Определение № 74 от 04.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3204/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба с вх. № 260437/02.09.2020 г. на А. А., представляван от адв. М. Г. от АК - Добрич срещу въззивно Решение № 192/03.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 345/2020 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 225/02.03.2020г. постановено по гр. дело № 3828/2019 година по описа на Добричкия районен съд. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от А. А. против Окръжна прокуратура – Добрич, искoве с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 и т.2 от КТ за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със Заповед № РД -08-16/10.09.2019 г. на административния ръководител на Окръжна прокуратура – Плевен, и възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „шофьор – куриер“. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на постановеното въззивно решение и уважаване на предявените искове. Заявено е и искане за спиране на производството до постановяване на тълкувателно решение по т.д.№ 4/17г. на ОСГК на ВКС. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси :1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, направени във въззивната жалба, и доводи на страните от значение за правния спор? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 186/14.11.2016 г. по гр.д. № 5980/2014 г. на I – г.о., Решение № 354/30.10.2015 г. по гр.д. № 1398/2015 г. на IV – г.о. ;2/ Задължен ли е съдът да постанови решението си само след като извърши преценка на всички относими към спора доказателства и допустимо ли е да постанови решението си, без да обсъди част или обсъди същите едностранно? - твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 327/03.04.2017 г. по гр.д. № 2119/2016 г. на IV – г.о., Решение № 11/03.02.2017 г. по гр.д. № 50424/2016 г. на III – г.о., Решение № 42/09.06.2014 г. по търг.д. № 799/2011 г. на II – т.о., Решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на IV –г.о. и Решение № 55/05.07.2012 г. по търг.д. № 376/2011 г. на I – т.о. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се релевират и материално правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ „за установяване законността при прекратяване на трудов договор по чл. 340а ал.5 във вр. с ал.1, т.6 от ЗСВ достатъчно ли е съдът само да изследва дали служителят отговаря на минималните изисквания за степен на завършено образование към момента на прекратяване на трудовия договор или следва да се установи наличието на изискуемото образование към момента на сключване на трудовия договор?“ 2/ „Може ли да се прекрати трудовия договор законосъобразно на основание чл. 340а, ал.5, т.1 във вр. ал.1, т.6 от ЗСВ ако към момента на сключване на трудовия договор служителят не е притежавал необходимото образование, но въпреки това работодателят е сключил трудовия договор?“ и 3/ „Към кой момент се счита, че възниква пречка по смисъла на чл. 340а, ал.5, т.1 от ЗСВ – узнаването за наличието на тази пречка или възникването ѝ и може ли да бъде прекратен трудовия договор на това основание, при положение, че към момента на влизане в сила на посочената разпоредба лицето вече е било назначено на съответната длъжност, без да отговаря на изискванията за заемането ѝ?“ Твърди се, че към момента не е налице казуална практика на ВКС по посочените въпроси и отговорът на същите ще допринесе за точното прилагане на закона. Ответната страна по касация Окръжна прокуратура - Добрич, представлявана от Р. Б. - административен ръководител, в представен писмен отговор, подаден чрез адв. Б. К. от АК - Добрич, взема становище за липса на основание за допускане на обжалването и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. По искането за спиране на производството: Към настоящия момент не е налице основание за спиране на производството по настоящото дело, тъй като по т.д.№4/2017г. на ОСГК на ВКС е постановено Тълкувателно решение № 4/17 от 01.02.2021г. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по предявените от А. А. против Окръжна прокуратура - Плевен искове по чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, възникнало въз основа на трудов договор № 4 от 01.02.2006г. /лист 188 по делото пред I - инстанция/, по силата на който ищецът е заемал длъжността на „шофьор“ в Окръжна прокуратура – Добрич; че във всички длъжностни характеристики, подписани от ищеца по делото, е отразено, че за заемане на длъжността се изисква минимално – средно образование; че съгласно решение № 25 от 29.07.2019г. на Прокурорската колегия на ВСС в т.25.5 е приела, че в Окръжна прокуратура – Добрич се съкращава една щатна бройка за длъжност „шофьор - призовкар“. Счел е за установено и това, че в изпълнение на това решение Окръжна прокуратура Добрич е предприела процедура за подбор между служителите, заемащи длъжността „ шофьор-призовкар “ в Звено „ Информационно и техническо обслужване “; че със заявление вх. № А-250 от 16.08.2019 г., адресирано до комисията за провеждане на подбора, двама от участниците в процедурата – служителите С. С. и С. Ф., са поискали да не бъде извършван подбор, тъй като третият участник /ищецът А./, не притежава необходимата образователна степен за заемане на длъжността; че Окръжна прокуратура е предприела действия по изясняване на обстоятелствата, изложени в заявлението, като вследствие на тази проверка се установило, че ищецът няма завършено средно образование. За установено е приел също, че според приетия по делото единен класификатор на длъжностите за съдебни служители в администрацията на органите на съдебната власт (в сила от 21.12.2005 г.) лицата, назначени на длъжността „шофьор“ в органите на Прокуратурата на Република България, трябва да са завършили средно образование; че същото е изискването за образование за процесната длъжност и по класификатора на длъжностите от 2016г.; че на 10.09.2019 г. административният ръководител на Окръжна прокуратура Добрич е прекратил трудовото правоотношение с ищеца със заповед № РД-08-16 (лист 6 по делото пред I - инстанция); че като основание за уволнението е посочил чл. 140, ал. 1, т. 2 и чл. 340а, ал. 5, т. 1 във вр. с чл. 340а, ал. 1, т. 6 от ЗСВ, а в обстоятелствената част на заповедта е изложил информацията за започната процедура за подбор, както и за установеното в процеса на провеждането ѝ, че ищецът не притежава минимално необходимото образование за заемане на длъжността „шофьор - куриер“; че заповедта е била връчена на ищеца на 11.09.2019 г. По отношение на разпитаните по делото свидетели решаващият съд приел, че същите не следва да бъдат ползвани от съда при формиране на фактическите изводи; че в частта относно притежаваното образование от ищеца показанията им са недопустими, на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като наличието на завършено средно образование е факт, който се доказва с писмен акт – диплома, по аргумент от чл. 133, ал. 1 от Закона за предучилищното и училищно образование, а в останалата част събраните гласни доказателствени средства касаят качествата на ищеца за заемане на длъжността, както и процедурата за подбор. Доколкото тези обстоятелства са извън предмета на доказване по делото, съдът не ги е анализирал. При така установеното, въззивният съд е приел от правна страна, че прекратяването на трудовия договор на основание чл. чл. 140, ал. 1, т. 2 и чл. 340а, ал. 5, т. 1 във вр. с чл. 340а, ал. 1, т. 6 от ЗСВ е законосъобразно. Приел е, че съгласно чл. 341, ал. 1 от ЗСВ на всяка от колегиите на Висшия съдебен съвет е делегирана компетентност да издава Класификатор на длъжностите на съответните органи на съдебната власт, в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и възнаграждение за ранг. Приел е също, че това е акт с многократно правно действие и с неопределен брой адресати и тези му отличителни характеристики го определят като подзаконов нормативен акт./в този смисъл решаващият съд се е позовал на Решение № 218 от 20.11.2017 г. по гр.д. № 4618/2016 г. на IV г.о. на ВКС./ Приел е съобразно приложените по делото класификатори от 2005 г. и 2016 г., както и този от 27.02.2019 г., че за длъжността „шофьор“, заемана от ищеца, е било необходимо работникът да притежава завършено средно образование, а съобразно приложените класификатори това е минималното изискване за образователна степен, на което трябва да отговарят всички лица, назначени на процесната длъжност. Наличието на такова изискване за образование е предвидено и в приложените по делото длъжностни характеристики. Приел е, че от възникване на трудовото правоотношение до прекратяването му е съществувало нормативно установено изискване за лицата, назначени на длъжността „шофьор“, да притежават диплома за средно образование. В тази връзка е посочил, че събраните писмени доказателства опровергават твърдението на въззивника за липса на доказателства, установяващи минималното изискване за образователна степен към момента на сключване на трудовия договор. Въззивният съд приел, че е ирелевантно обстоятелството дали работникът е притежавал нужната квалификационна степен към момента на възникването на трудовото правоотношение, тъй като в процесния случай релевантно е изискването към момента на уволнението, а не към възникване на правоотношението. От систематичното тълкуване на чл. 340а, ал. 1, т. 6 и ал. 5, т. 1 от ЗСВ въззивния съд приел, че в първата алинея се съдържат изискванията, на които трябва да отговарят бъдещите служители, но посредством препращане петата алинея включва и заварените служители, сред кръга от лица, за които важат изискванията. Обосновал е извод, че се извежда от формулировката „трудовото правоотношение се прекратява при възникване на пречка по ал. 1“, тъй като само едно вече съществуващо правоотношение може да бъде прекратено. Посочил е, че изброените основания в първата алинея са юридическите факти, при констатирането на които се налага правната връзка между страните да бъде прекъсната, защото в случай, че настъпи изменение на изискванията, не би било оправдано да се прилагат само спрямо бъдещите служители, но не и спрямо заварените, тъй като ще се създаде положение на неравноправно третиране, ще се наруши и работният процес, защото служители с еднакви трудови функции ще притежават различни умения и знания за изпълнението им. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Формулираните процесуалноправни въпроси в изложението не отговарят на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с формулираните от касатора въпроси следва да се посочи, че съдът не се е отклонил от принципните разрешения, дадени в практиката на ВКС досежно нормата на чл.235, ал.2 ГПК - изложил е свои мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи на константната практика на върховния съд, в това число и посочената от касатора. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен – тези въпроси са относими към правилността на акта и подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството. Формулираните материалноправни въпроси са свързани и обобщено се свеждат до въпроса „Може ли да се прекрати трудовия договор законосъобразно на основание чл. 340а, ал.5, т.1 във вр. ал.1, т.6 от ЗСВ ако към момента на сключването му служителят не е притежавал необходимото образование, но въпреки това работодателят е сключил трудовия договор?“ Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание. Твърдението за липса на съдебна практика само по себе си не е от естество да обоснове извод за наличие на допълнителното основание по чл.280 т.3 ГПК. Доколкото в ЗСВ липсват специални правила субсидиарно се прилагат правилата на КТ. Във връзка с поставения правен въпрос е и постановеното по т.д.№4/2017г. на ОСГК на ВКС Тълкувателно решение № 4/17 от 01.02.2021г. Както е прието и в последното, когато при сключване на трудов договор с работодател, който се е съгласил, че притежаваните от работника или служителя образование или професионална квалификация са достатъчни за изпълняваната работа, но бъде установено, че изискванията за заемане на съответната длъжност са нормативно установени, което прави невъзможно запазването на трудовото правоотношение, работодателят може да поиска трудовият договор да бъде обявен за недействителен с иск по чл.74 КТ. Докато не бъде обявена недействителността на трудовия договор с влязло в сила решение на съда съгласно чл.74, ал.2 КТ ще е налице действително правоотношение, което може да бъде прекратено от работодателя на всяко едно от изчерпателно изброените основания за прекратяването му. В този случай, не се изключва възможността за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328, ал.1, т.6 КТ, тъй като при сключване на трудовия договор, за страните са възникнали всички права и задължения, вкл. правото на работодателя да прекрати трудовия договор с едностранно предизвестие. Поради това, основанието за прекратяване по чл.328, ал.1, т.6 КТ е приложимо и когато трудовият договор е сключен в нарушение на нормативно установените изисквания за заемане на съответната длъжност, тъй като до момента на обявяване на недействителността от съда (който трябва да прецени дали работникът или служителят е действал добросъвестно при сключването, съгласно чл.75, ал.1 КТ) ще е налице валидно трудово правоотношение, което няма пречка да бъде прекратено при наличие на предвидените в закона хипотези. Така приетите правни разрешения са приложими и при прекратяване на правоотношението със съдебен служител на основание чл.340а ЗСВ. В този случай при нормативно установени изисквания за минимална образователна степен за заемане на съответната длъжност работодателят е длъжен да спази закона и може да прекрати правоотношението със служителя, който не отговаря на тези изисквания. В случай, че изискванията са нормативно установени, правно ирелевантно се явява обстоятелството, кога е възникнала пречката за заемане на длъжността, респективно, че същата е била на лице и към момента на сключване на правоотношението, но въпреки това служителят е назначен на длъжността. Въззивното решение е в съответствие с така формираната съдебна практика, която е актуална и не се нуждае от промяна. По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждането на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. Към отговора на касационната жалба е приложено пълномощно с договор за правна помощ, видно от който договореното и реално изплатено възнаграждение е в размер 600 лв. Предвид изложеното и с оглед изхода по делото съдът приема, че реално сторените разноски за настоящото производство са в размер 600 лв. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,