Определение № 82 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 3989/ 07.07.2020 г. по гр.д. № 7708/ 2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 41 654/ 15.02.2019 г. по гр.д. № 24100/ 2018 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на М. А. Г., предвидени в чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът Г. Г. В. й дължи сумите 5 448.00 лв. – такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ (ТТРЗЧСИ) по изп.д. № 11/ 2012 г. по описа на ищеца, в качеството му на ЧСИ, и 2 496 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода 17.05.2013 г. – 17.11.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 82124/ 2017 г. на Софийски районен съд. Решението се обжалва от М. А. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност поради противоречието му с т. 11 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа правен въпрос, така както го изисква основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Касаторът претендира разноските по делото. Ответникът Г. Г. В., ответник и по касация, възразява, че: 1) жалбата е недопустима в частта по иска за лихвите, защото е с цена под 5 000 лв.; 2) изключени са предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и 3) решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело по установителен иск за лихвоносна главница с разноски с цена над 5 000 лв., а е неоснователно възражението на ответника за частичната й недопустимост. Налице е надлежна процесуална легитимация – касатор е ищецът по отхвърлените искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол. За да заключи, че не е възниквало вземането за лихвоносна главница с разноски по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на ищеца М. Г. с длъжник ответника Г. Г. В., въззивният съд е приел, че: 1) соченият източник е таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, но не и таксите по т. 20 и т. 23 от Тарифата, доколкото тези допълнителни основания на вземането по издадената заповед за изпълнение недопустимо са въведени във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, но не и в заявлението за заповед за изпълнение, респ. в исковата молба по чл. 422 ГПК; 2) ищецът, в качеството на ЧСИ, пред когото е било образувано изп. дело № 11/ 2012 г., претендира таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ от Г. Г. В., длъжник по заповедта за изпълнение; 3) той е взискателят, на когото с влязло в сила постановление за възлагане е възложен недвижим имот на длъжника Г. В. В., върху който имот е било насочено принудителното изпълнение; 4) възможен длъжник по таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е всякога длъжникът, но не и взискателят по изпълнителното дело, доколкото таксата не е авансова, а я дължи длъжникът при принудително събиране на дълга и 5) твърденията, респ. доказателствата за това, че взискателят Г. Г. В. е наследник на длъжника по изпълнителното дело Г. В. В., са въведени за пръв път във въззивната жалба, т.е. универсалното правоприемство също е заявено несвоевременно като основание на вземането по заповедта по чл. 410 ГПК. При тези мотиви, с които въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на иска, предявен при условията на чл. 422 ГПК и е потвърдил първоинстанционното решение, обективно е невъзможно обжалваното решение да противоречи на т. 11 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието бе, че ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника, съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, а когато последният не отговаря за тази такса – може да се претендира плащането й от взискателя по реда на чл. 410 ГПК, независимо от размера на таксата. Предмет на извършеното нормативно тълкуване е: 1) законовата възможност ЧСИ да събере от длъжника всяка авансова такса, която взискателят не е внесъл; 2) процесуалната законосъобразност на действията по принудително изпълнение, въпреки че взискателят не е внесъл авансова такса; 3) законово основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ЧСИ, когато изпълнителните действия са извършени, въпреки невнесена от взискателя авансова такса и 4) законовата възможност ЧСИ да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато длъжникът не отговаря за (авансовите) такси, а взискателят не ги е внесъл (в хипотезите по чл. 79, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК). Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа правен въпрос, а поради липсата на връзка между изложените от въззивния съд мотиви и извършеното нормативно тълкуване настоящият състав не може да приеме, че правният въпрос, с който касаторът е длъжен да обоснове искането си за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е обсъденият с т. 11 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. Изключени са общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Липсата на повдигнат въпрос изключва възможността решението да се допусне до касационно обжалване и при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС се прие, че ВКС не е длъжен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може единствено да го уточни и конкретизира. Въпреки изхода на делото претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК е неоснователна, доколкото няма доказателства за сторени от ответника разноски в касационното производство. При тези мотиви, съдът