Определение № 104 от 24.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 694/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г. от [населено място], общ. Борован, обл. Враца, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1554 от 27.11.2020 г. по в.т.д. № 2436/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 92 от 03.08.2020 г. по т.д. № 138/2019 г. на Окръжен съд – Враца, в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от „Булагро“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу настоящия касатор иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 485 ТЗ за установяване съществуването на вземането на „Булагро“ АД по запис на заповед от 04.09.2018 г. с падеж 30.09.2018 г. в размер на сумата 41 071.34 лв., авалиран от Г. Г. Г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 579/2019 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решението на основанията по чл. 281, т. 3, предл. първо и предл. трето ГПК – поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с искане за неговото касиране и отхвърляне на исковата претенция в обжалваната част, с присъждане на разноски за производството пред ВКС. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че релевираното от авалиста на запис на заповед възражение за недобросъвестност е преклудирано, тъй като не е направено в срока за отговора на исковата молба. Този извод според касатора е неправилен, защото твърдението за наличие на недобросъвестност може да бъде въведено от всяка от страните в процеса до края на първото съдебно заседание по делото при изясняване на спора от фактическа страна, който извод следва от нормата на чл. 143, ал. 2 ГПК. Сочи се, че цитираната разпоредба цели да гарантира пълно изясняване на делото от фактическа страна и прилагане на един от основните принципи на гражданския процес – за установяване на истината, прокламиран в чл. 10 ГПК. Според касатора, посочването на каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед, с оглед заявеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за недължимост на сумата по ценната книга, представлява именно поясняване на исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК и поради това е допустимо да бъде извършено в рамките на първото заседание по делото. Касаторът счита за необосновано и изразеното от съда становище, че не е налице знание от поемателя „Булагро“ АД за неистинността на подписа на издателя на записа на заповед. Сочи, че от страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т.ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хоноратът, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. В тази връзка твърди, че изведените от въззивната инстанция решаващи правни изводи не са в съответствие с общите разпоредби на чл. 8, ал. 2 и чл. 63, ал. 1 ЗЗД и чл. 289 ТЗ относно задължението за добросъвестност при изпълнение на задължения и упражняването на права в гражданското и търговското право, които разпоредби са релевантни при систематичното тълкуване на чл. 465 във вр. с чл. 485, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Обосновава, че твърдяната от авалиста недобросъвестност на приносителя на записа на заповед, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, е доказана в процеса, което ясно личало и от показанията на свидетеля П. Т., от които можело да се направи извод, че търговецът, поемател на записа на заповед, е проявил недобросъвестност, като е знаел че всички документи по сделката се подписват от авалиста Г., който не е бил упълномощен за това. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме за преклудирано възражението от авалиста за недобросъвестност на поемателя, ако то е направено в първото съдебно заседание по делото, и процедирал ли е съдът в съответствие с принципа на чл. 10 ГПК да осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото?; 2. Може ли авалистът по запис на заповед да се противопостави на поемателя с възражение за недобросъвестност и злоупотреба с права, в случай че не е страна в каузалното правоотношение? и 3. Счита ли се за знание у поемателя за порок на менителнцата за нейната действителност, при положение че е възложил на негов служител да сключи определена търговска сделка? И по трите въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е бланкетно формулирана. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с видното според касатора и без да се извършва задълбочена проверка, неотдаване в мотивите на атакувания акт на особено значение на показанията на свидетеля, който е служител на ищеца. Ответникът по касация – „Булагро“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, е подал писмен отговор, с който оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество застъпва становище за правилност на атакуваното въззивно решение, доколкото задължението на поръчителя по менителничния ефект е действително и когато самото обезпечено с него задължение по записа на заповед е недействително; отговорността на авалиста не може да отпадне независимо дали положеният подпис е положен от посоченото за автор на документа и за негов издател лице, и дали е положен от лице, което надлежно представлява търговското дружество – издател; нито по делото се установява знание у поемателя досежно неистинността на подписа на издателя на процесния запис на заповед. Претендира присъждането на разноски, сторени за подаване на отговор на касационната жалба, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поради това се преценява като процесуално допустима. При постановяване на атакувания съдебен акт, с който е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният състав на Апелативен съд – София е приел, че единственото поддържано от ответника Г. възражение с депозирания писмен отговор на исковата молба е, че последният като авалист не носи отговорност за сумата по записа на заповед, доколкото той е недействителен – не е подписан от законния представител на издателя „Ирена Агро“ ЕООД – управителя Ирена Г.. С депозирания допълнителен писмен отговор ответникът Г. е възразил, че ищецът не доказва наличието на каузално правоотношение, което да се намира във връзка с издадения запис на заповед, на което е основал доводи за неоснователност на иска предвид липса на парично основание, заради което да е издаден процесният запис на заповед, авалиран от него. Съдът е констатирал, че други конкретни твърдения за каузално правоотношение и недобросъвестност на ищеца като приносител на ефекта не са въведени и с допълнителния писмен отговор, а такива за първи път се излагат в третото редовно съдебно заседание при даден ход на устните състезания. Приел е, че твърденията на авалиста се свеждат до изложението, че са били налице съпътстващи процесния запис на заповед каузални отношения по договор за доставка на препарати и торове, а недобросъвестността на ищеца произтича от знанието, че търговското дружество „Ирена Агро“ ЕООД не се е задължило по ефекта, доколкото записът на заповед е подписан от лице, различно от управителя. Според решаващия състав, предвид нормата на чл. 370 ТЗ, когато в срока за писмен отговор ответникът не направи възражения по предмета на делото, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Приел е, че такива обстоятелства не се твърдят от ответника нито в първата, нито пред въззивната инстанция, предвид на което е налице настъпила преклузия за въвеждане от ответника на възражения, които черпи от евентуално съпътстващо записа на заповед каузално отношение, респективно да поддържа, че поемателят по ефекта е недобросъвестен, по която причина и авалистът да може да му противопоставя същите. По тези мотиви, поддържаните в жалбата на ответника възражения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на възраженията му за недобросъвестност на ищеца по повод на каузалните отношения с издателя на записа на заповед, са счетени за неоснователни. Единственото заявено в срока по чл. 367 ГПК и по тази причина допустимо възражение на ответника Г., въззивната инстанция е приела, че е за отпадане на отговорността му като авалист по записа на заповед от 04.09.2018 г. по причина на недействителността на едностранната сделка по ефекта с оглед обстоятелството, че последният не е подписан от законния представител на издателя „Ирена Агро“ ЕООД. По този въпрос съдът е посочил, че от приетата пред първата инстанция съдебно-графологична експертиза се установява, че подписът за издател не е положен от Ирена Г., а е изпълнен от Г. Г.. Апелативният съдебен състав е приел още, че е обвързан от влязлото в сила първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск срещу издателя „Ирена Агро“ ЕООД, поради доказаната неистинност на документа в частта за автор на изявлението за задължаване от издателя по ефекта. Положеният подпис под името на авалиста Г. Г. не е оспорен, предвид на което въззивният съд е приел документа да е истински в тази му част. При така установената фактическа обстановка по допустимо въведеното възражение на ответника, въззивната инстанция е посочила, че споделя постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика на ВКС: решение по т.д. № 1027/2013 г., ІІ т.о., решение по гр.д. № 5345/2015 г., III г.о. и решение по т.д. № 569/2016 г., І т.о., според която менителничното поръчителство е едностранна, абстрактна и формална сделка, по силата на която авалистът поема да отговаря солидарно с издателя, спрямо поемателя, за заплащане вземането по ефекта. Авалът има самостоятелен, неакцесорен характер, за разлика от поръчителството в гражданското право, уредено в чл. 138 и сл. ЗЗД, поради което менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на ефекта: както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение възражението за недостатък във формата му), така и личните му (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Последният извод следва от чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която разпоредба задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително, поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Решаващият състав на Апелативен съд – София е изтъкнал и, че по идентичен правен въпрос, като поставения от ответника Г., а именно за отговорността на авалиста в хипотезата, при която записът на заповед носи подпис от името на издателя от лице без представителна власт, е постановено решение на ВКС по т.д. № 1036/2013 г., II т.о. Постановилият това решение касационен съдебен състав е приел, че съгласно ясната разпоредба на чл. 485, ал. 2 ТЗ задължението на поръчителя по менителничния ефект е действително и когато самото обезпечено с него задължение по записа на заповед е недействително, на каквото и да е основание, освен поради недостатък на формата, а именно липса на някой от задължителните реквизити на последната сделка. По тези мотиви е прието и, че е налице основание за реализиране отговорността на авалиста по запис на заповед, който за издател е подписан от лице без представителна власт, доколкото в последния случай не се касае за недостатък на формата на самата ценна книга. Тази практика е съобразена изцяло, с извод за действителност на задължението на поръчителя и тогава, когато задължението на издателя е недействително на каквото и да било основание, освен поради недостатък на формата. Съдът се е позовал и на нормата на чл. 535 ТЗ - относно формата на едностранната сделка – запис на заповед, като изискването е върху документа да фигурира подпис за издателя. Приел е, че върху процесната запис на заповед от 04.09.2018 г. е положен подпис за издателя „Ирена Агро“ ЕООД, както и документът съдържа всички останали изискуеми от закона реквизити, а дали подписът е положен от лице, което надлежно представлява търговското дружество - издател, е обстоятелство, което не е относимо към формата на сделката и не може да има за последица отпадане отговорността на авалиста. Решаващият състав е обосновал своите изводи и с нарочната разпоредба на чл. 461 ТЗ, приложима и към записа на заповед съгласно чл. 537 ТЗ, съобразно която, ако менителницата носи неистински подписи и подписи на лица, които по друга причина не могат да задължават лицата, от името на които менителницата е подписана, то това не рефлектира върху задълженията на останалите подписали менителницата лица, които са действителни. Макар и счетено за преклудирано възражението на ответника за недобросъвестност на поемателя на ефекта поради знание, че записът на заповед се подписва за издател от лице, което не може да задължава „Ирена Агро“ ЕООД, съставът на въззивния съд се е произнесъл и по същество, приемайки това възражение за неоснователно. Съображенията на въззивния съд затова са следните: чл. 461 ТЗ във вр. чл. 485, ал. 2 ТЗ не отдава правно значение на знанието или не на поемателя на ефекта, че подписите на издателя или другите подписали ефекта лица са неистински, а единствено подчертава самостоятелния характер на менителничното поръчителство и неговата действителност, независимо от порока на поетото задължение от издателя, било и то известно на поемателя, освен ако последният касае формата на едностранната сделка, какъвто не е процесния случай; не се установява знание у поемателя „Булагро“ АД, разбирано като знание у управителния му орган, досежно неистинността на подписа на издателя на процесния запис на заповед, защото показанията на свидетеля П. Т. – служител при ищеца в минал период, са общи досежно отношенията между „Булагро“ ЕАД и ответниците, включително, че е присъствал на издаване на записи на заповед, че са ги изготвяли във връзка с договори за доставка на стоки, сключени с „Ирена Агро“ ЕООД, както в офиса на дружеството, така и в дома на ответника Г. и съпругата му Ирена Г. – управител на „Ирена Агро“ ЕООД, а други пъти са се срещали в заведение. Съдът е констатирал, че по отношение подписването на процесния запис на заповед, свидетелят не е дал конкретни показания, а единствено е потвърдил изпълнението от него на ръкописния текст в ценната книга. В този смисъл, според въззивния съд, не се установява да е налице знания у поемателя на ефекта, че записът на заповед се подписва не от управителя Ирена Г., а от съпруга й със стремеж за имитация на нейния подпис. Решаващият състав, позовавайки се на изискванията по чл.26, ал.1, изр.последно от ТЗ, е отхвърлил и доводите на ответника за това, че св. Т. е бил търговски пълномощник на ищеца. На самостоятелно основание и въз основа на цитираната практика на състави на ВКС, въззивната инстанция е счела, че наличието на недобросъвестност по отношение на приносителя на менителничния ефект, законодателят приема за значимо само в хипотезата на чл. 465 ТЗ и касае правото на авалиста да противопоставя на приносителя възражения, които са основани на личните му отношения с издателя. Възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното отношение са допустими от страна на авалиста, когато същият е и страна по каузалното правоотношение, както и в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право – извод, основан на систематичното тълкуване на чл. 465 във вр. с чл. 485, ал. 2 и чл. 289 ТЗ вр. с чл. 8 и чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Недобросъвестност или злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед за наличие на относителни възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи) на издателя на ефекта, като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което каузално правоотношение поемателят се явява кредитор. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е приел, че съобразно конкретната хипотеза и с оглед въведените от ответника възражения, недобросъвестност и злоупотреба с право ще е налице, когато, предявявайки правата си по ефекта, поемателят би получил плащане в противоречие със съществуващи и противопоставими му като кредитор, от длъжника, респ. поръчителите на същия (чл. 142 ЗЗД), относими към съществуването на задължението факти и обстоятелства (извършени погашения на същото вземане, чрез различни погасителни способи), за чието съществуване кредиторът знае и което пренебрегва, упражнявайки правата си по ефекта. Ответникът не е въвел възражения за недължимост по някоя от гореизброените хипотези на сумата по установеното от показанията на свидетеля Т. каузално отношение по договор за продажба на стоки, а напротив – първоначално е твърдял с депозирания допълнителен писмен отговор, че каузално отношение няма и не се установява, което възражение е неотносимо към задължението по абстрактната сделка, а по-късно в хода на делото признава наличието на отношения по договор за продажба с издателя, но не твърди вземането на поемателя по ефекта и кредитор за цената по договора за продажба да е погасено на каквото и да основание, което да е известно на ищеца и в този смисъл последният да е недобросъвестен при упражняване на правата си по отношение на авалиста. По тези съображения, според въззивния съд, дори при надлежно заявяване на възражението на ответника за недължимост на претендираната сума по записа на заповед, предвид съпътстващите ефекта каузални отношения, то е неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Процесуалноправният въпрос относно възможността за заявяване на възражението на авалиста за недобросъвестност на поемателя в първото по делото заседание, не се явява обуславящ за изхода на делото. Преди всичко, твърдението, че посоченото възражение е наведено от ответника /сега касатор/ в първото по делото заседание, не съответства на данните по делото, преценени и от решаващия състав. Следва да се има и предвид, че за производството по настоящото дело са приложими предвидените в ГПК особени правила за разглеждане на търговски спорове от окръжен съд като първа инстанция, поради което процесуалните действия на страните, осъществими в първото по делото заседание по дела, разглеждани по общия исков ред, на който се позовава касаторът, в случая следва да бъдат реализирани с допълнителната искова молба, респ. с допълнителния отговор. В посочения смисъл е и практиката на ВКС по приложение на особените правила, предвидени в чл.365 и сл. ГПК. Въпросът не може да се прецени и като обуславящ за изхода на спора, тъй като независимо от основния извод на апелативния съд за преклудиране на посоченото възражение, то е преценено и по същество, с извод за неговата неоснователност, при пълно зачитане на непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.461, чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ. Въпросът, свързан с хипотезите, при които авалистът може да противопостави на поемателя на записа на заповед възражение за недобросъвестнвост и злоупотреба с права, когато не е страна по обезпечено каузално правоотношение, не съответства на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Действително, въззивният съд се е произнесъл по този въпрос по същество, но изведените изводи са само евентуални, тъй като основното съображение на съда е за ненадлежно въвеждане в процеса на възражението за недобросъвестност на ищцовото дружество – поемател по ценната книга. Независимо от това, изразеното от решаващия съдебен състав становище за допустимите възражения, които авалистът може да противопостави на приносителя на менителничния ефект е в пълно съответствие с непротиворечивата практика на ВКС. Както в цитираните от въззивния съд съдебни актове, така и в последващи решения на ВКС – така например, решение по т.д. 213/2018 г., I т.о. е прието, че с оглед самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията на самия хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и неговите лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузално правоотношение, по което авалистът не е страна. Изключение от невъзможността да се противопоставят личните възражения на издателя на менителнителничния документ е само в хипотези на недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносителя. Горните принципни разрешения съответстват на правните последици от надлежно обективирано изявление на менителничния поръчител и на самостоятелния характер на авала, както и на предвидените в чл. 465 ТЗ предпоставки за противопоставимост на личните възражения на длъжника по ценната книга, произтичащи от каузалните отношения между издателя и съответния кредитор по ефекта. Наличието на непротиворечива практика по втория въпрос, в съответствие с която е даденото от въззивния съд разрешение, изключва приложимостта на поддържаната от касатора допълнителна селективна предпоставака по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Третият въпрос - дали се счита за знание у поемателя за порок на менителницата за нейната действителност, при положение, че е възложил на негов служител да сключи определена търговска сделка, е поставен във връзка поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвидената от законодателя очевидна непралвилност на решението съставлява самостоятелно основание за допускане на касация, за което не е приложимо изискването за ясно и точно формулиране и обосноваване на правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил крайните правни изводи на въззивния съд. Според практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност на съдебния акт би била налице при превратно прилагане на закона или при явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилага на формалната логика. Такива данни в случая не са налице. Освен това, доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение са обосновани с твърдения за ненадлежна преценка на свидетелските показания на св. Т. – служител на ищеца и неотдаване на особено значение на установени от него правнорелевантни факти. Тези твърдения са относими към предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касиране и предпоставят извършване на контрол за процесуална законосъобразност и обоснованост на обжалваното решение, който не попада в предметния обхват на селективното производство. Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София по т.д. № 2436/2020 г. е изцяло неоснователно. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение