Определение № 50119 от 18.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3505/2022 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. А. М., чрез адвокат Ч. Ч., срещу решение № 219 от 23.06.2022 г. по в.гр.д.№ 216/2022 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение № 40 от 18.02.2022 г. по гр.д.№ 349/2021 г. на Районен съд-Велинград, с което e отхвърлен предявения от Х. А. М., срещу Р. С. М. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 1/2 идеална част от следния недвижим имот, а именно: УПИ *, с площ от 621 кв. м., кв. * по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 8561/21.07.1983 г., при граници: от изток- [улица], от юг- [улица], от север УПИ *, от запад-УПИ *. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – на чл. 12, 172, 235 ГПК, допуснати при обсъждане на писмените и гласни доказателства и на възраженията и доводите на страните, поради необоснованост на фактическите изводи и поради постановяването му в противоречие с чл. 68, 69 и 79 ЗС. Твърди се наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението.

С отговор на касационната жалба, подаден от ответника по иска Р. С. М., чрез адв. В. Г. Д., са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от Х. А. М. против Р. С. М. отрицателен установителен иск за собственост, за приемане за установено в отношенията между страните по делото, че Р. С. М. не е собственик на 1/2 идеална част от описания по-горе УПИ ***, с площ от 621 кв. м. от квартал 6 по регулационен план на [населено място]. Твърди се в исковата молба, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот на основание придобивна давност, като е владял 1/2 идеална част от същия от 1965 г.-1995 г. През 1975 г. С. А. М., баща на ответника Р. С. М., се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за целия имот, а през 2018 г. го е продал на сина си Р. С. М., ответник по иска.

Р. С. М. е оспорил иска като неоснователен. Заявил е, че е собственик на целия процесен имот на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с н.а. № * г., а прехвърлителите С. А. М. и Л. К. М., негови родители, са придобили собствеността върху имота през време на брака си по давност, като с н.а. № * г. С. А. М. (П. Х. П.) бил признат за собственик по давност на имота, ведно с построената в него жилищна сграда. Твърди се, че приживе общият наследодател на страните А. М., баща на ищеца Х. А. М. и дядо на ответника Р. С. М., е разпределил притежаваните от него имоти между децата си, като процесният имот дал на сина си С. А. М., а друг имот в същото село – на сина си Х. А. М.. Всеки от синовете си построил къщи в предоставените им имоти, в които живеят със семействата си. От 1973 г. ищецът Х. А. М. живее в другия имот и построената в него къща. В процесния имот останал да живее С. А. М., заедно със семейството си и с родителите си. С. М. със семейството си и родителите си живеел в построената от него през 1976 г. нова жилищна сграда (на място на съществувалата преди това и съборена стара жилищна сграда). През 1978 г. починала бабата на ответника, а през 2000 г. и дядото А. М.. Ищецът Х. М. получил разрешение от брат си С. М. да ползвал старата паянтова стопанска постройка като склад и да съхранява в нея земеделски инвентар. С. М. починал 2019 г., а през 2020 г. синът му съборил стопанската постройка. От този момент ищецът Х. М. започнал да оспорва правото на собственост на ответника Р. С. М. върху 1/2 идеална част от имота.

Въззивният съд е пиел за установено от фактическа страна, че констативен нотариален акт № * г. бащата на ответника С. А. М. е бил признат за собственик на процесния недвижим имот по давност, а с н.а. № *г. е продал имота, ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда, на сина си Р. С. М.. В разписния лист към кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1983 г. като собственик на процесния имот бил записан П. Х. П. (С. А. М.), на основание н.а. № * г. като собственик на имота е записан Р. С. М., на основание н.а. № * г. През 1976 г., на основание одобрени строителни книжа на името на С. М. (П. Х. П.) – строително разрешение № 6/21. 04. 1976 г. и протокол за дадена строителна линия и определено ниво № 6/1976 г. в имота била построена новата двуетажна жилищна сграда от С. М. и съпругата му. От 1975 г. до 19. 01. 2018 г. само С. М. и съпругата му Л. К. М. обработвали, ползвали и владеели процесното дворно място. С. М. и Р. М. са разрешавали на ищеца Х. М. да държи в стопанската постройка работни инструменти, дърва за огрев и картофи. До 2020 г. Х. М. ползвал стопанската постройка. Бащата на Х. и С. е заявявал, че процесният имот е на С. М., а на другия син Х. е другият имот в [населено място], върху който същият си построил нова къща преди 30-40 години. Данъците за процесния имот били плащани от С. А. М.. Ищецът не е имал никакви претенции към дворното място до 2020 г., когато постройката била съборена от ответника. Според писмо изх. № 0654/19.10.2020 г.от Община Сърница, отдел “ТСУ”, постройката не е отразена в действащия кадастрален план от 1983 г. и за нея не се намират строителни книжа в общината. Посочено е, че строежът е бил “търпим”, но с видимо нарушаване на целостта на конструкцията, пораждащо опасност от самосрутване, което би застрашило живота и здравето на гражданите, предвид местонахождението на постройката – до [улица]и за същата са били налице предпоставките за процедиране по реда на раздел III „Премахване на негодни за ползване и застрашаващи сигурността строежи“ от ЗУТ. В тази връзка собственикът на имота по н.а. № *** г. е уведомил общинската администрация за доброволно премахване от негова страна на опасната постройка. Тези обстоятелства са приети за установени въз основа на описаните по-горе писмени доказателства (нотариални актове, строително разрешение, протокол за определяне на строителна линия и ниво, документи за платени данъци, препис извлечение от разписния лист към КРП от 1983 г., ) и показанията на свидетелите Л. М., И. М., Н. А., М. А. Т.. Следва да се посочи, че показанията на свидетеля М. Т. в частта им, с която се сочи, че процесното дворно място било ползвано от ищеца и бащата на ответника, са изолирани и противоречат на писмените доказателства по делото и останалите гласни доказателства, поради което не следва да се кредитират в тази част.

От правна страна съдът е приел, че собственик на процесния имот е ответникът Р. С. М., който го е придобил на основание договор за покупко-продажба, сключен с родителите му, които били придобили правото на собственост по давност, чрез осъществявано от 1975 г. до прехвърляне на имота на ответника през 2018 г. владение. Прието е, че твърдението на ищеца за осъществявано владение върху 1/2 идеална част от имота за времето от 1965 г. до 1995 г. не е доказано, нито е доказано да е владял същия след 1995 г. Прието е, че ищецът дори не е осъществявал държане на имота по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, тъй като не е доказано да е упражнявал фактическа власт върху същия. Ползвал е само паянтова стопанска постройка за съхранение на инструменти, дърва и картофи, но не и дворното място.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК. Преценката на такива показания изчерпва ли се с формалното позоваване на разпоредбата на чл. 172 ГПК или следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извода, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Допустимо ли е съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Като е дал вяра на тези показания без да отчете евентуална заинтересованост на такъв свидетел и при наличие на противоречащи гласни и писмени доказателства, въззивния съд процедирал ли е в нарушение на съдопроизводствените правила. Косвените доказателства, макар установявайки странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, могат ли да служат за установяване на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, индиция ли са за действителните трайни взаимоотношения между страните.

2. Несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество с установеното от събрания по делото доказателствен материал, поради допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение, изразяващи се в нарушаване на правилата на формалната логика, на емпирични правила и на научно-теоретичното знание, води ли до необоснованост, като порок на съдебното решение, обуславящ неговата неправилност; Неотчитането на евентуална заинтересованост на свидетелските показания, с оглед на логическите правила и житейската логика, и необсъждането на вътрешни противоречия в показания на някои от тях представляват ли нарушения на чл. 12, чл. 172 и чл. 235 ГПК.

3. Когато едно лице веднъж е установило фактическа власт върху един имот, предполага ли се до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато до момента, в който не се установи осъществяване от трето лице на такова действие, което явно и категорично препятства възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота или да бъде осъществено такова действие, което има за последица отстраняване на владелеца от имота.

4. Декларирането на имота в данъчната служба на свое име и снабдяването с констативен нотариален акт за собственост, без същите да са станали известни на останалите наследници, представлява ли действие на отричане на техните права. Плащането на данъците и използването и грижите за един имот, включително извършването на ремонти в имота, представлява ли действие по отричане на правата на останалите съсобственици, водещо до манифестиране пред тях на намерение за своене.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първата група въпроси – в противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о., втората група въпроси – в противоречие с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 1110/2011 г. на ВКС, ІV г.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., четвърти въпрос – в противоречие с решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405/2009 г. на ВКС, І г.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите две групи въпроси. Въззивният съд е обсъдил показанията както на свидетелите, посочени от ищеца, така и на свидетелите, ангажирани от ответника. Действията на съда по обсъждане показанията на свидетелите Л. М. и Н. А. съответстват на указанията по приложението на чл. 172 ГПК, дадени с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., доколкото съдът се е съобразил с евентуалната им заинтересованост или предубеденост и е преценил показанията им в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и установените с тях факти. Приел е, че следва да се даде вяра на показанията и на останалите разпитани по делото свидетели, тъй като същите са имали преки и непосредствени възприятия за релевантните по делото факти. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните и писмени доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт.

Третият въпрос от изложението също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Този въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като е предпоставен от наличието на положително установен по делото факт, който в случая въззивният съд е приел за недоказан - упражняване на фактическа власт върху имота от ищеца в посочения в исковата молба период (1965 г. – 1995 г.) и след това, до предявяване на иска. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва, като се съобрази доказано ли е лицето да е установило фактическа власт върху вещта, начален и краен момент на осъществяването й и при приложение презумпцията на чл. 83 ЗС. Въпросът дали едно лице е упражнявало фактическа власт върху вещта и за какъв период е фактически и се разрешава въз основа на събраните по делото доказателства. Презумпцията на чл. 69 ЗС освобождава владелеца от тежестта да доказва намерението, с което упражнява фактическата власт (субективния елемент на владението), но не и факта на упражняване на фактическа власт. Обективният елемент на владението трябва да бъда доказан, като се установи поне начален и краен момент на упражнявана фактическа власт. В случая въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал да е установил фактическа власт върху дворното място или идеална част от него в заявения в исковата молба период – доказано е единствено ползването на паянтова постройка в имота и то със съгласието на ответника и праводателите му, но не и упражняване на фактическа власт върху дворното място или идеална част от него. Обосноваността на този извод не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, тъй като това касае правилността на решението.

Четвъртият въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като изводът за осъществявано от праводателите на ответника владение върху имота от 1975 г. до 2018 г. се основава не само на обстоятелството, че същите са го декларирали като собствен, плащали са данъци и са извършвали ремонти в имота, а и на други факти, установени от събраните гласни доказателства и част от писмените доказателства: че приживе бащата на ищеца и на наследодателя на ответника А. М. е разделил имотите в [населено място] между синовете си Х. и С., като на С. дал процесното дворно място, върху което последният си построил къща, а на сина си Х. дал друг парцел, върху който ищецът преди 30-40 години си построил къща, че процесният имот е владял само от родителите на ответника, а ищецът ползвал стопанската постройка в имота и то със съгласието на брат си С.. След като отговорът на въпроса не би повлиял на изхода на делото, то същият не отговаря на общото изискване за достъп до касационен контрол и по него не може да се допусне касационно обжалване.

С оглед изхода на делото касаторът Х. А. М. ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Р. С. М. сумата 1500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,