Определение № 948 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4134/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. К. Х., представляван от адв. М. Х., срещу Решение № 163/13.06.2025 г. по в. гр. д. № 108/2025 г. на Окръжен съд – Сливен, с което, след като е потвърдено Решение 522/15.06.2020 г. по гр. д. № 3355/2019 г. по описа на РС - Сливен, е отхвърлен предявеният от касатора, кредитор на „Геостройкомплект“ ЕООД, против Община Сливен иск с правно основание чл. 134, ал. 1, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на „Геостройкомплект“ ЕООД на сумата от 9 300 лв. - обезщетение за ползване без основание на имоти на дружеството с идентификатори № № 67338.406.634, 67338.406.474, 67338.406.297, и 67338.406.590, за периода 13.10.2014 г. -18.06.2019 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на въззивния съд, че собственикът на имот, който не е получил парично обезщетение за отчуждения му имот и не е реализирал правата си по чл. 210, ал. 6 ЗУТ, не би могъл да търси обезщетение в размер на пазарната стойност на имота на основание чл. 59 ЗЗД, тъй като това би означавало заобикаляне на закона - административната процедура по чл. 209 ЗУТ. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на решението на окръжния съд. Отговор на касационната жалба е постъпил единствено от Община Сливен, която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба а подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след като с Решение № 5004/14.03.2025 г. по гр. д. № 2216/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, е отменено Решение № 7/10.02.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ОС - Сливен в частта му, в която е потвърдено Решение № 522/15.06.2020 г. по гр. д. № 3355/2019 г. на РС – Сливен, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Х. К. Х. в качеството му на кредитор на „Геостройкомплект“ ЕООД против Община Сливен главен иск с правно основание в чл. 134, ал. 1, във вр. чл. 59 ЗЗД за заплащане на длъжника “Геостройкомплект“ ЕООД 9 300 лв. - обезщетение за ползване без основание от общината на имоти на дружеството, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да назначи вещо лице-специалист в областта на пътната инфраструктура, което да изясни приложен ли е подробният устройствен план на [населено място] по отношение на уличната регулация на СО „Изгрев“ в частта на местността „О. синур“; какво е фактическото състояние и начин на ползване на процесните имоти; дали същите обслужват имоти само на „Геостройкомплект“ ЕООД или обслужват по-голям брой имоти, задоволявайки по този начин определени обществени потребности; налице ли са данни откога съществува фактическото състояние на имотите като улици и начина им на ползване; свързани ли са тези имоти с общинската улична (пътна) мрежа; служат ли процесните имоти като достъп за осъществяване на сметосъбирането в района от страна на общинските предприятия (търговски дружества), осъществяващи тази дейност чрез превозни средства за сметосъбиране. Със същото решение ВКС е отменил въззивното решение и в частта, в което е бил уважен предявен от Община Сливен инцидентен установителен иск с правно основание в чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК, че “Геостройкомплект“ ЕООД не дължи на Х. К. Х. сумата от 8 773, 44 лв., за която били издадени изпълнителни листове и било образувано изпълнително дело № 1826/2018 г. на ДСИ при РС – Сливен, като вместо това е постановен нов акт по същество и искът на общината е отхвърлен. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът бил кредитор на „Геостройкомплект“ ЕООД, тъй като имал вземане за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от професионално заболяване. Независимо, че срещу длъжника било водено принудително изпълнение, взискателят останал неудовлетворен. Дружеството длъжник било собственик на четири имота с идентификатори № № 67338.406.634, 67338.406.474, 67338.406.297 и № 67338.406.590, находящи се в землището на [населено място], местност “О. Синур“, селищно образование“Изгрев“. Тези имоти според ищеца общината ползвала без основание, поради което дължала на “Геостройкомплект“ ЕООД обезщетение в размер на 9 300 лв. за времето от 13.10.2014 г. до 18.06.2019 година. Окръжният съд се е позовал на заключението към съдебно-техническата експертиза, изслушано в изпълнение на указанията на ВКС, съгласно което по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-31/19.04.2006 г. и Заповед № КД-18- 2941/18.03.2014 г., както и действащия ПУП, тези имоти били с начин на трайно ползване “за друг поземлен имот за движение и транспорт“. По отношение на уличната регулация на тези четири имота подробният устройствен план не бил приложен. Улиците били по имотните граници по кадастралния план от 1989 година. При разпита му вещото лице разяснило, че улиците не били включени в генералния план за организация на движението в [населено място], тъй като не били изградени с елементи на улица– нямали настилка, маркировка, вертикална сигнализация, пътни знаци и трайно изградени комуникации. Имотите не обслужвали само обекти на „Геостройкомплект“ ЕООД, а много по-голям брой имоти, задоволявайки определени обществени потребности. До влизането в сила на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД 18-31/19.04.2006 г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастър, за процесната територия от CO „Изгрев" е имало само един кадастрален план на вилна зона СО „Изгрев" от 1989 г., който бил първият наличен картен материал. И по този план процесните имоти били ползвани като улици и служели за достъп и обслужване на съответните прилежащи поземлени имоти от тази територия. Четирите имота били свързани с републиканската пътна мрежа, но не били част нея, нито от общинската пътна мрежа. В този район нямало изградена общинска пътна мрежа, не се движел и градски транспорт. Към настоящия момент имотите не служели като достъп за осъществяване на сметосъбирането в района от страна на общинските предприятия, натоварени с тази дейност. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че в периода 13.10.2014 г. - 18.06.2019 г. общината е ползвала имотите, собственост на длъжника “Геостройкомплект“ ЕООД. Допълнил е, че, за да бъде приложена уличната регулация върху частни имоти, общината трябвало да проведе отчуждително производство по реда на ЗУТ, да заплати съответното обезщетение на собствениците и да извърши фактическо изграждане на улицата. Такова производство не било проведено. Приложението на ПУП било свързано с изплащане на обезщетение на собствениците на имоти по реда на ЗУТ от страна на общината. Наличието на тази хипотеза обаче изключвала субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за изхода на делото въпрос „Отпада ли възможността за собственик на имот, който се ползва от общината или държавата без правно основание, да търси обезщетение по чл. 59 ЗЗД в случай, че не е налице отчуждителна процедура?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 50237 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2022 г., III ГО. Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, тъй като той не отговоря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решението характер. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд, който е установил, че за процесните четири имота отчуждително производство не е провеждано, не е отрекъл принципно възможността невладеещият собственик да търси обезщетение вместо ползване по чл. 59 ЗЗД от владеещ несобственик, а е приел по същество, че субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД в случая е изключен, защото собственикът на имотите би получил обезщетение на друго основание, след като е налице влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обекти - публична общинска собственост. Независимо от това е допълнил, че недоказано е останало твърдението на ищеца в исковия период ответникът да е ползвал тези обекти и така собственикът им да е бил лишен от възможността фактически да си служи с тях. Ето защо повдигнатият въпрос не е в основата на решаващите изводи на съда и не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави безпредметно изследването налице ли са допълнително сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Атакуваното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното определение. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест, защото нито е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито приложена отменена или неотносима правна норма. Не е налице и позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 674,91 евро, равностойни на 1320 лева, и изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,