Определение № 164 от 12.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5201/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби с вх.№ 3098 от 28.04.2014 г. и с вх.№ 3323 от 09.05.2014 г. (подадена по пощата на 07.05.2014 г.) – и двете подадени срещу решение № 145 от 01.04.2014 г. по в.гр.д.№ 132/2014 г. на Окръжен съд - Пазарджик от името на Р. И. К. и Г. К. К., съответно чрез адвокат С. И. В. от АК - П. и чрез адвокат Д. В. К. от АК – П.. Жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни, отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и са придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което са процесуално допустими, включително от гледна точка изискването за цена на исковете. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор срещу жалбите от ответницата по касация Е. А. К., която възразява срещу наличието на основание за допускането на касационно обжалване. Претендира присъждането на разноски. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил първоинстанционното решение № 423 от 13.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 721/2013 г. по описа на Велинградския районен съд в частта, с която Е. А. К. е осъдена да отстъпи собствеността и предаде на Р. И. К. и Г. К. К. владението на първи жилищен етаж от къща, застроена на 106 м 2, застроена в дворно място с площ от 1 570 м 2, което по плана на В., действащ към 1967 г., е представлявало имот с планоснимачен № 872, за който е бил отреден парцел VІ, урегулиран от 800 м 2, в квартал 339 по плана на В., а останалата част от дворното място е била извън регулация, както и в частта, с която е отменил нотариален акт – констативен № 521, том ІІ, регистър № 3993, нотариално дело № 509 от 24.Х.2003 г., издаден от Г. К. Х. (нотариус с район на действие Велинградски районен съд, вписан под № 156 в Регистъра на Нотариалната камара) по отношение на Е. А. К., вместо което е постановил отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС, предявен от Р. И. К. и Г. К. К. срещу Е. А. К. по отношение на описание недвижим имот, както и отхвърлянето на искането по за отмяна на посочения констативен нотариален акт по отношение на Е. А. К.. За да постанови този резултат, въззивният съд се е мотивирал с разбирането, че за да бъде уважен един ревандикационен иск, ищците следва да докажат, че при условията на кумулативност са налице три законови предпоставки: 1) че ищците са собственици на имота; 2) че ответниците го владеят (държат); 3) и че това владеене (държане) е без правно основание. При липсата на който и да е от трите елемента исковата претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. В настоящия случай няма спор между страните, че към момента на предявяването на иска ищците са били лишени от владение на спорния имот, тъй като етажът е бил заключен от Е. А. К. по силата на съдебно решение, с което й е било предоставено ползването на семейното жилище, като не е допускала ищците в него. Към момента на постановяване на въззивното решение, обаче, е безспорно установено, че тя е предала ключовете от етажа на адвокат Д. К., която се е легитимирала като пълномощник на И. К. К., а същевременно е процесуален представител и на Р. И. К. и Г. К. К.. При тези данни и само на това основание, без да обсъжда наличието или липсата на останалите елементи от фактическия състав на чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ревандикационния иск е неоснователен по отношение на Е. А. К., поради което е отхвърлил както тази претенция, така и искането за отмяна на констативния нотариален акт от 2003 г., съставен в полза на бившите съпрузи И. К. К. и Е. А. К.. В представеното изложение към подадената от адвокат С. В. касационна жалба с вх.№ 3098 от 28.04.2014 г. се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с настъпването на нововъзникналия в хода на производството факт - предаване на владението от Е. А. К. на Р. И. К., Г. К. К. и И. К. К., е отпаднал правния интерес от предявяването на иска по чл. 108 ЗС. По тази причина въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, а не да се произнася по основателността на претенцията. Така развитите от адвокат С. В. съображения касаят не допустимостта на претенцията по чл. 108 ЗС, а нейната основателност по същество – така: споделяното от настоящия състав Решение № 278 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1081/2010 г. на ВКС, I г.o., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо съдът приема, че не е налице разясненото с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК основание за допускане на касационното обжалване за проверка на допустимостта на въззивното решение и съответно – по касационната жалба с вх.№ 3098 от 28.04.2014 г. В представеното изложение към подадената от адвокат Д. К. касационна жалба с вх.№ 3323 от 09.05.2014 г. се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като се иска касационното обжалване да се допусне в приложното поле на чл. 280, aл. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Следва ли въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички основни въпроси, определящи изхода на спора за собственост, или при положение, че ответника не владее имота предмет на ревандикация, следва отхвърли иска, без да обсъжда принадлежността на правото на собственост? Допустимо ли е да се уважи иска в установителната му част, а да се отхвърли в осъдителната при положение, че ответника не владее процесния имот”, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 128 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1085/2011 г. на ВКС, ІІ г.o. и Решение № 278 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1081/2010 г. на ВКС, I г.o. – и двете, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Освен противоречие с цитираните решения по чл. 290 ГПК, произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос противоречи на разясненията по т. 2.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, поради което обжалването следва да се допусне на основание 280, aл. 1, т. 1 ГПК. Допускане на касационното обжалване се иска и в приложното поле на чл. 280, aл. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Налице ли е предпоставката на чл.235, ал.3 ГПК, когато в хода на делото по иск с правно основание чл.108 ЗС владението или държането на имота бъде предадено от ответника на трето лице, и съдът следва ли да взема предвид тези обстоятелства след като на основание чл.523, ал.2 ГПК решението в осъдителната му част ще може да бъде изпълнено и срещу третото лице”. Така поставения въпрос касае съществото на спора и ще следва да бъде обсъден при преценка за основателността на въведените с касационната жалба оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 135,75 лв. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия