Определение № 601 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2865/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. А. И., чрез особен представител адв.Р.Н. срещу решение №187 от 22.07.2019г. по в.т.д.№87/2019г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено в обжалваната част решение №28/18.01.2019г. по т.д.№186/2017г. по описа на Окръжен съд- Велико Търново. С първоинстанционното решение е прието за установено по отношение на ответниците И. А. И., И. Н. М. и Г. Й. И., че същите дължат при условията на солидарност на ищеца „Банка Пиреос България” АД, ЕИК[ЕИК], заплащане общо на сумата 94 371.09 евро, включваща сумата 80 000 евро- изискуема и непогасена главница по договор за кредит №640/ 2008г. и анексите към него, заедно със законната лихва за забава върху главницата от депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 17.11.2015г. до окончателното изплащане на вземането; просрочена възнаградителна/договорна лихва за периода от 30.05.2014г. до 28.02.2015г. в размер общо на 5 632.74 евро и наказателна лихва за периода от 28.02.2015г. до 16.11.2015г. общо в размер на 8 738.35 евро, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д. №70543/2015г. по описа на РС – [населено място], 64 състав, като са осъдени ответниците да заплатят на ищеца разноски в размер на 11 417.35 лева, направени в исковото производство и разноски в размер на 6 990.09 лева, направени в заповедното производство.

Първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете срещу ответниците И. Н. М. и Г. Й. И., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано, поради което следва да бъде отменено. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на съда, че е налице хипотезата на чл.121-123 ЗЗД, като поддържа, че при тълкуване на договора би следвало да се стигне до извода, че има качеството поръчител, отговарящ за чужд дълг, а не на съдлъжник на кредитополучателя. Излага и доводи за неправилно определяне на размера на възнаграждението на особения представител.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, като поддържа, че са част от предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на съда:

„1. За точното прилагане на закона съгласно предвиденото в чл.20 ЗЗД?;

2. При допуснат пропуск както на първоинстанционния, така и на въззивния съд да тълкуват, като имат предвид и изследват обстоятелствата, при които е сключен договорът, в случая е сключен в качеството им на поръчители, съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД породените от договора и първите два анекса отношения между страните, в които гарантите в договора и първите два анекса са положили подпис в графа „поръчител“, а от анекс №А3-640/2011г. и следващите в графа „солидарен длъжник“ и едновременно текстовете им говорят, че се уговаря и солидарна отговорност по чл.121-123 ЗЗД и гарантът има качеството на „поръчител“, следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване действителната воля на страните и съответно дали в тази връзка е настъпила преклузията по чл.147 ЗЗД?;

3. Следва ли съдът да определя правната характеристика на облигационната връзка по договора, когато качеството на гаранта е посочено от третия анекс и следващите като „солидарен длъжник“ и едновременно се съдържат разпоредби числово и текстово като „солидарен длъжник“ и като „поръчител“, а от разпоредбата на договора за банков кредит е „поръчител“?;

4. При неяснота в анекс №А3-640/2011г. и следващите относно качеството на трето лице гарант и с посочване в анексите едновременно на разпоредбите на „солидарен длъжник“ и на „поръчител“ и е изтекъл преклузивният срок по чл.147 ЗЗД, съдът следва ли да тълкува по благоприятен начин за третото лице, като приеме, че е „поръчител“ и приложи нормата на чл.147 ЗЗД?“.

Твърди, че по отношение на първия въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №38 от 27.02.2012г. по гр.д.№1227/2011г., ІІ г.о.; решение №502 от 26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г., ІV г.о.; решение №89 от 17.07.2009г. по гр.д.№523/2008г., ІІ г.о.; решение №788 от 15.12.2005г. по гр.д.№513/2004г., ІІ г.о.- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на останалите правни въпроси поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да излага доводи.

Ответникът „Юробанк България“ АД, в качеството му на правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД оспорва жалбата, като излага съображения както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са уважени предявените искове по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.124, ал.1 ГПК и е прието за установено, че И. А. И. дължи на „Банка Пиреос България” АД, при условията на солидарност с И. Н. М. и Г. Й. И., сумата 94 371.09 евро, включваща главница и лихви по договор за кредит №640/2008г. и анексите към него, въззивният съд приема, че между „Банка Пиреос България“ АД- кредитор и „Ивич” ООД- кредитополучател на 05.06.2008г. е сключен валиден на договор за кредит №640/2008г. за сума в размер на 80 000 евро със срок на издължаване на главницата по кредита – 30.05.2009г., обезпечен с поръчителство от страна на ответниците, вкл. И. А. И.. Решаващият съдебен състав намира, че по силата на чл.3 от анекс №А3-640/2011г., считано от 23.02.2011г. е договорена солидарна отговорност по смисъла на чл.121- чл.123 ЗЗД между банката и посочените лица, вкл. И. А. И. за изпълнение на задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит и сключените анекси към него, като всеки от солидарните длъжници е поел договорното задължение да отговаря отделно за целия дълг по договора за банков кредит. Въззивният съд приема, че разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване.

С оглед заключението на ССЕ съдът приема, че кредитът е усвоен изцяло, като с анекс №А13-640/ 2015г. срокът за ползване и издължаване на кредита е удължен до 28.02.2015г. Излага доводи, че на падежа вземането е станало изискуемо, поради което не е било необходимо изпращането на покани до длъжниците за обявяване на изискуемостта на вземането по банковия кредит. Въззивната инстанция приема, че не са изпълнени задълженията по договора в общ размер 94 371.09 евро, от които: главница – 80 000 евро; просрочена възнаградителна /договорна/ лихва за периода от 30.05.2014г. до 28.02.2015г. – 5 632.74 евро и наказателна лихва за периода от 28.02.2015г. до 16.11.2015г. – 8 738.35 евро, поради което са налице предпоставките за уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.

Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Въпросите, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд, респ. не са обусловили правните му изводи, а отговорът на втория, третия и четвъртия изискват и преценка на доказателствата, и произнасяне по конкретните факти и обстоятелства по делото. И четирите въпроса са свързани и съдържат в себе си оплакването на касатора, че съдът е тълкувал чл.3 от анекс №А3-640/2011г. към договора за банков кредит в нарушение на чл.20 ЗЗД. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е изложил доводи, че клаузата на чл.3 от анекс №А3-640/2011г. е ясна и не се нуждае от тълкуване. Съдът е приел, че с тази разпоредба е договорена солидарна отговорност по смисъла на чл.121- чл.123 ЗЗД между банката и посочените лица, вкл. И. А. И., като всеки от солидарните длъжници е поел договорното задължение да отговаря отделно за целия дълг по договора за банков кредит. Всъщност решаващият съдебен състав е приел, че е изменено съществувалото до момента правоотношение между банката-кредитор и поръчителите, като последните по силата на изрично съглашение с кредитора са се задължили като съдлъжници на кредитополучателя да отговарят солидарно за изпълнението на целия дълг. Съдът е намерил тази клауза за ясна и непротиворечива, респ. не я е тълкувал по реда на чл.20 ЗЗД. Приемайки, че ответниците имат качеството съдлъжници на кредитополучателя, а не поръчители, съдът изобщо не е обсъждал приложението на чл.147 ЗЗД.

В конкретния случай обуславящият изхода на спора правен въпрос е – дали е длъжен въззивният съд при спор относно действителната воля на страните, обективирана в договорна клауза, да тълкува същата при спазване на предпоставките по чл.20 ЗЗД. Този въпрос обаче не е поставен от касатора и е недопустимо служебно да бъде допуснат от касационния съд.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Жалбата в частта, с която се оспорва като неправилно определен размерът на възнаграждението на особения представител на въззивника, по своето естество представлява молба по чл.248 ГПК, компетентен по която е въззивният съд, постановил акта, чието изменение се претендира.

По разноските:

Ответникът не претендира разноски за настоящата инстанция, поради което не следва да му бъдат присъждани.

На основание чл.47, ал.6 ГПК „Юробанк България“ АД следва да внесе по сметка на ВКС сумата 1 958.05 лева- възнаграждение за особен представител на ответника- касатор в настоящото производство.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд