Определение № 458 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3012/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата чрез Министерството на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 80 от 07.07.2020 г. по в.гр.д.№ 154 от 2020 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1545 от 20.12.2019 г. по гр.д.№ 547 от 2019 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, VI състав за уважаване на предявения от Л. Д. Г., Р. П. Г., К. С. Д., М. Н. Д., В. С. С., Ц. К. С. срещу Държавата иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 3 300 кв.м. по документ за собственост, а по скица- 3 342 кв.м., находящ се в [населено място], м.”Д.”.

Пълномощникът на касатора счита, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Счита, че решението противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 3 от 31.05.2013 г. по гр.д.№ 783 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 303 от 14.12.2011 г. по гр.д.№ 1270 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 203 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 1758 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 939 от 21.01.2010 г. по гр.д.№ 4962 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 160 от 17.07.2013 г. по гр.д.№ 921 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1169 от 19.12.2008 г. по гр.д.№ 3700 от 2007 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 2087 от 02.02.2004 г. по гр.д.№ 2780 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните въпроси:

1. Кои са определящите обстоятелства относно вида и състоянието на поземления имот, които обуславят законосъобразността и правилността на реституирането на терен по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и по конкретно:

1.1. Пречка ли е съгласно чл.2 от същия закон да бъде възстановено правото на собственост на правоимащ на основание чл.3, ал.1 от закона, когато в границите на поземления имот е започнало благоустройствено мероприятие с реализирано строителство ?

1.2. Пречка ли е съгласно чл.2 от същия закон да бъде възстановено правото на собственост на правоимащ на основание чл.3, ал.1 от закона, когато в границите на поземления имот е започнало благоустройствено мероприятие, но не е изпълнено /довършено/ ?

Освен това счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по въпроса:

2. По какъв начин следва да бъде проведен косвен съдебен контрол по реда на чл.17, ал.2 ГПК съгласно съвкупния доказателствен материал по делото, тоест кои факти се определят за релевантни по отношение законосъобразността на реституционен административен акт съгласно регламентацията в ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС- тези съществували и относими към вида и състоянието на имота към момента на извършване на отчуждаването и възстановяването му или следва да се вземе предвид състоянието на имота към момента на разглеждане на съдебния спор ?

Не на последно място, счита че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 28.09.2020 г. пълномощниците на ответниците по жалбата Л. Д. Г., Р. П. Г., К. С. Д., М. Н. Д., В. С. С., Ц. К. С. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот на основание договори за покупко-продажба от лица, на които имотът е възстановен на основание чл.3 от Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС- с решение № 1982 от 24.06.1993 г. на Кмета на община Варна на наследниците на К. К., от когото имотът е бил отчужден на основание чл.26 от ЗДИ /отм./ с ПМС № 35 от 03.04.1949 г. Приел е, че са били налице предпоставките на чл.3 от закона за реституция на този имот, тъй като било установено, че към момента на влизане в сила на закона и връщане на полученото парично обезщетение имотът не се използвал за нуждите, за които е бил отчужден.

За неоснователно е прието възражението на пълномощника на Държавата, че имотът бил публична държавна собственост и като такъв не подлежал на реституция по реда на горепосочения реституционен закон. Според съда, от събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-техническата експертиза безспорно било установено, че процесният имот не попада в чертите на стопанство „Е.”, върху него не са изградени сгради и съоръжения и към момента на реституцията не е служел, а и към настоящия момент не служи за изпълнение на публични функции на държавно учреждение или на орган на държавна власт- чл.2, ал.2, т.2 ЗДС. Поради това съдът е приел, че имотът не е и не е бил публична държавна собственост и следователно не е имало пречки за неговото реституиране на праводателите на ищците на основание чл.3 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от пълномощника на Държавата основания за допускане на касационното обжалване на решението:

1. Не е налице основанието на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между решението и посочената практика на ВКС:

1.1. В решение № 3 от 31.05.2013 г. по гр.д.№ 783 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. няма произнасяне по поставените от касатора въпроси. Решението касае допустимостта на изменение на основанието на иск за собственост от реституция по един закон към реституция по друг закон. По настоящото дело не е правено такова изменение на иска, нито ищците са се позовавали на реституция по реда на различни закони. Напротив, през течението на цялото производство са твърдяли, че техните праводатели са били собственици на имота на основание реституция на основание чл.3 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Освен това, цитираното решение на ВКС, ГК, II г.о. касае случай различен от настоящия- на реституция на основание чл.2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС /а не на основание чл.3, какъвто е настоящия случай/ на имот, отчужден за „строителство на резиденция”, която действително е била построена върху част от имота след отчуждаването- през 1985-1986 г. По настоящото дело, освен че се касае за реституция на основание чл.3, е установено и че върху процесния имот не е реализирано строителство и имотът се намира извън границите на резиденция „Е.”, чийто сгради са построени преди отчуждаването на процесния имот през 1949 г.

1.2. В решение № 303 от 14.12.2011 г. по гр.д.№ 1270 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че съдът може да осъществява косвен съдебен контрол върху индивидуални административни актове, издадени по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и в хипотеза, в която оспорваният административен акт е издаден от кмета на общината и страна по спора за собственост и оспорваща издадения от кмета на общината административен акт е самата община. Приетото в това решение няма отношение към конкретното дело, по което оспореният административен акт /решение за реституция от 24.06.1993 г./ е издаден от Кмета на община Варна, но Община Варна не е страна по делото и не оспорва този акт. Освен това, по това дело също се касае за различен случай- на реституция на основание чл.1 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, а не на основание чл.3 от закона, какъвто е настоящия случай.

1.3. Решение № 203 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 1758 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. касае отрицателен установителен иск, предявен от висше учебно заведение срещу лица, на които имотът е реституиран по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. В него е прието, че отчужден по реда на тези закони имот може да бъде реституиран, ако върху него не е започнало фактическо строителство за предвижданото мероприятие. Тоест, решението касае реституция на основание чл.2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Поради това решението няма отношение към настоящия казус, при който се касае за реституция на основание чл.3 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, предпоставките за която са различни от тези на реституцията по чл.1 и чл.2 от същия закон.

1.4. В решение № 939 от 21.01.2010 г. по гр.д.№ 4962 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че меродавен момент за преценка наличието на предпоставките за реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е този на връщане на полученото обезщетение. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Напротив, въззивният съд е приел за доказано, че праводателите на ищците са върнали полученото парично обезщетение за отчуждения имот в размер на 1176,60 лв. на 28.06.1993 г., че от тази дата решението на Кмета на Община Варна за реституция е влязло в сила и съответно към тази дата е преценявал наличието на предпоставките за реституция на имота. Освен това, решението на ВКС касае реституция по чл.1 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, предпоставките за която са различни от предпоставките за реституция по чл.3 от същия закон, приложим към настоящия казус.

1.5. Решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 392 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. касае реституция на имот по реда на ЗСПЗЗ, предпоставките за която са различни от предпоставките за реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. При отговора на поставения въпрос съдът разглежда предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ във връзка със ЗОСОИ, но не и по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Поради това приетото в това решение е неотносимо към настоящото дело, по което се касае за реституция на основание чл.3 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, извършена с решение на Кмета на общината от 1993 г., когато все още не е била приета разпоредбата на чл.7, ал.4 ЗДС /нова от 2009 г./. Това решение на ВКС е неотносимо към настоящото дело и поради това, че по настоящото дело е прието за установено от съда, че процесният имот не е и никога не е бил публична държавна собственост.

1.6. В решение № 160 от 17.07.2013 г. по гр.д.№ 921 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че характеристиката на имота като публична държавна собственост възпрепятства възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Това решение също е неотносимо към настоящия случай, при който не се касае за реституция по реда на ЗСПЗЗ и е прието от съда за безспорно установено, че процесният имот не е и никога не е бил публична държавна собственост.

1.7. В решение № 1169 от 19.12.2008 г. по гр.д.№ 3700 от 2007 г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че ако към момента на влизане в сила на ЗИД на ЗПИНМ от 1956 г. имотът не е зает и на собствениците не е изплатено обезщетение, се счита, че отчуждителният ефект на плана не е настъпил и същият става държавна собственост само ако на собствениците е изплатено съответно обезщетение. Това решение също е неотносимо към конкретното дело, по което не се касае за отчуждаване по реда на ЗПИНМ, а на основание чл.26 ЗДИ и не се е споряло между страните, че след отчуждаването по ЗДИ и изплащането на предвиденото парично обезщетение на бившия собственик К. К. имотът е станал държавна собственост.

1.8. В решение № 2087 от 02.02.2004 г. по гр.д.№ 2780 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че отчуждаването на парцели за държавно, обществено и кооперативно жилищно строителство по чл.55а ЗПИНМ се е извършвало с решение на изпълнителния комитет на градския или окръжния народен съвет и този способ за отчуждаване е различен от уредения в чл.39, ал.1 ЗПИНМ. Това решение също е неотносимо към настоящото дело, по което не се касае за отчуждаване нито по реда на чл.55а ЗПИНМ, нито по реда на чл.39, ал.1 ЗПИНМ.

2. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по втория поставен въпрос: По какъв начин следва да бъде проведен косвен съдебен контрол по реда на чл.17, ал.2 ГПК съгласно съвкупния доказателствен материал по делото, тоест кои факти се определят за релевантни по отношение законосъобразността на реституционен административен акт съгласно регламентацията в ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС- тези съществували и относими към вида и състоянието на имота към момента на извършване на отчуждаването и възстановяването му или следва да се вземе предвид състоянието на имота към момента на разглеждане на съдебния спор ?

Поставеният въпрос не е свързан с неясна правна норма, а и по въпроса има постановена съдебна практика, включително и посочената по-горе от самия касатор /решение № 939 от 21.01.2010 г. по гр.д.№ 4962 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ в смисъл, че при разрешаване на спор за собственост на имот, реституиран по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, от значение е състоянието на имота не към момента на постановяване на съдебното решение, а към момента на влизане в сила на решението на Кмета за реституция, който момент съгласно чл.6, ал.1 от закона съвпада с момента на връщане на полученото от бившия собственик парично обезщетение за отчуждения имот. Приетото в обжалваното решение на Варненския апелативен съд не противоречи на тази практика, а и от нейното постановяване не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна.

3. Решението не е и очевидно неправилно, както твърди пълномощника на касатора. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и ГПК, в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и останалите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС както следва: на Л. Д. Г., Р. П. Г. и К. С. Д.- общо сумата 7 900 лв., а на М. Н. Д., В. С. С. и Ц. К. С.- общо сумата 5000 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.