Определение № 1900 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4627/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. против решение № 280/20.10.2023 г. по в.гр.д. № 537/2023 г. на Окръжен съд Хасково, с което като е потвърдено решение № 68/04.05.2023 г. по гр.д. № 603/2022 г. по описа на Районен съд Свиленград, са отхвърлени предявените от касатора против Н. Г. Г., А. А. П. и С. И. К., искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 вр. чл.5 ЗЗДискр. за установяване на проявено дискриминационно отношение, представляващо тормоз, основан на признак „обществено положение“, извършен от ответниците спрямо ищеца, считано от 14.05.2021 г., в качеството им на членове на комисия, назначена със заповед № 753/14.05.2021 г. на кмета на [община], състоящ се в три деяния – отказ на ответниците да го изслушат при извършване на огледа, да извършат огледа съобразно правилата – като влязат в сградата и да съобщят на кмета на общината, че ищецът има конфликт с председателя на комисията. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил всички оплаквания и възражения във въззивната жалба на ищеца. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа се, че като не е разгледал възраженията в жалбата, въззивният съд е действал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, според която мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по същество на правния спор, чиято правораздавателната дейност не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаването на правния спор, поради което следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, като пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение. Насрещните страни - Н. Г. Г., А. А. П. и С. И. К., чрез адв. Т. К., в отговор на касационната жалба излагат становище, че доколкото касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Излагат и становище за неоснователност на доводите за недопустимост и неправилност на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1, вр. чл.5 ЗЗДискр., въззивният съд е приел, че фактите и обстоятелствата по делото са правилно установени от първата инстанция, като спорът между страните се свежда до въпроса дали така установените обстоятелства съставляват релевантни факти по смисъла на чл.4 и чл.5 ЗЗДискр., като е достигнал до извод, че извършените от членовете на комисията, назначена от кмета на [община], на основание чл.44, ал.2 ЗМСМА и чл. 196, ал.1 ЗУТ, действия в административната процедура по обследване състоянието на строежите на територията на общината по отношение на процесния недвижим имот, собственост на трето лице, чиито пълномощник е ищеца, нямат характер на действия или бездействия, осъществяващи хипотеза на пряка или непряка дискриминация или тормоз по смисъла на чл. 4, ал.2 и 3, съответно - чл.5 ЗЗДискр. въз основа на посочения от ищеца признак „обществено положение“. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който изхождайки от твърденията на ищеца за проявено спрямо него дискриминационно отношение, представляващо тормоз на признак „обществено положение“ и от легалната дефиниция на понятието „тормоз“, дадена в §1, т. 1 ДР на ЗЗДискр., е приел, че по делото не се установява с поведението си спрямо ищеца, изразено физически, словесно или по друг начин, ответниците да са накърнили достойнството му, да са създали враждебна, обидна или застрашителна среда и това поведение да е основано на признака „обществено положение“. Приел е, че ответниците, в качеството си на служители при [община] и съответно членове на комисия по чл.196, ал.1 ЗУТ, назначена за неопределен период от време за извършване на действия на територията на общината във връзка с множество административни производства, са действали в изпълнение на законовите разпоредби на ЗУТ и съобразно правомощията, като са извършили оглед на процесния имот, за което е съставен протокол, в който са изложени и техните констатации и предложения – сградата да бъде обезопасена и приведена във вид, годен за живеене, съгласно нормативните изисквания на ЗУТ. Въз основа на него е издадена заповед от 08.06.2021 г. на кмета на общината, с която сградата е била обявена за негодна за обитаване и част от нея – подлежаща на премахване, като видно от приложената към делото преписка, същата е била обжалвана по реда на чл.215 ЗУТ, но поради неотстраняване на констатирани нередовности е оставена без разглеждане от Административен съд Хасково с определение от 24.09.2021 г., което е оставено в сила с определение на ВАС от 11.11.2021 г. по адм.дело № 10905/2021 г. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, съдът е посочил, че изводите за липса на дискриминационно отношение спрямо ищеца, изразяващо се в тормоз на признак „обществено положение“, не се опровергава от приетата по делото докладна записка от 30.06.2022 г., изготвена от началник отдел „Правен“ в общинската администрация – М. Д. до кмета на общината във връзка с проведена от него среща с ищеца и изразеното в докладната записка становище за приемане на представените от Т. П. пълномощни с апостили, с които собственикът на процесния имот то е упълномощил да извърши конкретни действия, вкл. и да се грижи за имота, да го ремонтира, отдава под наем и др. и предложение за извършването на нов оглед на имота, поради изминалия дълъг период от издаване на заповедта на кмета на общината, с която сградата е била обявена за негодна за обитаване, при който оглед да присъства пълномощника на собственика на сградата. Този извод не се опровергава и от събраните по делото гласни доказателствени средства, тъй като от разпита на свидетеля Д. не се установяват обстоятелства за извършени от членовете на комисията спрямо ищеца действия и бездействия, които да представляват недопустимо поведение, основано на признака „обществено положение“, в резултат на което да е накърнено достойнството на ищеца, да е създадена враждебна, обидна или застрашителна среда. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Бланкетно наведения от касатора довод за недопустимост на въззивното решение, е неоснователен. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че въззивният съд не разгледал всички негови оплаквания и възражения, изложени във въззивната жалба и по този начин е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС по въпросите за задълженията и правомощията на въззивния съд при разглеждане на материалноправния спор. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, следва да се посочи, че противно на доводите в жалбата, въззивният съд е обсъдил приетата по делото докладна записка от 30.06.2022 г., както и събраните гласни доказателствени средства – показанията на нейния автор, като е приел, че от същите не се установява дискриминационно отношение спрямо ищеца, изразяващо се в тормоз на признак „обществено положение“ по смисъла на чл.5 ЗЗДискр., нито такова, попадащо в хипотезите на чл.4, ал.2 и 3 ЗЗДискр. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,