Определение № 1275 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 916/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „АЛЕКСАНДАР ДРЕС – МК“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. П. С., срещу определение №2492/09.10.2023г. на САС, постановено по ч.гр.д.№1897/2023г., с което е потвърдено определение №112 от 08.03.2023г., постановено по търговско дело №20211200900105 по описа за 2021г. на Окръжен съд - Благоевград, 11-състав, за отхвърляне на молбата на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса в размер на 25 563,25лв., следваща се за разглеждането на въззивната му жалба срещу решението, постановено по търг. дело № 105/2021г. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е необосновано и очевидно неправилно. Поддържа, че липсвало произнасяне по всички аргументи в жалбата относно липсата на достъп до правосъдие. Счита, че неправилно САС е приел, че е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 24 311,63 лв. по приложения списък по чл. 80 ГПК, като твърди, че в действителност били заплатени само 12 000 лв. като адвокатски хонорар, тъй като след възбраняване на имотите, дружеството не можело да покрива елементарни разходи. Сочи, че дружеството не е обявено в несъстоятелност, тъй като счетоводните му документи били задържани в ОП – Благоевград. Сочи, че указания за доказване на финансовото състояние на едноличния собственик на капитала не му били дадени. Според жалбоподателя САС бланкетно и без да посочи мотиви бил заключил, че не са налице основания за освобождаване от държавна такса на дружеството, което е в противоречие с посочената практика, а именно опр.№763/23.12.2019г. по т.д.№2288/2019г., опр.№60431/01.12.2021г. по ч.т.д.№1786/2021г.,1 т.о. на ВКС. В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният касатор се позовава на хипотезата на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал.2 предл.3 ГПК, като изтъква, че е налице този толкова тежък порок, който изключвал поставянето на въпроси. Ответната по частната жалба страна – Httpoolq Internet marketing, d.o.o., дружество регистрирано в Словения, оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 16.04.2024г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. А. Д., като претендира оставяне без уважение на жалбата и искането за освобождаване от държавна такса. Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното: Производството по търг. дело № 105/2021г. на Окръжен съд- Благоевград е образувано по предявен иск от Httpool, Internet marketing, d.o.o., със седалище и адрес на управление Република Словения, срещу „Александар дрес- МК“ ЕООД за заплащане на сумата от 653 514, 16 евро, равняващи се на 1 278 162, 60 лв., представляваща дължими разходи за реклама във Facebook/Meta по описаните три фактури, ведно с лихва за забава върху посочената сума. Срещу постановеното решение, с което е уважена исковата претенция, е постъпила въззивна жалба вх.№14075 от 08.12.2022г. от ответника „Александар дрес- МК“ ЕООД. С разпореждане № 555 от 12.12.2022г., първоинстанционният съд е оставил без движение въззивната жалба и е дал указания на жалбоподателя за внасяне на държавна такса в размер на 25 563,25 лв. С молба от 06.03.2023г. ответното дружество е поискало освобождаване от държавна такса поради влошено финансово състояние, като с предходна молба е представило доказателства за образувано срещу него изпълнително дело, въз основа на издадена обезпечителна заповед в полза на Окръжна прокуратура - Благоевград. С определение №112 от 08.03.2023г., постановено по търг. дело № 105/2021г. на Окръжен съдБлагоевград, 11-състав, е отхвърлена молбата на „Александар Дрес-МК“ ЕООД за освобождаване от държавна такса. С обжалваното определение САС е потвърдил определението на ОС-Благоевград, като е възприел гореописаната фактическа обстановка. За да мотивира акта си, въззивният съд е посочил, че с разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е предвидена процесуална възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси по граждански дела на физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса, като действащото в Република България законодателство не урежда аналогично на предвиденото в чл.83, ал.2 ГПК основание за освобождаване от държавна такса на юридическите лица и конкретно на търговските дружества. Посочил е относима практика на ВКС, съобразена с практиката на ЕСПЧ и СЕС, съгласно която за освобождаване от държавна такса на юридически лица, факторите, които се преценяват за разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така, че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност, са размер на таксите според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособност на юридическото лице, стадий на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. Апелативният съд е отчел, че не касае спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз и искът/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните законови хипотези, предвиждащи освобождаване от държавна такса, поради което внасяне на държавна такса се дължи предварително по общото правило на чл.71, ал. 1, изр.1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК. САС е приел, че предвид правната сложност и защитавания материален интерес по делото размерът на дължимата държавна такса не е неразумен / цената на иска е сумата от 653 514, 16 евро, равняващи се на 1 278 162, 60 лв. /. Отбелязал е, че частният жалбоподател е еднолично дружество с ограничена отговорност, което е учредено за преследване на стопанска цел и не е обявено в несъстоятелност. Посочил е, че липсват данни и твърдения за финансова невъзможност на едноличния собственик на капитала на дружеството да заплати дължимата държавна такса, като е посочил, че страната е упълномощила адвокат, който го е представлявал в първоинстанционното производство, като със списъка по чл.80 ГПК – представен по делото в последното открито съдебно заседание на 26.09.2022г., след налагането на посочените обезпечителни мерки с обезпечителна заповед от 23.07.2022г. и запорно съобщение, връчено на 18.08.2022г., е претендирала като разноски заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 24 311,63лв. Въззивният съд е приел и че сумите по банкови сметки на дружеството са само един от възможните начини на финансиране на дейността му и от запорирането на сметките не следва еднозначен извод, че заплащането на дължимата държавна такса е невъзможно. С оглед горното е потвърдил определението на Благоевградски окръжен съд. Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна и в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен, на която хипотеза се позовава касаторът. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на определението на САС на основание чл. 280, ал. 2, предл.3 от ГПК, тъй като не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към акта, без да е необходима преценката и обсъждането им. Обжалваното определение не страда от такива пороци, тъй като въззивният съд мотивирано, обосновано и в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил налице ли са предпоставките за освобождаване от държавна такса на дружеството –жалбоподател. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага съображения за очевидна неправилност, които са идентични с тези, с които обосновава неправилност по чл.281, т.3 ГПК, като не поставя конкретен въпрос. ВКС не е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В представеното изложение е налице само общо излагане на твърдения за противоречие на акта на въззивния съд с практика на ВКС, но липсва поставен конкретен правен въпрос. С оглед гореизложените съображения ВКС намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.