Определение № 209 от 23.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2837/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ж. С. Ж., с адрес в [населено място], [община], област Я., чрез адв. Д. Й., против въззивно решение № 115 от 18 юни 2020 г., постановено по в.гр.д. № 114/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Ямбол, с което е потвърдено решение № 861 от 28 ноември 2019 г., постановено по гр.д. № 1418/2019 г. по описа на районния съд в гр. Ямбол в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на Министерство на отбраната сумата от 16571,67 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на 638,60 дка от поземлен имот № ****, находящ се в землището на [населено място] за периода 01.01.2014 г.-31.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.04.2019 г. В касационната жалба се излага становище за неправилност на изводите на въззивния съд относно възражението на касатора, че претенцията на ищеца за обезщетение за пропуснати ползи е погасена по давност. Поддържа се, че давността е започнала да тече през 2013 г., като се обхваща и процесният период от 2014 г., тъй като за да се получи реколта за 2014 г., земята следва да е била обработена още през 2013 г. Сочи се, че въззивният съд неправилно е определил момента, от който започва да тече погасителната давност за претенцията на ищеца, като приема, че това е моментът, когато касаторът се е обогатил със средствата, получени от директни плащания или от продадената реколта, а именно – след края на стопанската 2014 г. След като претенцията е за пропуснати ползи от неполучен наем за ползването на земята, би следвало началният момент да е този, от който е започнало неправомерното ползване на земята от касатора. Поради това касаторът счита, че претенцията на ищеца се е погасила по давност в края на 2018 г. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока за отговор на касационната жалба Министерството на отбраната, чрез юрк. М. Я., възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Въз основа на акт за частна държавна собственост № 2608/10.03.2008 г., вписан в Агенция по вписванията на 17.03.2008 г., въззивният съд приема за установено, че поземлен имот № *** по картата на възстановената собственост на [населено място], с площ 2139403 кв.м., заедно със съоръженията, построени върху него, находящ се в землището на [населено място], местност „Г. м.“, е бил предоставен за управление на Министерство на отбраната съгласно решение на Министерски съвет № 69/29.10.2007 г. Установено е също, че през процесния период 01.01.2014 г.-31.12.2014 г., 638,60 дка от този имот са ползвани от касатора, който е регистрирал в И. – регистър за ползване за кампания 2014 г. процесния кадастрален имот ****, както следва: 42,25 ха за култура ечемик, 11,98 ха за култура мека пшеница, 7,02 ха за слънчоглед, 2,68 ха за кориандър; че касаторът е бил бенефициент площи на блок на земеделско стопанство от общо 63,86 ха (683,60 дка) в кампания директни плащания 2014. Счетено е, че в същата насока са и изявленията на пълномощника на касатора пред въззивния съд, който не оспорва, че земята е била обработвана от доверителя му, но е поискал да представи доказателство за лоша реколта през 2014 г., получена от имота. Предвид липсата на данни за наличие у касатора на правно основание за ползване на земеделската земя, собственост на ищеца, предявеният иск е счетен за основателен. Размерът на дължимото обезщетение от 16571,67 лева за процесния период е определен въз основа на заключението по повторната експертиза във варианта, според който средномесечен пазарен наем за декар е в размер 25,95 лева. За неоснователно е прието и възражението, че давността е започнала да тече през 2013 г., доколкото по делото липсва претенция, касаеща ползване за времето преди м. януари 2014 г. По реда на чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на първата инстанция, според които приложима в случая е петгодишната погасителна давност, която започва от момента на обогатяване на касатора; обогатяването на касатора е настъпило с изплащане на средствата по кампанията за директни плащания 2014 г. (след края на стопанската 2014 г.-2015 г.), тъй като цялата 2014 г. обхваща две стопански години, поради което петгодишната давност не е изтекла към момента на предявяване на иска (16.04.2019 г.). Върховният касационен съд, състав на IV г.о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът за момента, от който започва да тече погасителната давност относно претенцията на собственика на земята за получаване на обезщетение за пропуснати ползи от неплатен наем от лицето, което е ползвало земята му без правно основание – от момента, от който е започнало ползването на земята без правно основание, или от момента на получаване на доходи от реколтата или субсидии от ползвателя, като се има предвид, че претенцията е за пропуснати ползи от неполучен наем, а не за част от получени доходи. Според соченото от касатора ППВС № 1/1979 г., т. 7, давностният срок при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД започва да тече от деня на получаването на престацията, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. В случая в първоинстанционното решение се застъпва тезата, че обогатяването на касатора е настъпило с изплащане на средствата по кампанията за директни плащания 2014, за който момент няма данни, но същото би следвало да стане след края на стопанската 2014-2015 г. – 01.10.2015 г., тъй като цялата 2014 г. обхваща две стопански години, и така петгодишната давността за предявяване на вземането би следвало да изтече на 01.10.2020 г., с предявен иск на 16.04.2019 г., докато въззивният съд приема възражението за изтекла давност за неоснователно, при главно съображение, че по делото липсвала заявена претенция, касаеща ползване за времето преди м. 01.2014 г. При това положение въпросът не е обуславящ изхода на спора, доколкото решаващият извод в обжалваното решение е за времевия отрязък, за който се твърди осъществено неоснователно обогатяване, като не е разрешаван спор, положен като условие във въпроса, дали се претендира част от дължимо обезщетение за лишаване от право на ползване на имот за определен период, или част от получени доходи. Дали правоимащият ще претендира съответното обезщетение от момента, в който е започнало ползването на земята без правно основание, или от по-късен момент, е въпрос на негова суверенна преценка, а и подобен въпрос не е бил разрешаван от съда. Правилността на изводите на съда не може да се преценява в процедурата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване (сравни задължителните разяснения, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК). Предвид изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При този изход на спора е основателно искането на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, което се определя на 50 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,