Определение № 5267 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 20/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. А. Т. и Ц. И. Т., чрез адвокат Т. Р., срещу решение № 994 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 881/2022 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав, с което е потвърдено решение № 20219662 от 07.12.2021 г. по гр.д.№ 2707/2021 г. на Софийски районен съд, 179 състав, с което е допуснато извършването на съдебна делба между С. А. П., Ц. И. Т. и М. А. Т. на недвижим имот - апартамент № 10, находящ се на етаж 4, в жилищна сграда – блок 3, построена от ЖСК “Слънчев кът”, в [населено място], на [улица], с площ от 94.82 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], при квоти: 4/6 идеални части за Ц. И. Т., 1/6 идеална част за С. А. П., 1/6 идеална част за М. А. Т.. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, но не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Подаден е писмен отговор от ищцата С. А. П., чрез адвокат В. Б., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че А. Р. Т. и Ц. И. С. са сключили граждански брак на 05.10.1969 г. През време на брака си двамата са придобили, в режим на СИО, процесния апартамент, чрез участие в ЖСК „Слънчев кът“, построила сградата върху държавна земя, на основание учредено в полза на кооперацията право на строеж, като конститутивният нотариален акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК е издаден на 19. 10. 1984 г. по н.д. № 1466/1981 г. по описа на СРС. А. Р. Т. е починал на 16.10.2011 г. и е оставил за наследници по закон Ц. И. Т. – съпруга, С. А. П. – дъщеря и М. А. Т. – дъщеря. От правна страна е прието, че страните са съсобственици на процесния апартамент. Посочено е, че съгласно чл. 5 и чл. 9 ЗН, Ц. И. Т. притежава 4/6 идеални части (1/2 на основание прекратена СИО и 1/6 по наследство от съпруга си), а С. А. П. и М. А. Т. – по 1/6 идеална част всяка от тях, придобити по наследство от баща им А. Р. Т.. Към смъртта си наследодателят е бил собственик на апартамента, заедно със съпругата си, в режим на СИО, на основание участие в ЖСК и снабдяване с конститутивен нотариален акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК. За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване на обстоятелството, че ответниците по иска са придобили процесния имот по давност и липсва съсобственост между тях и ищцата. В тази връзка е прието, че възражение за придобивна давност не е било въведено от ответниците своевременно, в срока по чл. 131 ГПК, и с оглед разпоредбата на чл. 133, вр. чл. 131, ал.2, т.5 ГПК, заявеното за първи път пред въззивната инстанция възражение за придобивна давност се явява преклудирано. Ответниците не са подали отговор на исковата молба, нито са възразили срещу проекта за доклад. Прието е, че страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които е допуснала в първоинстанционното производство поради собствената си небрежност. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Ответниците не се позовават на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения – напр. нарушаване правото на страната на участие в първоинстанционното производство, които да са им попречили да заявят своевременно възражението си за придобивна давност. За ирелевантни към извършване на преценката за наличието на съсобственост са приети твърденията на ответниците по иска, че ищцата не е живяла в имота и не е полагала грижи за него. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не формулират конкретен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд (изложението съдържа множество оплаквания, представляващи касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК, но липсва поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос). К. съд може само да уточни и конкретизира поставения от жалбоподателя въпрос, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите в касационната жалба и изложението на основанията по чл. 280 ГПК, тъй като това би засилило служебното начало във вреда на ответната страна. Съобразно указанията по прилагането на чл. 280 ГПК, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение. Наред с гореизложеното следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила (например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство) не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Постановките на т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, в тази им част не са актуални при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. Приетото в обжалваното решение по въпроса за правомощията на въззивния съд да разгледа възражение за придобивна давност, направено за пръв път пред въззивната инстанция, е съобразено изцяло с разясненията, дадени с точка 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото М. А. Т. и Ц. И. Т. следва да бъдат осъдени да заплатят на С. А. П. сумата 750 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,