Определение № 3777 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4038/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Й. М. П., чрез адв. М. Б., срещу въззивно решение № 3435/03.06.2025 г. по в. гр. д. № 1780/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу С. М. О. иск за признаване за установено по отношение на, че Й. М. П. е собственик на основание давностно владение на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ неурегулирано дворно място, цялото с площ 500 кв. м., имот пл. № * от кад. лист 582 по неодобрен кадастрален план на [населено място],[жк], при описани съседи, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, и на по 1/4 ид. ч. от построените в дворното място: едноетажна жилищна сграда със застроена площ около 66 кв. м., с идентификатор *** и двуетажна жилищна сграда със застроена площ около 70 кв. м., с идентификатор ***. В изложението към подадената касационна жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК, като са поставени въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същите, обобщени от настоящата инстанция, са следните: 1. „допустимо ли е и при какви условия един съсобственик да придобие по давност идеалната част на друг съсобственик, при положение, че невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал пределите на страната, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, не упражнява фактическа власт и не се е противопоставил, а владеещият съсобственик е предприел действия, манифестиращи изключителна власт, като е манифестирал намерение за изключителна власт спрямо трети лица, свързани със съсобственика“; 2. „налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост“. Сочи се противоречие с решение № 214/28.102015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, първо г. о., решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 51/02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, първо г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата С. М. О. подали отговор на касационната жалба, като поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че от 2009 год., когато ответницата /нейна сестра/ е заминала за чужбина, упражнява фактическа власт върху целия имот и сградите. Обстоятелствата на които се основава исковата молба са, че ответницата е „изоставила“ съсобствения имот, престанала е да проявява интерес към него. По делото е установено, че с констативен нотариален акт от 1997 год. страните са признати за съсобственици общо на 1/2 ид. ч. от дворното място и сградите по давностно владение и наследство. Със същия акт баща им М. А. е признат за собственик по давностно владение и прекратена СИО на другата 1/2 ид. ч. от имота и сградите. През 2005 год. М. А. е прехвърлил на дъщерите си собствената си 1/2 ид. ч. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н. /живее в имота от 2010 год. и поддържа двора/ и М. /приятел на сина на ищцата/, като от показанията им се установява, че само ищцата живее в имота, както и че е правила ремонти. В обжалваното въззивно решение е прието, че не е доказано манифестиране на намерение за своене по отношение на притежаваната от ответницата идеална част от имота. Горното заключение е направено след подробен анализ на гласните доказателства. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК. Обосновал е извод, че не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на ответницата. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд са направени в съответствие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, като именно въз основа на неговите постановки е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Първият въпрос е обоснован с тезата на жалбоподателката, че ответницата не проявява интерес към процесния имот, както и че е демонстрирала намерението си за своене пред сина на ответницата. В съответствие със съдебната практика /решение № 197/07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на ВКС, първо г. о./, съдът е приел, че не е достатъчно манифестирането пред трети лица на собственическо отношение към вещта. Освен изложеното, въпросът, по който може да се допусне касационно обжалване, не следва да е свързан с възприемането на фактическата обстановка от съда или с обсъждането на събраните по делото доказателства, а поставеният въпрос е именно такъв. Кога е налице манифестирано поведение на владелец е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай, на който не може да бъде даден еднозначен отговор, защото той се разрешава с оглед на конкретните факти по делото и взаимоотношенията между сънаследниците. Съдебната практика, която е съобразена от въззивния съд, приема, че манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правото на другия наследник. В настоящата хипотеза такива действия не са налице. Вторият въпрос е относим към наличието на обективна невъзможност да се демонстрира намерение за своене на имота. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика. Фактическата обстановка, описана в цитираните актове, не разкрива сходство с настоящата хипотеза. В създадената съдебна практика се приема, че състоянието на обективна невъзможност се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. С решение № 51/02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г. на ВКС, второ г. о., за обективна невъзможност е приет случай, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник. В решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че състоянието на обективна невъзможност да се демонстрира намерение за своене е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Този въпрос отново е обоснован с поведението на ответницата и липсата й на интерес към имота, обуславящи според жалбоподателката наличие на обективна невъзможност да се демонстрира намерение за своене. Поради изложените по-горе съображения въпросът не може да доведе до допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставените въпроси съществува константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Значението на тези въпроси за развитието на правото е обосновано от жалбоподателката със „съвременните условия на масова емиграция и трайно изоставени имоти“, което не разкрива допълнителната предпоставка на посочената норма. С оглед изхода на делото следва да бъде разпоредено изплащането на внесеното от касатора адвокатско възнаграждение на особения представител на ответницата в размер на 153,39 евро, представляващи равностойност на внесената сума от 300 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение