Определение № 612 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Й. А., чрез назначения й особен представител адвокат А. У., срещу въззивно решение № 53/18.02.2020 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по въззивно гр.д. № 8/2020 г. Излага доводи за недопустимост на въззивното решение – щом, според съда, за редовност на исковата молба по предявения иск за нищожност на сделката, поради противоречие със закона, е нужно да се посочи правната норма или правен принцип, които са нарушени, а това не било сторено, тогава съдилищата са се произнесли по нередовна искова молба. В евентуалност поддържа доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна М. Й. Д., чрез адвокат И. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пазарджишки окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пазарджишки районен съд, отхвърлил предявения от М. А. срещу М. Д. иск за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №. от. г., том., рег. № ., дело. на нотариус Н. Х., с който Й. Й. продал на М. Д. 1/2 ид. ч. от масивна едноетажна сграда с площ 51 кв.м. и масивен гараж с площ 22,5 кв.м. срещу цена от 1723 лв, като сключен в противоречие на закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и като привиден, прикриващ дарение. Отхвърлил и предявения от М. А. срещу М. Д. иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършено от Й. Й. в полза на М. Д. дарение на посочения по-горе недвижим имот. Осъдил М. А. да заплати на М. Д. сумата от 360 лева деловодни разноски за въззивната инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд изложил правни съображения по предявените искове: Във връзка с твърдението за нищожност на договора за покупко-продажба поради противоречие със закона съдът приел, че в исковата молба ищецът е длъжен да посочи правната норма или правния принцип, който нарушава сделката. Това не е сторено, нито по-късно в първото по делото заседание по чл. 143, ал. 2 ГПК, нито при условията на чл. 146, ал. 3 ГПК. Приел още, че наведената от А. липса на размяна, липса на еквивалентност на престациите и несъответствието на посочената в договора продажна цена с пазарната не обосновават извод за нищожност на договора като сключен в противоречие със закона, защото по силата на принципа за договорната свобода страните имат право да уговорят цена, по ниска от пазарната или стойността на данъчната оценка на имота. По отношение на твърдяната нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави, съдът приел, че в случая сделката е изповядана на цена по-ниска от пазарната, но това не води до нейната нищожност на наведеното основание. Изяснил, че понятието “добри нрави“ предполага известна еквивалентност на престациите, но изповядването на сделката по стойността на данъчната оценка не води до извод за нарушение на добрите нрави. Съпоставил и стойността на придобитото право на собственост със стойността на запазеното право на ползване на продавача като приел, че близките стойности на двете оценки са допълнителен довод в подкрепа на извода за наличие на еквивалентност на разменените блага. По твърденията за привидност на атакуваната сделка като прикриваща дарение съдът приел, че нотариален акт за продажба по своята правна природа е официален удостоверителен документ по см. чл. 179, ал. 1 ГПК и се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила и това означава, че до доказване на противното съдът е длъжен да приеме, че фактите, които са отразени в документа действително са се осъществили, така, както са посочени. Материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ важи спрямо всички и ползва всички. С исковата молба ищецът бил оспорил истинността на нот. акт № 38/2001 г. по отношение на съдържанието му в частта относно уговорената продажна цена и нейното заплащане от купувача. Ищцата поискала да се открие производство по установяване истинността на документа в оспорените части, но с определение по чл. 140 ГПК районният съд оставил без уважение направеното доказателствено искане. Според въззивния съд, в този случай не може да обсъжда възраженията във въззивната жалба, касаещи оспорването на истинността на документа, вида на документа и разпределението на доказателствената тежест при направеното оспорване. В същото време, след излагане на горните съображения, въззивната инстанция намерила, че ищцата не е ограничена от разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК за представяне на „обратен документ“ като условие за допускане на свидетелски показания за доказване привидността на сделката (т.е., че тя е безпарична и няма плащане, обратно на отразеното в нотариалния акт), тъй като в исковата молба се твърди, че тя е наследник на страна по сделката и сделката уврежда нейните наследствени права. Не били ангажирани никакви доказтелства в подкрепа на твърдението за симулативност. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Във връзка с първия от разгледаните искове са поставени правните въпроси за правомощията на въззивния съд при констатирана от него нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на конкретика на фактическите основания на иска или в несъответствие между посочените фактически обстоятелства и заявеното от ищеца правно основание, и как се определя правната квалификация на иска и какви са процесуалните задължения на въззивния съд след определяне на правната квалификация, като се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС, вкл. с Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК. Въпросите са от значение за постановения резултат, защото въззивният съд е намерил, че ищецът е длъжен да посочи конкретна правна разпоредба или правен принцип, за които твърди, че са нарушени при сключване на сделката, предмет на иска, като стори това още в исковата молба. Въпросите обаче следва да бъдат уточнени и преформулирани от настоящия състав, доколкото не става реч за неясни фактически основания в исковата молба или противоречие между основание и петитум, а също така, не за това кой дава правна квалификация на предявения иск, а трябва ли ищецът да сочи правна норма или правен принцип, нарушени според него при посочената в исковата молба фактическа обстановка. По изложените съображения, настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение, постановено по иска с правно осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса какви са дължимите действия на въззивния съд, ако намери, че исковата молба е неясна, който е разрешен в противоречие с т. 5, изр. 2 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в препращащата си част към постановките на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК (позоваването само на последния тълкувателен акт не е прецизно, доколкото той е постановен по тълкуване на ГПК от 1952 г., отм.) Касационно обжалване следва да бъде допуснато и по втория уточнен от ВКС въпрос: при предявен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът трябва ли да посочи конкретната правна норма или правен принцип, които са нарушени според него, при изложените в исковата молба правопораждащи факти. Отговор на същия не се съдържа в посочените от касатора съдебни актове, но разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, което обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите: каква е правната характеристика на нотариалния акт като вид документ по отношение на волеизявленията на страните и, съответно, каква е неговата доказателствена сила по отношение на изявления на страните относно възмездния характер на сделката и размера на договорената цена, както и по отношение на декларирания в акта факт на плащане на цената, са от значение за постановения резултат по третият от евентуално съединените и разгледани искове – за нищожност на договора като симулативен, прикриващ дарение. Разрешението на въззивния съд противоречи на посочената от касатора съдебна практика: решение № 266/17.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6402/2013 г. и решение № 169/31.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 644/2011 г. Изложеното обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по иска с правно осн. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това налага допускане на касационното обжалване и по обусловения иск с правно осн. чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на прикритото дарствено разпореждане. Следващият поставен правен въпрос: ноторен ли е фактът, че сделките с недвижими имоти между граждани се оформят от тях симулативно пред нотариуса, не на реално договорената по-висока цена, а на по ниска данъчната цена, която обаче не съответства на действителната воля на страните, се явява ирелевантен, защото дали договорената цена е по-висока няма отношение към предявените искова, а и дори да е така, няма как да обуслови извод за нищожност на сделката като цяло. Той, също така, не е и разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение, което значи, че касационната инстанция не може за първи път да извършва процедура по чл. 155 ГПК, нито да се произнася по съществото на спора с оглед установено или не, като общоизвестно, обстоятелство. Поставен е и въпросът как се разпределя доказателствената тежест при твърдение за симулация на размера на цената, посочена в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот и фактът на нейното плащане, когато това твърдение е заявено от трето лице, което не е страна по този нотариален акт. Той е също ирелевантен за постановеното от въззивния съд, който не се е занимавал с него. Отделно, наследник на страна по договор, като универсален правоприемник, не се явява „трето лице“ по същата сделка. Според касаторът, касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, за осъвременяване на трайно установена съдебна практика и по следните въпроси: ноторен ли е фактът на симулация при сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот на цена, която е равна на неговата данъчна оценка, при условие, че тя е в пъти по-ниска от пазарната му; нищожен ли е договор за покупко-продажба на недвижим имот, който е сключен при посочване на симулативна /различна от реално договорената/ цена, и ако е нищожен, кое е конкретното основание за това /противоречие със закона, заобикаляне на закона, нарушаване на добрите нрави или привидност/. Касаторът не се обосновава какво налага промяна на тълкуването, прието безпротиворечиво от ВС и ВКС на РБ, по повдигнатите правни въпроси, а и настоящият състав намира, че такова не е нужно с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Следва да бъде посочено и това, че предявеният и разгледан по делото иск за недействителност на договора за продажба поради това, че прикрива дарение, еднозначно е квалифициран и от ищецът, и от съдилищата, като такъв за нищожност, поради привидност, като нормата на чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е ясна. Разгледаните от съда искове за нищожност на договора поради противоречие със закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави, е при други фактически твърдения: за реално постигнато съгласие за продажба, която не е симулативна, но с уговорени условия, които противоречат на закона, евентуално на добрите нрави; цена е платена, но размерът е несъразмерен на закупеното имущество. Правни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска за нищожност поради накърняване на добрите нрави, няма. Съдебният състав не намира и основания служебно, в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ЗЗД да допусне касационно обжалване в тази част на решението, постановено от Пазарджишкия окръжен съд. Мотивиран от горното, съдът