Определение № 1035 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2172/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. И. А., представлявана от адвокат Н. от АК-Варна, против решение № 1378 от 10.12.2024 г. по в. гр.д. № 1437/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 923 от 19.03.2024 г., постановено по гр. дело № 5906/2023 г. по описа на ВРС, в частта, с която е допуснат до делба недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ апартамент със застроена площ 95,45 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № 79, със застроена площ от 5,94 кв.м, както и 1,3391% ид. части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху поземления имот, при квоти и между съсобственици, както следва: за Я. Д. Х. – 1/4 ид.ч.; за Ф. И. А.– 1/4 ид.ч. и за Г. Д. Д. – 2/4 ид.ч.

В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателката поддържа, че неправилно съдът е приложил института на придобивната давност, като неправилно е приел, че не се установява по делото промяна на намерението на жалбоподателката да свои идеалните части на Я. Х..

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателката формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Когато имотът е изцяло чужд, необходимо ли е лицето, което е установило фактически власт върху имота без да има основание за това, да демонстрира промяна в намерението си за своене по отношение на собственика;

2.Включва ли се в елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79 от ЗС изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е същото да му е противопоставено в хипотезата на владение на изцяло чужд имот;

3. Кои са предпоставките на придобивната давност като придобивен способ - владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, в частност относно субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта, за което законът е предвидил презумпцията на чл.69 от ЗС.

По тези въпроси поддържа противоречие с Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №1/2012 г.; решение №262/ 29.11.2011 г. по гр.д.№342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение №88/ 27.07.2016 г. по гр.д.№661/2016 г. на ВКС - ІІ г.о., решение № 144 от 02.12.14 г. по гр. д. № 1650/2014 г. ВКС, II г. о.

4. По приложението на установената в чл.69 от ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя на лицето, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността, по който въпрос решението противоречи на Тълкувателно решение №1/ 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №1/2012 г., решение №31/ 08.02.2016 г. по гр.д.№4539/2015 г. на ВКС - І г.о., съгласно които когато заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота, без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, с оглед на което тя би била квалифицирана като държане.

5. Извършването на подобрения в чужд недвижим имот, изразяващи се в основен ремонт представляват ли действия на владелец, който държи и преустройва вещта като своя;

6. Извършването на основен ремонт в имот представлява ли действие, надхвърлящо обикновеното ползване на имота и може ли да се квалифицира като владелческо; могат ли подобни действия, на които собственикът не се е противопоставил при узнаването и при упражнявана фактическа власт в продължение на 10 години, да обосноват придобиване на имота по давност. Поддържа противоречие с р ешение №2/12.03.2020 г. по гр.д. №619/2019 г. на ВКС, 1 г.о., решение №132/27.05.2016 г. по гр.д.№1121/2016 г. на ВКС, 1 г.о., решение №484/ 04.02.2013 г. по гр.д.№740/ 2011 г. на ВКС, І г.о. според които ако владението е предоставено от собственика и лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например извършването на подобрения или пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, се обосновава придобиване на имота по давност.

7. Какви са задълженията, които съдът има при преценка на свидетелски показания, дадени от заинтересовани лица- поддържа противоречие с решение № 22 /04.02.2019 г. по гр.дело № 2644/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №131 / 12.04.2013 г. по гр.д.№1/2013 г. на ВКС - ІV г.о.; решение №141 / 11.10.2019 г. по гр.д.№3719/2018 г. на ВКС - І г.о.

Касаторът моли, ако посочената практика е неотносима към поставените въпроси, касационният състав да допусне касация по поставените въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа още, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

В писмено становище съделителят Г. Д. счита, че следва да се допусне обжалваното решение до касация.

Ответникът по касационната жалба Я. Х. не взема становище по същата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение въззивният състав е приел от фактическа страна, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 126, дело № 14375/1997 г. на 18.09.1997 г. Д. Г. Д. и Ф. И. А. даряват на децата си - Г. Д. и Я. Д., по равно, свой собствен недвижим имот- процесния апартамент. С влязло в сила решение № 50299/22.12.2022 г., постановено по гр. дело № 2804/2022 г. по описа на ВКС, съдът е отменил дарението на 1/4 ид.ч. от процесния апартамент, обективирано в горепосочения нотариален акт за дарение на недвижим имот, по предявен от Ф. И. А. срещу Я. Д. Х. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в" от ЗЗД.

Съдът е обсъдил събраните свидетелски показания и е приел, че свидетеля Я. Д. И. – майка на ответницата Ф. А. и баба на ищцата Я. Х. и ответника Г. Д., установява, че ответницата Ф. А. живее в процесния апартамент от 1991-1992 г., като след развода й с Д. Д. имотът е прехвърлен на децата им при равни дялове. Свидетелката посочва, че през 2004 г. ищцата Я. се е омъжила и от този момент отношенията между страните са се влошили, а от 2007 г. фактически нямали никакъв контакт. От показанията съдът е установил още, че ответницата е направила ремонт на апартамента за 38 000 лв., който включвал ремонт на пода, поставяне на ламинат, подмяна на цялата дограма, освежаване, ремонт на банята, за който свидетелката и ̀ помагала финансово. Свидетелката установявала, че ищцата никога не е имала ключ за апартамента, че данъците за имота са заплащани от свидетелката, а ответницата и ̀ давала парите. Посочва, че Я. не искала да идва в апартамента и не е заявявала претенции да го ползва. Свидетелката твърдяла, че е чувала от ищцата да казва „апартаментът е на мама“. Посочва, че ищцата и брат и ̀ не се имат. Твърдяла, че дъщеря и ̀ смята апартамента за свой собствен и е заявявала на Я. „апартаментът е мой, нищо, че е на ваше име“, а Я. и брат и ̀ са се съгласявали. Установява, че често посещава имота на Ф. и са близки. Съдът е установил още от свидетелските показания, че Я. е искала да продава апартамента, което е развалило отношенията й с майка й. От разпита на свидетеля А. Д. Х. – съпруг на ищцата Я. Х. съдът е установил, че процесният апартамент е бил съсобствен между съпругата му и на брат и ̀, че свидетелят и жена му са помагали с каквото могат, включително и с пари за ремонта, за който са дали около 4000 лв, че са посещавали имота и са имали ключ от жилището. Отношенията им се влошили през 2019 г., когато братът на Я. решил да замине в чужбина и искал да продава апартамента. Съдът е установил от показанията, че след започване на делата, Ф. и Г. им отказали достъп до апартамента. Свидетелят установявал още, че никой не е гонил Я. от апартамента и Ф. не е заявявала на дъщеря си, че е неин. Свидетелят установял, че Ф. е потърсила издръжка от дъщеря си, когато започнали делото за делба на апартамента, като ответницата А. заплашила, че ще развали дарението, ако не се съгласят да отстъпят апартамента на тях. Свидетелят давал показания, че не знае някой да е сменял настилка в апартамента, както и че същият бил в ужасно състояние, баните не са ремонтирани. Посочвал също, че след като започнала делбата, ответницата казала на дъщеря си, че този апартамент е неин и ще го вземе каквото и да и ̀ струва това, защото тя цял живот е мечтала за него. Посочва, че в апартамента живеели Г. и Ф., а Я. го напуснала, когато се оженили през 2004 г.

Ответницата Ф. А. е изслушана от съда по реда на чл.176 от ГПК, като е дала отговор, че исканата издръжка от дъщеря й била свързана с разваляне на дарението, защото ищцата е искала да продава апартамента и така със сина и ̀ щели да останат на улицата, но все пак е имала нужда от издръжка. Посочва, че от 04.12.1990 г. живее в апартамента, а през 2007 г. е направила ремонт, като зет и ̀ не е помагал нито със средства, нито с труд. Отговаря още, че в производството за отмяна на дарението е била съгласна да плати на дъщеря си парична сума за нейната 1/4 ид.ч., отколкото за половината.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигнал до следните правни изводи: процесния имот е съсобствен и следва да бъде допуснат до делба между страните при права- за Г. ½ ид.ч. от имота, а за Я. и Ф. – по ¼ ид.ч. за всяка. Съдът е приел ,че възражението на Ф. А. за придобиване по давност на идеалната част на Я. е недоказано. Съдът е тълкувал разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС и е приел,че за да е налице фактическият състав на владението, кумулативно следва да са налице двата му основни признака – обективния (corpus), съставляващ фактическото владение на имота и субективния (animus), представляващ намерението на владелеца да свои вещта. Посочил е наличието на оборимата законова презумпция на чл. 69 от ЗС, съгласно която владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Приел е, че за да се трансформира упражняването на фактическата власт от държане във владение, е необходимо да се изрази ясно и недвусмислено намерението за своене. Тежестта да установи тези факти – владението и продължителността му в течение на десет години без прекъсване, се носи от страната, която черпи благоприятни правни последици от осъществяването им и която се позовава на давността като способ за придобиване правото на собственост. Съдът е посочил, че за да бъде уважено направеното възражение за придобиване на спорната идеална част по давност, въззивницата е следвало да докаже извършването на действия по отблъскване на владението на въззиваемата в продължение на предвидения в закона срок. Приел е още, че от 2004 г., когато Х. е напуснала апартамента, А. е ползвала процесния имот заедно със сина си със знанието и без противопоставянето на дъщеря си, грижила се е за имота, като през 2007 г. е организирала ремонта му и е заплатила почти всички средства за него, видно от показанията на разпитаните по делото свидетели. Тази фактическа власт и извършването на подобрения в имота, според съда, не е достатъчно основание за придобиване по давност, докато не се установи намерението да владее за себе си съответната идеална част. Приел е, че в хода на производството въззивницата не успяла да докаже по категоричен начин, че е извършила такива действия, които да са предизвикали от страна на Я. Х. необходимост да брани правата си върху собствените и ̀ идеални части. Напротив, приел е, че ответницата е имала готовност да заплати на дъщеря си стойността на нейните идеални части, за да запази собствеността върху имота и следователно тя не е оспорвала правата на Я. Х. по отношение на нейната 1/4 ид.ч., което изключва намерението да се свои вещта. Въззивницата не доказала по категоричен начин и промяната в намерението си да свои идеалните части на дъщеря си чрез действия, препятстващи или отблъскващи възможността на последната да упражнява фактическа власт върху имота, както и тази промяна да е станала нейно достояние. Според съда промяна в намерението й за своене е била необходима, тъй като въззивница е праводателка на въззиваемата, т.е. веднъж вече е изразила волята и предприела правни действия да се разпореди с идеалната част от имота в полза на дъщеря си. Последващата промяна в намерението й- желанието да си върне собствеността върху дареното, е следвало да бъде установено по безспорен начин от Ф. А.. Установявало се, че Я. и съпругът й са имали ключ от апартамента и до 2019 г. са го посещавали безпрепятствено по различни поводи, помагали са с труд и парични средства за извършения в имота ремонт. Едва след 2019 г. (сменяйки бравата на входната врата) съдът е приел, че Ф. А. е предприела действия, с които да демонстрира спрямо Я. Х., че е променила намерението си и е започнала да държи нейните идеални части с намерението да ги свои. Съдът е посочил още, че извършеният ремонт не надхвърля нуждите на обикновеното ползване и не представлява действие, което да се възприеме като отричане на правата на Х..

При тези изводи и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение в обжалваната част.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 от ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 от ГПК след допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първите четири въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК от касатора, обективират неговото становище за упражнявано владение върху чужд имот/върху идеалните части на Я. Х./ и приложението на презумпуцията на чл.69 от ЗС в този случай.

Така поставените въпроси не са относими към установените по делото факти, съответно не са обуславящи правилността на въззивното решение. Въпросите са формулирани с оглед твърдението на Ф. А., че е завлядала процесния имот, който е бил чужд. Тези твърдения въззивният съд не е приел за доказани по делото. Това е така, защото по делото е установено безпротиворечиво, че процесният имот е бил придобит от Ф. А. и нейния съпруг по време на брака им. Двамата през 1997 г. са прехвърлили собствеността върху имота на своите деца- съделителите Я. и Г.. Към момента на прехвърлянето на правото на собственост върху имота децата са били съответно Я. на 13 години, а Г. – на 18 години. След прехвърлянето на правото на собственост Ф. А. е продължила да живее в процесния имот заедно със своите деца. Правната квалификация на отношението й към имота следва да бъде „търпими действия”. Обективното ни право не регламентира търпимите действия, но практиката на ВКС в решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І г. о., е дала определение какво представляват те. Тълкувано е, че това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпимите действия представляват, в зависимост от конкретните факти, незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, извършват се с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и може да се допусне, че той търпи поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на постигнато съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е. по силата на правна сделка, докато при търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, изразено изрично или предполагаемо, но то се основава на добрите междуличностни отношения, в това число и роднински, поради което се търпи едно действие върху имот, за извършването на което извършващият правно няма основание. Разликата между държане и търпими действия следва да се търси в основанието, на което е установена фактическата власт. В този смисъл, освен горецитираното решение е постановено и решение № 122/2020 г. по гр.д. № 3549/2019 г. на I г.о. на ВКС и др. Така посочената практика се споделя изцяло от настоящия съдебен състав. Като обобщение, ако волята е свързана единствено с междуличностните отношения, не възниква облигационна връзка, а са налице търпими действия. По делото се установява, че след прехвърлянето на правото на собственост върху имота на двете деца Ф. А. е била допусната и е останала да живее в имота като майка на малолетното дете Я., което е било съсобственик на имота и по отношение на което Ф., като майка и родител, е имала задължение да се грижи. Същата не е завлядала /окупирала/ имота, не е била в договорни отношения със собствениците, но е била допусната до същия, полагала е грижи за него, поради близките си, родствени отношения със собствениците, грижейски се за тях като тяхна майка.

В същото време в практика на ВКС / решение № 196/2019 г. по гр.д. № 137/2018 г. на ВКС, I г.о, решение № 291/9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, второ г. о. и др./ е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. Това разрешение следва да намери решение и при търпимите действия, поради тяхната близост с държането. Този, които ги упражнява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна в своето отношение към вещта. Той е бил допуснат фактически до вещта- до имота и това, че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота следва да бъде демонстрирано на собственика.

Именно в този смисъл са и изложените мотиви във въззивното решение, въпреки че действията на ищцата не са квалифицирани като търпими, а е посочено обобщено, че Ф. А. не е владелец, а държател на процесния имот и не е демонстрирала промяна в своето отношение към имота. Тези изводи на съда са обосновани и в съответствие с горепосочената практика на ВКС. Установяването на обстоятелството, дали едно лице е държател или владелец на имота съдът прави на основание всички събрани по делото доказателства, като изследва относимите към чл.68 от ЗС факти, квалифицира правно установеното отношение на претендиращия към вещта и обосновава извод за упражнявано владение или не.

Предвид обоснования извод, направен по делото, че Ф. А. не е била владелец на имота до 2019 г., когато е демонстрирала пред дъщеря си своите собственически намерения, поставените въпроси в изложението към касационната жалба, касаещи владението върху чужд имот и ползването от владелеца на презумпцията по чл.69 от ЗС не са обуславящи решението на въззивния съд. Съответно на това и посочената от касатора практика на ВКС не е относима към спорния случай. От друга страна решението на ОС-Варна не е в противоречие с относимата практика на ВКС, поради което не са налице нито основната, нито допълнителните предпоставки за допускане на решението до касация.

Поставените в изложението пети и шести въпрос, касаещи демострирането на собственическо отношение към държан имот, не са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС. Ремонтирането на имота и извършването на подобрения в него представляват действия по управление на имота, те са свързани с ползването му и с фактическата власт върху него, но това не са действия, които сами по себе си установяват своенето на имота и по какъвто и да било начин отричат правата на собственика. Цитираната от касатора практика не е относима към спора, тъй като е постановена при различна фактическа обстановка- делата са се водили между съсобственици и извършените СМР са представлявали нов строеж, пристроявания и надстроявания на имоти. Текущият ремонт, осигуряващ комфорт на живущите в имота, не представлява действие, демонстриращо отблъскване на правата на собственика и заявяване на собственическите намерения на извършителя. Поради липса на обосноваване на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по тези въпроси решението не може да бъде допуснато до касация.

Последният, седми въпрос, поставен в изложението към касационната жалба, също не може да обоснове допускане до касация на обжалваното решение. Цитираната от касатора практика, отнасяща се до кредитиране на свидетелските показания, е изцяло съобразена по делото. Съдът е посочил кои свидетелски показания възприема, кои не и е обосновал защо. Изводите му за подкрепеност на част от показанията с други доказателства по делото са изцяло съобразени с практиката на ВКС, в това число и цитираната в касационната жалба. Нещо повече- решаващият извод на съда, че страните са съсобственици в имота и Ф. А. не е придобила по давност правата на своята дъщеря Я. се крепят и на извънсъдебното признание на А., че дъщеря й притежава ¼ идеална част от имота, направено в о.с.з. на 12.10.2021 г. по гр.д. № 4912/2021 г., по което страни са били Ф. А. и Я. Х.. С оглед изложеното следва да се приеме извод, че даването на отговор на поставения въпрос не е обуславящо изводите на съда, поради което и въпросите нямат характер на правни по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. На това основание и поради липсата на противоречие между изводите на ОС-Варна и практиката на ВКС поставените въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касация.

Следва да се посочи още, че наличието на практика на ВКС по поставените въпроси и липсата от необходимост тази практика да се променя и осъвременява изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК като основание за допускане на решението до касационна проверка.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение доколкото съдът правилно е приложил относимите разпоредби от ГПК и ЗС. Не се установява значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.