Определение № 345 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4991/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от С. Т. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. и от Прокуратурата на Република България против въззивно решение № 262592 от 21.04.2021г. по в.гр.д. № 9016/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 90400 от 11.04.2019г. по гр.д.№ 83347/2017г. на Районен съд София като е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на С. Т. Г. сумата 8 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.11.2017г., като е отхвърлен предявения иск за имуществени вреди в размер на 12 800лв., като неоснователен и недоказан. Касаторът С. Т. Г. обжалва въззивният акт в частта, досежно отхвърленият иск за имуществени вреди. В изложението си към касационната жалба, се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два постави въпроси: 1. Какво е правното значение на формулираната от страната задача към поисканата експертиза, можи ли съдът да остави без уважение искането с мотив, че същата не е прецизно формулирана? и 2. Длъжен ли е съдът служебно да назначи вещо лице, дори и без искане на страната, по въпроси, за които са необходими специални знания? Твърди противоречие с т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по гр.д.№ 4703/2008г.на ІІ г.о., гр.д.№ 1814/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 392/2011г.на ІІ г.о., гр.д.№ 4726/2013г.на ІV г.о., гр.д.№ 588/2011г.на ІІІ г.о. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв. за изготвяне на касационна жалба. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касаторът, Прокуратура на Република България, обжалва въззивният акт в частта досежно уважаването на претенцията за обезщетение за причинени неимуществени вреди. В изложението си към касационната жалба, се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставени въпроси във връзка с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и начинът на определяне на обезщетението за неимущестевни вреди. Твърди противоречие с конкретна съдебна практика, която цитира Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. Т. Г., чрез процесуалния представител адвокат Б.,с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв. за изготвяне на отговор на касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил за правилен извода на първата инстанция за справедлив размер от 8 000лв. на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на водено срещу С. Г. наказателно производство по повдигнато на 21.07.2009г. обвинение за извършено деяние по чл.316, пр.1 НК, вр.чл.308, ал.2, пр.2 НК, по което е бил признат за невиновен с присъда от 28.04.2017г.по н.о.х.д.№ 12805/2009г.на СРС, в сила от 16.05.2017г. При определяне на размера, въззивният съд е съобразил установените като причинени негативни емоции, стрес, страх и притеснение от воденото производство, неговата продължителност /8 години/, установените с гласни доказателства данни за начина, по който обвинението се е отразило на пострадалия, а именно – че е изгубил позиции в работата си, претърпял е лични и професионални неуспехи, синът му е бил принуден да напусне следването си и да започне работа, за да подпомага семейството, което допълнително се е отразило психологически на обвиненото лице, фактът че близките, колегите и приятелите му са се отдръпнали от него, както - от друга страна, че тежестта на повдигнатото обвинение не е висока /предвиденото наказание е до две години лишаване от свобода, пробация или глоба от 100 до 300лв./ и факта, че няма данни обвиненението да е повлияло върху здравословното му състояние. Претенцията за имуществени вреди е отхвърлена като недоказана поради липса на ангажирани доказателства, установяващи направени от пострадалото лице разходи, които да са във връзка с воденото наказателно производство. Обсъдени са показанията на свидетеля Н. /която е била пълномощник на ищеца в хода на наказателното производство/, съгласно които той е пътувал до М., но въззивният съд е приел, че ако са налице направени разходи /за път, командировки и нощувки/, то те са свързани с воденото в Република М. друго производство, което е различно от процесното. Изрично в мотивите е посочено, че в случай на направени разноски, същите подлежат на установяване с конкретни писмени документи, а не със заключение на експертиза, което би било „хипотетично и не може да послужи за доказване на иск за имуществени вреди по основание“. По касационната жалба на С. Г.: Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от него въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото за никой от тях не е налице посоченото специално основание за допустимост, а освен това – вторият въпрос, доколкото съдържа условие, което не е прието от въззивния съд /че е необходимо назначаването на експертиза за установяване на размера на имуществените вреди, поради потребност от специални знания/, той не отговаря и на изискването за общо основание за допустимост. По въпросът, касаещ формулирането на задача към поисканата експертиза, законът е ясен: страната формулира доказателствените си искания, като посочва фактите и средствата, чрез които те ще бъдат доказани /чл.156, ал.1 ГПК/, а когато иска експертиза – посочва в коя област са необходими специалните знания, какъв е предметът и задачата й /чл.156, ал.4 ГПК/. Преценката за относимостта й, е на съдът, който назначава вещо лице „когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др.“/чл.195, ал.1 ГПК/. В случая – съдът не е допуснал съдебна експертиза, защото я е приел за ирелевантна, считайки че твърдените от ищеца обстоятелства подлежат на установяване с писмени доказателства. В този смисъл е несъотносима цитираната от касатора практика, която първо – не е постановена по идентични на сега поставените от него въпроси /а това е необходимо условие за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно т.2 от ТР № 1/2010г. по т.д.№1 /2009г.на ОСГТК на ВКС/ и второ, защото те са постановени при различни от настоящата хипотези, при които е съществувала необходимост от специални знания. /В случая специални знание не се изискват за изчисляване на размера на разноските за командировки, гориво и нощувки до М., в какъвто смисъл са били въпросите, които е искал да постави ищеца, защото за тях са налице официални статистически данни/. Следва да се посочи и че на ищеца се присъжда обезщетение за реално претърпени имуществени вреди в резултат от воденото наказателно производство, когато той е установил, че е направил разходи във връзка със същото. В случая, видно от мотивите на постановената оправдателна присъда, наказателният съд е извел „доказателствените си изводи относно релевантните за процеса факти“ не въз основа на предприети от ищеца действия,причинили му разходи, а въз основа на „приобщените по делото, по реда н чл.283 НПК писмени доказателства- документи, пристигнали от Република М., въз основа на направена до същите от съдебните власти на Република България съдебна поръчка“. По касационната жалба на Прокуратурата: Настоящият съдебен състав намира, че по поставените въпроси не следва да се допусне касационно обжалване, доколкото същите не са решени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие, с установената съдебна практика. Съгласно ППВС №4 от 23.12.1968г., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което съдът съобразява при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. В случая, при постановяване на акта си /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия, включително и тези на които Прокуратурата акцентира – липсата на данни за увреждане на здравословното състояние и факта, че МОН е признало образованието на ищеца/което е довело до оправдателната присъда/. Въззивният съд е определил релевантният размер на обезщетение, съответен на причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти и най-вече прекомерната продължителност на воденото производство, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая установените крите-рии за приложение на принципа за справедливост са спазени, защото са обсъ-дени всички обстоятелства от значение за дължимия размер на обезщетение. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК по никоя от двете касационни жалби, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение