Определение № 714 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1533/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. П. Н. и М. И. Н., както и на С. Г. Ц. и Ц. Ц. Ц. срещу въззивно решение № 452 от 01.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 474/2023 г. на Русенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 309 от 13.03.2023 г., постановено по гр. д. № 6181/2021 г. на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че И. А. А. е собственик на поземлен имот № *.*, находящ се в [населено място], област Р., по силата на давностно владение за период от 26 години, основаващо се на писмен договор за продажба от 17.04.1996 г., и С. Г. Ц. и Ц. Ц. Ц. са осъдени да му предадат владението върху имота на основание чл. 108 ЗС, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот. акт № 84, том 4, рег. № 10980, дело № 545/2021 г. на нотариус Г. Г., с район на действие РС – Русе, с който ответниците М. П. Н. и М. И. Н. са признати за собственици на имота на основание давностно владение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 17.04.1996 г. ищецът в първоинстанционното производство И. А. А. е сключил с ответниците М. П. Н. и съпругата му М. И. Н. писмен договор, с който закупил от тях процесния недвижим имот със стопанска постройка. На 11.10.2021 г. ответникът М. Н. се е снабдил с нот. акт № 84/2021г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, с който е признат за собственик на имота на основание давностно владение и на същата дата той и съпругата му са сключили с ответницата С. Г. Ц. договор за покупко-продажба на имота, обективиран в нот. акт № 85/2021 г. От свидетелските показания е установено, че от 1996 г. ищецът е установил фактическа власт върху имота, като през годините ремонтирал сградата и почистил мястото. Владението му продължило до м. октомври 2021 г., когато имотът бил завладян от ответниците С. Г. Ц. и Ц. Ц. Ц.. При тези фактически данни съдът е приел, че ищецът е упражнявал непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху процесния имот повече от 10 години, респ. че в негова полза е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ответниците М. Н. и М. Н. не са били собственици на имота и сключената от тях сделка с останалите двама ответници няма вещнопрехвърлително действие и последните понастоящем владеят имота без правно основание. Изложени са и съображения, че съдът е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 537, ал. 2 ГПК против първите двама ответници и по чл. 108 ЗС против третия и четвъртия ответник и че за ищеца е налице активна процесуална легитимация от предявяване на установителен иск против първите двама ответници независимо от обстоятелството, че те са се разпоредили с процесния имот, тъй като действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия (изявена воля за прехвърляне на несобствения имот) фактически е оспорил правото му на собственост. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост /ТР № 4/2014 г.. на ОСГК на ВКС, т. 3Б/. Оплакванията във връзка с нередовност на исковата молба са приети за неоснователни предвид отстраняването й пред въззивната инстанция. Независимо, че се е произнесъл в обема на търсената защита съобразно изложените фактически твърдения и отправеното искане, районният съд действително е дал непрецизна правна квалификация на предявените против първите двама ответници искове, изготвяйки доклада по делото, доколкото против тях ищецът претендира само установяване на правото си на собственост върху процесния недвижим имот, но предметът на двата иска /по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 108 ЗС в установителната му част/ е един и същ - правото на собственост на ищеца. Първоинстанционният съд не е изпълнил в пълнота задължението си за разпределение на доказателствената тежест на подлежащите на доказване релевантни факти, но въззивниците не са поискали събиране на нови доказателства, а в случая не се налага обезпечаване на правилно приложение на императивна правна норма. Освен това независимо от непълния доклад, направените с отговора на исковата молба доказателствени искания от страна на ответниците са уважени от първоинстанционния съд. С определението по чл. 140 ГПК са им дадени указания да конкретизират тримата свидетели, които искат да бъдат разпитани за установяване на сочените от тях релевантни факти за закупуването на имота и необезпокояваното владение и своене в продължение на повече от десет години, но свидетелите нито са били уточнени, нито не са били водени за разпит в първото по делото съдебно заседание, за което тези жалбоподатели са били надлежно призовани. В крайна сметка гласни доказателства за установяване на възраженията им в отговора на исковата молба не са събрани поради непосочване на свидетелите в първото по делото съдебно заседание и последваща настъпила преклузия за това. Допусната и изслушана е поисканата от тях експертиза във връзка с оспорването на положените от тях подписи. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че непълнотата на изготвения по делото доклад не е довела по никакъв начин до непопълване на делото с относими и допустими доказателства. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и към двете жалби се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За служебните задължения на съда във връзка с изготвянето на доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест; 2. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора с оглед нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и 3. За правомощията на въззивната инстанция да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Касаторите релевират и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбите И. А. А. е подал писмени отговори, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият и третият поставени въпроси не са решени в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в т. 2 на тълкувателното решение задължителни разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при наличие на направено от страната позоваване във въззивната жалба или отговора. Дори да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В изпълнение на основополагащия в процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстан-ционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания до страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и необходимостта да ангажират съответни доказателства. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма /т. 3/. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като независимо от дадената от първата инстанция неправилна квалификация на предявения срещу М. Н. и М. Н. иск /по чл. 108 ЗС, вместо по чл. 124, ал.1 ГПК/ и непълния доклад предметът на ревандикационния иск в установителната му част и на положителния установителен иск за собственост е един и същ, доказателствените искания на ответниците са уважени от районния съд и пред втората инстанция такива не са правени, нито е следвало да се събират доказателства, необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Във връзка с очертания от становищата на страните спорен по делото въпрос в чия полза е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, в настоящата хипотеза, при която ищецът не разполага с документ за собственост, тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса с нот. акт № 84/2021г. право е била негова и такова доказване е било проведено. По втория поставен от касаторите въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. В допълнение следва да се отбележи, че вторият и третият въпрос са поставени от касаторите във връзка с направен от тях в касационната жалба и изложението довод, че въззивният съд не е обсъдил представено с исковата молба писмено доказателство /удостоверение/, според което върху процесният имот през 1982 г. е било предоставено на трето лице право на ползване съобразно акт на МС, той попада в хипотезите на § 4 и 4а ПЗР ЗСПЗЗ и е станал общинска собственост, респ. не е могло да бъде придобиван по давност до м. март 2022 г. Във връзка са него следва да се посочи, че пред първата и въззивната инстанция такъв спор между страните не е повдиган, а освен това от посоченото доказателство не следва категоричен извод, че фактическият състав на чл. 19 ЗСПЗЗ е осъществен и имотът е станал общинска собственост. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация И. А. А. сторените от него пред настоящата инстанция разноски в размер на 1500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,