Определение № 917 от 25.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2375/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на страните.

Ищецът, П. Т. П., обжалва решение № 1025 от 28.07.2025 г. по гр. д. 3056/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 3141 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 5858/2023 г. по описа на СГС, е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата 160 000 лева до претендирания размер от 200 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на съпруга й К. И. П.. Поддържа, че решението в тази част е неправилно предвид постановяването му при неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд не е определил дължимото обезщетение при спазване на застъпения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, включително не е съобразил релевантните и доказани обстоятелства относно търпените от нея страдания и установените в законна лимити на застрахователните обезщетения. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът й да бъде уважен за пълния предявен размер.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?

3. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приеме за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?

4. Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите изводи?

5. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?

6. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивна проверка по чл. 269 ГПК – чл. 271 ГПК, след като съответната страна – въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично и необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първоинстанционния съд, включително и при положение че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?

Излага, че са налице относими въпроси, които обосновават приложението на чл. 52 ЗЗД, без да ги формулира.

В указания срок не са депозирани писмени отговори на касационната жалба на ищеца от ответника „Застрахователна компания Лев инс“ АД и третото лице помагач на неговата страна Н. Н. Л..

Ответникът, „Застрахователна компания Лев инс“ АД, обжалва решение № 1025 от 28.07.2025 г. по гр. д. 3056/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3141 от 27.05.2024 г. по гр. д. № 5858/2023 г. по описа на СГС в частта, с която е уважен предявеният от П. Т. П. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 160 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на съпруга й К. И. П.. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва определения размер на обезщетението като прекомерен и несъответен на принципа на справедливост. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил задълбочено поддържаните възражения за съпричиняване на резултата от пострадалия, предвид доказаното по делото негово поведение, нарушаващо правилата за движение по пътищата, и е постановил необоснован съдебен акт. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искът отхвърлен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че релевантните въпроси касаят оценката приноса на пострадалия и задължението на съда да извърши обстоен анализ на всички релевантни факти и доказателства, без да формулира конкретен правен въпрос.

С депозиран в срок писмен отговор ищецът, П. Т. П., оспорва касационната жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната от ответника част.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че липсва спор относно отговорността на ответника като застраховал гражданската отговорност за причинени вреди при управлението и ползването на л. а. „Рено“ „Трафик“, с peг. [рег.номер на МПС]. Намерил е за безспорно установено и че на 22.11.2022 г. е настъпило ПТП в [населено място] в района на пътен възел на АМ „Т.“ и „Околовръстен път“ между л. а. „Рено“ „Мастер“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от К. И. П., и л. а. „Рено“ „Трафик“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от Н. Н. Л., като в резултат от ПТП, К. И. П., е получил тежки травматични увреждания, от които е починал в УМБАЛ „Света Анна“, [населено място]. Посочил е, че механизмът на произшествието се установява както от КСМАТЕ, така и от показанията на свидетелите К. Н. К. и К. И. Ефтов, колеги на починалия, които са били заедно с него по време на настъпването на ПТП. Съобразил е, че според заключението по автотехническата част на експертизата, която не е оспорена от страните и съдът кредитира, мястото на удара между т. а. „Рено“ „Трафик“ и т. а. „Рено“ „Мастер“ по широчина на платното за движение е на около 2 - 3 м. вдясно от левия край на платното за движение на входа към Околовръстен път на [населено място] и по дължина на платното за движение на около 2 м. след края на металната еластична ограда в ляво на движението на т. а. „Рено“ „Трафик“. Отчел е, че преди настъпилото ПТП посоката на движение на т. а. „Рено“ „Трафик“ е била от магистрала Т. по платното за движение към връзката с Околовръстен път на [населено място] в посока [населено място] със скорост около 141 км/ч. Посочил е, че при кредитиране заключението на експерта и съобразяване характеристиките на платното за движение - завой надясно, критичната скорост, с която т. а. „Рено“ „Трафик“ е могъл да премине завоя, е била 87 км/ч, в който случай би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара с т. а. „Рено“ „Мастер“. Възприел е и извода на експерта, че поради високата скорост, водачът на т. а. „Рено“ „Трафик“ - Л., е изгубил контрол върху автомобила, в резултата от което е предизвикал удара с т. а. „Рено“ „Мастер“, в който се е намирал пострадалия П.. Намерил е за установено от събраните по делото писмени доказателства, че третото лице помагач Л. е превозвал с управлявания от него автомобил чужди граждани, преминали през границата на страната с Р. Турция, с намерение за прехвърлянето им през границата с Р. С.. Изтъкнал е, че механизмът на процесното произшествие се потвърждава и от показанията на свидетелите К. Н. К. и К. И. Ефтов, колеги на починалия, които е кредитирал като обективни, непосредствени и непротиворечиви. Посочил е, че и двамата дават показания, че: преди инцидента са се прибирали от нощна смяна; по пътя са чули по станцията, че други колеги имат неподчинение на автомобил на АМ Т. - подали са сигнали за спиране, товарният автомобил е отказал да се подчини и са започнали да го следват в посока София; тримата са се прибирали в същата посока по Околовръстния път от „Младост“ в посока К.; обадили са се по радиостанцията на дежурния няколко пъти да кажат, че ако имат нужда от съдействие, ще се отзоват; спрели на моста, след мантинелата, между околовръстното, посока К., и ръкава, който слиза от магистралата, когато са видели светлините на буса; свидетелите слезли от техния бус, а след няколко секунди са видели как бусът „Рено“ „Трафик“ влиза в ръкава с много висока скорост; успели само да прескочат мантинелата и да се дръпнат настрани, а преследваният микробус се е ударил в техния, който бил в спряно положение и в него се намирал П..

Въззивният съд е кредитирал и медицинската част на КАТМЕ, изготвена след запознаване с медицинските документи, включително от аутопсията на тялото на пострадалия, и приел, че по делото се установява, че при удара К. П. е получил тежка открита черепно - мозъчна травма, тежка лицево - челюстна травма, изявена с контузия в областта на дясна скула, счупване на дясната скулна кост и странична стена на десния горно - челюстен синус с излив на кръв в синуса, вследствие на които травми е починал в УМБАЛ „Св. Анна“.

Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че установената скорост на движение от 141 км/ч, с която Н. Л. е управлявал т. а. „Рено Трафик“, не е съобразена с характеристиките на пътя - завой надясно, преминаването по който е възможно със скорост, не по - висока от 87 км/ч, и посочил, че пътният инцидент е причинен в резултат от нарушения на третото лице помагач на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като управлението на МПС с несъобразена скорост е довело до загуба на контрол върху управлявания автомобил, което е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и причинената в резултат от него смърт на пострадалия П.. Допълнил е, че от събраните доказателства по делото и приобщените към него материали от досъдебното производство, установяващи скоростта на движение на автомобила, отказ на водача да се подчини на сигнал за спиране и опит за бягство от преследващите го полицейски служители, може да се направи извод, че описаното деяние е извършено умишлено от третото лице помагач.

Относно търпените от ищцата неимуществени вреди е съобразил събраните по делото гласни доказателства, установяващи, че П. и К. били в прекрасни семейни отношения, уникално и сплотено семейство. К. бил достоен и честен мъж, отговорен, внимателен към семейството си, гордеел се, че дъщеря му е отличничка. Семейството е било изключително задружно, имало е много любов и подкрепа между тях. К. е бил стожера на семейството. Загубата се отразила изключително зле на съпругата му, защото двамата са били неразделни. Сега тя се опитвала да се държи, но й е много мъчно и тежко, сринала се е психически от загубата на К.; променила се, вече не е толкова усмихната и жизнена; постоянно й е мъчно за загубата на К., понеже били много години заедно, имали чудесни семейни отношения, изградили са дом и са живели чудесно и задружно.

При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил нормата на чл. 51 ЗЗД, че на обезщетяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като неимуществените се преценяват по справедливост от съда – чл. 52 ЗЗД. Споделил е практиката на ВКС, обобщена в ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. по описа на ОСТК на ВКС, че обемът на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е функционално зависима от деликтната отговорност на прекия причинител, което предполага, че застрахователят не може да отговаря за вреди в по - голям обем от тези, за които отговаря прекият причинител на непозволеното увреждане - делинквента. Посочил е, че при иска по чл. 432 КЗ съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно общите критерии за справедливост, предвидени в чл. 52 ЗЗД, като съобразява събраните доказателства в тяхната съвкупност. Позовал се е на задължителната практика по т. 11 на ППВС № 4/1968 г., която не е изгубила значение, както и на константната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, и изтъкнал, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които в случай на причинена смърт са: моментът на настъпване на смъртта, възрастта на пострадалия, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което претендира обезщетение, интензитета на причинените морални и психически страдания, момента на произшествието и т. н. Съобразил е застъпеното в практиката на ВКС разбиране, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчита също икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне обезщетението момент. По тези мотиви при определяне размера на обезщетението за търпените от ищцата неимуществени вреди от настъпилата внезапна, неочаквана смърт на съпруга й, е взел предвид, че към момента на инцидента починалият е бил здрав, жизнен и активен мъж на 51 г., в разцвета на силите си; че ищцата и съпругът й са били много сплотено и задружно семейство, живели са в хармония и обич, имали са прекрасни семейни отношения, помагали са си взаимно, а ищцата е разчитала много на подкрепата на съпруга си; че пострадалият е най - близкият човек в семейният кръг на ищцата; че нелепата му смърт е сложила край на всички бъдещи очаквания и мечти за ищцата; че не може да приеме и до момента, че трябва да продължи живота си без него; че е лишена от пълноценното и щастливо семейство, което са изградили, както и от неговата морална и съпружеска опора; преживените стрес, шок и ужас от настъпилата внезапна смърт на най – близкия човек, както и обстоятелството, че тъгата и чувството на липса от отсъствието на починалия не са преодолени и към момента; стандарта на живот в страната към момента на настъпване на загубата - м. 11.2022 г., както и възрастта на ищцата към момента на ПТП - 48 години, когато е загубила обичайния ритъм на живот и сигурността си, и приел, че справедливият размер на паричното обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди възлиза на 160 000 лева.

По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е подчертал, че релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало да настъпване на вредоносния резултат. Съобразил е, че съпричиняване ще е налице само когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на ЗДвП, и виновно, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 78 от 10.07.2014 г. по т. д. № 1982/2013 г., т. к., І ТО на ВКС. Изтъкнал е, че като съобразява събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност споделя изводите на първоинстанционния съд, че в производството не се установява пострадалият полицай, съпруг на ищцата, да е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат по смисъла, вложен в чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че вина за настъпване на ПТП има водачът на т. а. „Рено“ „Трафик“, който е отказал да се подчини на сигнал за спиране и е осъществил опит за бягство от преследващите го полицейски служители, като е управлявал автомобила с несъобразена скорост, загубил е контрол над него и причинил пътния инцидент. По възраженията, че пострадалият е бил без предпазен колан е съобразил, че пострадалият е изпълнявал служебните си задължения като полицейски служител - притекъл се на помощ при залавяне на престъпник, за да предотврати извършване на друго по-тежко престъпление, както и че от свидетелските показания е установено, че полицейският бус е бил в спряло положение, на защрихована площ, при настъпване на удара, поради което е намерил, че не може да се вмени в принос на пострадалия, че не е поставил предпазен колан, доколкото не е имал такова задължение. Отчел е, че пострадалият е бил в ситуация, в която всяка секунда е била решаваща за залавяне на отклонилото се от проверка лице, а действията му са били насочени единствено към предотвратяване на престъпление. Счел е за неоснователно и възражението, че пострадалият и колегите му не са получили нареждане да участват в залавянето на микробуса, който е преследван по АМ Т. от полицията, като изтъкнал, че от показанията на свидетелите се установява, че преди инцидента пострадалият и колегите му са се прибирали от нощна смяна, като по пътя са чули по станцията, че други колеги имат неподчинение на автомобил от АМ Т. и са съобщили по радиостанцията на дежурния, че ще се отзоват за съдействие за залавяне на т. а. „Рено“ „Трафик“.

Обобщил е, че не е налице основание за намаляване на обезщетението по причина на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 160 000 лева и след частична отмяна на решението отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 200 000 лева.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на страните.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора – ищец въпрос съдържа искане да бъде проверена обосноваността на въззивното съдебно решение – дейност, която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби, и не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Останалите формулирани от касатора – ищец въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е подробни мотиви по всички доводи на страните, включително защо приема определеният от него размер на дължимото на ищцата обезщетение за справедлив и защо не намира, че пострадалият е допринесъл настъпването на вредоносния резултат, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касаторора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Касаторът - ищец само формално е посочил допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да обоснове относимостта й към поставените правни въпроси, поради което и по изложените мотиви за наличие на утвърдена съдебна практика по въпросите и на това допълнително основание не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Макар изложението на касационните основания на касатора - ищец да съдържа оплаквания досежно определения от съда като справедлив размер на обезщетението, а изложението на касатора – ответник оплаквания за процесуални нарушения и неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, липсват формулирани от страните конкретни правни въпроси във връзка с тези оплаквания. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Независимо от изложеното, дори да се приеме, че от изложението на касатора – ищец е изводим въпрос относно критериите за определяне на справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, то по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса е налице задължителна съдебна практика по ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при смърт са възрастта на починалия, общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение роднини, както и особеностите на техните отношения. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта на починалия, общественото му положение, възрастта на претендиращата обезщетение съпруга, както и особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, полагани грижи, търпените от нея страдания от загубата му. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е отчел социално-икономическото състояние в страната и установените застрахователни лимити. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Първият застъпен общо като релевантен въпрос от касатора – ответник досежно задължението на съда да обоснове съдебния си акт по вече изложените доводи към поставените от касатора – ищец въпроси в тази насока не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Дори да бъде прието, че може да бъде изведен от изложението на касатора – ответник въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, то по същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т. д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то не е противоправно и не се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е съобразил и поведението на застрахования водач. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на страните.

Право на разноски с оглед изхода на делото имат страните за осъществената защита срещу жалбата на насрещната страна. Ищецът не е направил искане за присъждане на разноски за защита по подадения писмен отговор, а ответникът не е депозирал писмен отговор на жалбата на ищеца, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение