Определение № 2383 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1191/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от С. К. К., чрез адв. Ат. Т. от ХАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 62/28.03.2025 г., постановено по в. ч. т. д. № 50/2025 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, в частта, в която е потвърдено определение № 1030/15.11.2024 г., постановено по т. д. № 445/2023 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, поправено с определение № 100/07.02.2025 г., с което е оставена без уважение молбата на С. К. К. на основание чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на прекратителното определение № 723/24.07.2024 г. в частта му за разноските – над присъдената на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сума от 6487,50 лв. до 28000 лв. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото, като неправилно е приел, че материалният интерес по иска, по който се е защитавал, е седем пъти по-нисък от действителния. Счита, че апелативният съд не е съобразил и обстоятелството, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 28000 лв. включва и дължимия ДДС, поради което при заплатен ДДС към бюджета на стойност от 5600 лв. и присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 6457,50 лв. на този ответник реално ще му бъдат възстановени 857,50 лв. при защита по иск с материален интерес от 1 млн. лева. Счита за незаконосъобразен правния извод на апелативния съд, че, макар и първоначално неправилно първоинстанционният съд да не е прекратил производството по третия предявен иск, процесуалният представител на ответника по него бил имал достъп до делото и „при елементарна справка той е могъл да установи, че препис от исковата молба не е трябвало да му се изпраща“, поради което той не е следвало да подава отговор на исковата молба. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?“ (твърди се противоречие с решение № 161/4.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 2220/2015 г., II т. о. и решение № 212/1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.) и 2. „Недобросъвестни ли са действия на адвокат, който има достъп до делото, но осъществява защитата на клиента си и изготвя отговор на искова молба в срок вследствие на редовно връчена от съда такава и в изпълнение на разпореждане от съда в случаите, в които тя е била нередовна, но съдът я е процедирал, както и това основание ли е за намаляване на договореното и ефективно заплатено възнаграждение за адвокатската работа?“ (твърди се, че правният отговор на този въпрос ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото). Ответникът по тази частна касационна жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с определение № 723/24.07.2024 г., постановено по т. д. № 445/2023 г., първоинстанционният съд е прекратил на основание чл. 232, ал. 1 ГПК съдебното производство, образувано по предявени от Димитрина Г. К. (починала в хода на процеса, като тя е била заместена в нейните процесуални права на основание чл. 227 ГПК от наследника по завещание Х. Й.): 1) иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ – срещу „Гарантсервиз“ ЕООД за заплащане на сумата от 100000 лв., представляваща равностойността на дружествения дял на съдружника А. Г. К. (наследодател на ищцата), починала на 18.07.2023 г., ведно с лихви за забава; 2) иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на апорт от 12.10.2023 г., с който „Гарантсервиз“ ЕООД е внесъл в капитала на ответника „Шалом 78“ ЕООД подробно описани недвижими имоти с обща данъчна оценка 774235,60 лв. и 3) иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на договор от 18.10.2023 г., по силата на който „Гарантсервиз“ ЕООД е прехвърлило на С. К. К. дружествените си дялове в „Шалом 78“ ЕООД при продажна цена от 1000000 лв. Съобразил е, че определението за прекратяване на съдебното производство по първите два иска е влязло в сила, като, разглеждайки частната въззивната жалба срещу прекратителното определение по третия иск, я е оставил без уважение, тъй като е установено, от една страна, че по тази претенция не е заплатена дължимата държавна такса, а от друга, ищецът бил изразил недвусмислено волята си да десезира съда с молба от 15.07.2024 г. В тази част като необжалвано въззивното определение е влязло в сила. При произнасянето по частната въззивна жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по чл. 248, ал. 1 ГПК, апелативният съд е изяснил, че според формираната практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството разноските остават за сметка на ответниците, ако поведението им в хода на процеса е свързано с обстоятелства, водещи до отпадане на интереса от търсената защита, независимо от волята на ищеца (определение № 73/23.02.2022 г. по ч. гр. д. № 4831/2021 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 289/12.05.2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на ВКС, IV г. о.). Счел е, че настоящият случай е идентичен - всички ответници са свързани лица, като ответникът К. участва в лично качество и като органен представител на ответниците „Гарантсервиз“ ЕООД и „Шалом 78“ ЕООД. Заличаването на „Гарантсервиз“ ЕООД от търговския регистър е вписано след доклад на К. като негов ликвидатор, в който се посочва, че вземането на ищцовата страна е погасено с плащане (на много по-ниска стойност от размера на исковата претенция), като не е било декларирано обстоятелството, че се води настоящото исково производство. Именно заличаването на ответника „Гарантсервиз“ ЕООД било посочено от ищеца като обстоятелство, довело до отпадането на интереса от търсената съдебна защита. От друга страна, за да се произнесе по тази частна въззивна жалба, апелативният съд е счел, че неправилно първата инстанция е постановила размяната на съдебни книжа по последния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, насочен срещу сделката, с която ответникът „Гарантсервиз“ ЕООД е прехвърлил дружествените си дялове в „Шалом 78“ ЕООД на ответника С. К. - в тази част производството е трябвало да се прекрати веднага след изявлението на ищцата от 21.11.2023 г., че няма намерение да плати дължимата държавна такса от 40000 лв. Ден след постановената размяна на съдебни книжа ответникът К. е поискал електронен достъп (чрез адв. Н.; дистанционен достъп до делото е получил и другият представител на ответника - адв. Т.) и такъв му е бил осигурен почти веднага - много преди да подаде отговора със становище по иска. При справка той е могъл да установи, че препис от исковата молба не е следвало да му се изпраща. Но дори и да се приеме, че ответниците са били добросъвестни, претендираните от тях разноски са приети от въззивния съд за прекомерни - извършените от процесуалните им представители действия по делото се свеждат основно до подаването на отговор на исковата молба, поради което присъдените от първата инстанция адвокатски възнаграждения от по 6487,50 лв. не бива да бъдат надвишавани. Въззивният съд е изяснил, че при определяне на дължимото по делото адвокатско възнаграждение на ответниците не намира приложение Наредба № 1/2004 г. на ВАС, тъй като съгласно разясненията по точното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени в решение от 25 януари 2024 г. на СЕС по дело С-438/22 тази наредба не притежава обвързващ характер. Именно съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатено адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставеният от частния касатор първи процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение въззивният съд е взел предвид всички правнозначими факти, които определят фактическата и правна сложност на делото – преди подаване на отговора на исковата молба ищецът е заявил, че няма намерение да изпълни указанията на съда за внасяне на дължимата държавна такса в размер на сумата от 40000 лв. за разглеждане на предявения и срещу ответника С. К. К., който чрез своя процесуален представител е имал достъп до електронното дело, като единственото процесуално действие, което пълномощникът на този ответник е извършил (преди прекратяване на съдебното производство на основание чл. 232, ал. 1 ГПК – поради оттегляне на исковата молба), е да подаде писмен отговор на исковата молба. В този смисъл, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения както по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, така и съгласно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно които съдът трябва да прецени действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно делото (арг. чл. 78, ал. 5 ГПК), като тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Неговият размер трябва да е обоснован, разумен и справедлив, като страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря за заплатеното адвокатско възнаграждение – над частта, чиято стойност не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. По същество, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният касатор е навел правни доводи за необоснованост на обжалваното определение, но по тяхната основателност касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, в случай че въззивното определение е допуснато до касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не само правният извод на въззивния съд за знание у ответника, че поради неизпълнение на процесуалното задължение на ищеца да внесе държавна такса в размер на сумата от 40000 лв. – за разглеждане на третия иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдебното производство ще бъде прекратено – в тази част, е обусловил неговата правосъдна воля, а и обстоятелството, че с оглед на действително извършените по делото процесуални действия от процесуалния представител на ответника (единствено е подаден писмен отговор на исковата молба), уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 28000 лв. е прекомерно. От друга страна, апелативният съд не е обсъждал дали този размер на адвокатското възнаграждение е с ДДС, за да съобразява дали при неговото редуциране до присъдения размер от 6457,50 лв. действителните съдебни разноски, които ще бъдат възстановени на ответника С. К., биха били в размер на сумата от 857,50 лв. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,