Определение № 122 от 23.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, образувано по касационната жалба на А. С. А., чрез процесуалния му представител адв. Св. З. от АК – В., срещу въззивното решение № 260349 от 14.08.2020 год. по в. гр. д. № 582/2020 год. на Окръжен съд – Варна, с което се потвърждава изцяло първоинстанционното решение № 5749 от 13.12.2019 год. по гр. д. № 19004/2018 год. на Варненския районен съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е порочно и неправилно, поради допуснати нарушения при прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, по изложените в нея съображения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като счита, че същото е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В допълнение се подържа и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която се обосновава с това, че решението не било съобразено с приетите по делото писмени доказателства. Моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване на релевираните основания, съответно да бъде отменено изцяло и да се присъдят сторените в производството съдебно-деловодни разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от А. С. А. /в качеството му на самостоятелна страна, както и като единствен наследник на ответницата Б. А. А., починала на 05.11.2020 год./, чрез адв. Ст. З. от АК – В., в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред настоящата инстанция разноски за адвокатска защита. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от А. С. А. срещу Б. А. А. и А. С. А. конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за допускане и извършване на делба на недвижими имоти в [населено място], а именно – самостоятелни обекти, представляващи сгради с идентификатори № ****, № ****, № **** и № ****, разположени в поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място]. Съгласно мотивите на въззивния съд, за да бъде основателен искът за делба, в тежест на ищеца е да установи наличието на придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС, на което претендира да е възникнала съсобственост между него и ответниците. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е констатирал, че от представените по делото титули за собственост, строителни книжа, приетата съдебно-техническа експертиза и събраните свидетелски показания се установява, че към датата на изграждане на процесните постройки единствен собственик на земята е бил ответникът А. С. А.. Същите вече са били изградени в имота към момента на извършеното дарение с идеални части от дворното място в полза на общия наследодател на страните по делото, извършено с нотариалния акт № 166 от 02.04.1999 год. С оглед на това съдът приема, че доколкото не са били прехвърлени ид. части от сградите, а само от дворното място, правото на собственост върху тях е останало изцяло в патримониума на изключителния собственик на земята към момента на тяхното изграждане, поради което е необосновано и недоказано твърдението на ищеца за придобиване на права на собственост върху 1/6 ид. части от всички описани в исковата молба обекти въз основа на наследствено правоприемство от общия наследодател на страните. Така мотивиран, въззивният съд е достигнал до идентични с тези на първоинстанционния съд правни изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС и е потвърдил изцяло постановеното от него решение. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая касаторът се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но без да формулира в изложението си конкретни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Пропускът на страната да формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, във връзка с който поддържа да са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК остава неотстранен, въпреки дадените от администриращия касационната жалба съд подробни указания в този смисъл с разпореждане № 261730 от 06.10.2020 год., като в постъпилата от касатора молба вх. № 268162 от 19.10.2020 год. просто са преповторени съображенията от изложението към жалбата. След като не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, няма как да бъде обсъждана цитираната от касатора съдебна практика. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване. Не се обосновава и подържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за наличие на тежък порок на въззивното решение, който с оглед неговата очевидност, да може да бъде установен директно от мотивите на съдебния акт, без необходимост от допълнителен анализ на материалите по делото. Доводите на касатора в тази връзка представляват оплаквания срещу правилността на изводите на въззивния съд относно установените факти и обстоятелства по делото, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващият съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение, като неправилната преценка на доказателствата би представлявала едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, а не основание за допускането му до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с формалната логика и основните начала на гражданския исков процес. Не се констатира и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което не е налице основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство. При този изход на спора, в полза на ответника по касация А. С. А. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 800 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,