал да му върне остатъка от 20 400 лева от платената сума от 39 500 лева, което поражда правен интерес от предявяването на иска. Сочената от ищеца квалификация е по чл.55, ал.1 ЗЗД. В исковата молба е направено обсъденото по-горе доказателствено искане за издаване от съда на съдебно удостоверение с цел снабдяване с доказателство за извършеното от ищеца плащане, което означава и на точния му момент – дата, месец и година в посочения период от време от 01.01.2017 г. до 01.06.2017 г.. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по това доказателствено искане. Той е изпратил препис от исковата молба на ответника, а след неговия отговор с твърдения за нередовности на исковата молба е оставил исковата молба без движение, след постъпване на допълнителната уточняваща молба също не се е произнесъл по поддържаното доказателствено искане, отново е изпратил препис на ответника, а след повторните му твърдения за нередовности (за неотстранени нередовности) е върнал исковата молба с изложените по-горе мотиви. Настоящият състав намира, че ищецът е посочил достатъчно факти, които представляват основание на иск за осъждане на ответника да заплати претендираната парична сума 20 400 лева, която представлява част от сумата 39 500 лева, която ищецът твърди, че е заплатил по банкова сметка на ответника в хода на преддоговорни отношения по сключване на договор за придобиване на жилищен имот в [населено място]. Без значение е колко напреднали са били преговорите и колко конкретизиран (индивидуализиран) е бил непостроеният апартамент, доколкото се твърди, че преговорите са прекратени от ответника без резултат - преди сключване на какъвто и да било договор. Без значение е дали имотът е бил конкретизиран и колко, както и на коя точно дата в посочения от ищеца период от време от 01.01.2017 г. до 01.06.2017 г. ищецът е превел по сметка на ответника твърдяната сума 39 500 лева. От значение е дали е превел или не сумата и дали ответникът я е получил. Тъй като, ако бъде установено, че ответникът е получил и не е върнал на ищеца сумата 20 400 лева и не докаже основание за получаването и /или за задържането и, искът ще бъде основателен. Точната дата на плащането няма значение и поради това, че ответникът не прави възражение за погасителна давност, а и исковата молба е предявена на 06.08.2021 г. (преди изтичането на 5 години от 01.01.2017 г. – най-ранната дата от сочения от ищеца период). Точната дата ще бъде доказана, ако бъде доказано плащането от ищеца на сумата, но това е въпрос по съществото на спора (от значение за основателността на иска), а не за редовността на исковата молба. Поради изложеното са неправилни и възприетите и от двете инстанции по същество изводи за основателността на възраженията на ответника, че без допълнителни уточнения не може да организира защитата си. Ако ответникът е получил сумата, което може да установи като провери движението по сметката си (и вероятно е установил веднага след получаване на препис от исковата молба), то ще следва да докаже наличието на основание за задържането и. Към това следва да се добави и че ответникът е търговец, който се занимава по занятие с получаването на парични суми, с поддържането на счетоводство и с подреждането и съхранението на документи за търговските си отношения. Поради това твърдения за нередовност на исковата молба, каквито се правят и поддържат от ответника, по-скоро целят да не се обсъжда липсата у ответника на основание за задържане на паричната сума. Поради изложеното настоящият състав приема, че жалбата е основателна, а обжалваното определение на въззивният съд е изцяло незаконосъобразно - и по двете частни жалби срещу двете определения на ПРС, защото при липса на основания за връщане на исковата молба, липсват основания за присъждане на разноски на ответника. Обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено, както и потвърдените с него определения на ПРС. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия от етапа на подготовка на делото в закрито заседание (чл.140 ГПК) - извършване на проект за доклад по делото, при което съдът следва да разпредели доказателствената тежест на страните и да се произнесе по доказателственото искане на ищеца за установяване на твърдяното от него плащане, което е от значение за спора. В случай, че съдът приеме, че издаването на съдебно удостоверение е неподходящо (поради съдържащите се в извлечението от сметка множество данни за други плащания по сметка на ответника в продължителен период от време, които нямат значение за спора), то следва да допусне установяването на релевантния за спора факт чрез друго доказателствен средство – например чрез съдебно-счетоводна експертиза със задача да установи дали плащането е извършено от ищеца и кога, какво е посоченото основание на плащането, дали е получено от ответника и кога, дали е осчетоводено от ответника и кога и какво е посоченото основание на осчетоводяването му. При определянето на точната квалификация на предявения иск – дали се иска връщане на нещо дадено с оглед неосъществено основание или отпаднало основание първоинстанционният съд следва да съобрази приетото с ППВС 1 /1979 г. и последващата практика на ВС и ВКС – например решение по гр.д. № 1144 /2010, на IV г.о., и по гр.д. № 896 /2018 г. на III г.о., на които се позовава частният жалбоподател. С оглед изхода от това производство на частния жалбоподател следва да се присъдят направените разноски в размер на 30 лева за държавна такса, които претендира и е заплатил, а ответникът няма право на разноски. Воден от изложеното съдът