Определение № 2797 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4739/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Я., ЕГН: [ЕГН], срещу онази част от Решение № 635 от 15.05.2023 г. по в. гр. д. № 3474/2022 г. на Софийски апелативен съд, в която е потвърдено Решение № 260034/25.07.2022 г. по т. д. № 157/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд, постановено с участието на В. П. П. като трето лице-помагач на страната на „ЗД Бул Инс“ АД, в частта, в която е отхвърлена осъдителната претенция на Б. Г. Я. с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ против „ЗД Бул Инс“ АД, ЕИК:[ЕИК], за обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 08.03.2020 г. от застрахования по застрахователна полица № ВG/02/120000230296 водач на лек автомобил марка “Пежо“, модел “Партнер“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. П. П., за разликата над присъдените 6 000 лева до претендираните 60 000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът е определил и присъдил несправедливо занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и че в противоречие със събраните по делото доказателства е приел наличие на съпричиняване на вредите от ищеца по причина, че е бил без поставен обезопасителен колан. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен и за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 6 000 лева до претендираните 60 000 лева.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ЗД Бул Инс“ АД, както и третото лице-помагач, са подали отговори на жалбата, в които изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е зачел формираната с влязлото в сила Решение № 260034/25.07.2022 г. по т. д. № 157/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд сила на пресъдено нещо относно възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти - валидно възникнало правоотношение по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между делинквента и „ЗД Бул Инс“ АД към датата на настъпване на застрахователното събитие; настъпване на застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие (ПТП); предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние, осъществено от застрахования при ответника водач на лек автомобил марка “Пежо“, модел “Партнер“, с рег. [рег.номер на МПС]; претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение, и причинно-следствена връзка между поведението на застрахованото лице и вредите.

Въззивният съд е приел за установено, че в пряка причинна връзка с катастрофата ищецът е получил закрита черепно-мозъчна травма, изразяваща се в мозъчно сътресение без изпадане на пострадалия в безсъзнателно състояние и множествени порезни наранявания на лицето. Въз основа на заключението към изготвената в производството пред първоинстанционния и въззивния съд съдебномедицинска експертиза и показанията на свидетеля Х. апелативният съд приел, че мекотъканните увреждания са отзвучли за срок от около 20-25 дни, а възстановяването от мозъчното сътресение протекло няколко месеца. Към момента на приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд ищецът бил без неврологични оплаквания, като липсвали данни за невъзстановени увреждания, причинени от пътнотранспортното произшествие. Перспективата относно здравето на ищеца била добра.

Въз основа на заключението към изготвената в производството пред първоинстанционния съд съдебномедицинска експертиза и устните разяснения на вещото лице в отрито съдебно заседание въззивният съд приел, че към момента на удара ищецът е бил без поставен предпазен колан. При обосноваване на този фактически извод апелативният съд е посочил, че безспорно установените рани в лявата скулна област и в областта на десния долночелюстен ъгъл са получени при контакт с предното стъкло на автомобила в момента на удара. В случай, че ищецът е бил с правилно поставен обезопасителен колан, този колан би ограничил движението на тялото напред и нагоре с 10-15 см. без да позволи тялото и главата да достигнат до други части на автомобилното купе, разположени пред пасажера или водача. Ето защо и при липсата на доказателства за тежки деформации на автомобилното купе е обосновал извод, че ищецът е бил без поставен обезопасителен колан.

Въз основа на изслушаната във въззивното производство съдебномедицинска експертиза въззивният съд приел, че заболяването на слуховия нерв на ищеца, увреждането на слуха му и световъртежа от централен произход, за които също претендира обезщетение, нямат връзка с процесното ПТП.

За да определи размера на дължимото обезщетение от 12 000 лева, въззивният съд отчел характера и вида на уврежданията, без трайни последици върху здравето на ищеца, неговата възраст към датата на деликта – 37 г., действащите към този момент лимити на отговорност на застрахователите по КЗ, икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2020 година. Съпричинителната квота определил на 50 % по съображения, че с поведението си пострадалият Б. Я. допринесъл съществено за настъпването на вредоносния резултат, като е бил без поставен предпазен колан, който би ограничил вредите.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. "Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания?";

2. „Следва ли при определяне на справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната?“;

3. „Задължен ли е съдът за обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от ППВС № 17/1963 г.?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 17/1963 г., ППВС № 4/1968 г., както и Решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II ТО, и Решение № 4 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г. на ВКС.

Настоящият състав намира, че поставените от касатора първи и втори въпрос следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и други. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането - Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II ТО, Решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II ТО и други. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на телесните увреждания на ищеца, възрастта му, продължителността на възстановителния период, пълното възстановяване на здравето му от уврежданията, които е получил, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за спора факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, и Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС, по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, съответно поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Третият от въпросите е обуславящ изхода на правния спор и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са цитираните от касатора и служебно известните на състава Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО и и други. Съгласно посочената практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая мотивите на въззивния акт обективират самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото във връзка с твърдяния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат поради непоставен обезопасителен колан. Въз основа на заключенията на съдебномедицинските експертизи с оглед установения механизъм на ПТП, свободно движение на тялото на ищеца в купето на автомобила, както и предвид липсата на данни за деформации на купето и експертното мнение за начина, по който са получени уврежданията на ищеца, съответно възможността те да не настъпят при поставен обезопасителен колан, въззивният съд е формирал извод за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат в размер на 50 %.

По тези съображения не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, включително задължителната такава по поставените процесуални въпрос, поради което касационно обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,