Определение № 3113 от 26.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2051/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.), [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 838 от 02.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 354/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 583 от 02.12.2023 г., постановено по т. д. № 23/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 479 от 03.10.2023 г. относно разноските, а именно за осъждането му да заплати по сметка на Окръжен съд – Благоевград сумата от 8 124.71 лв., представляваща дължима държавна такса. В частната касационна жалба се излага, че въззивното определение в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно и се моли за неговата отмяна. Жалбоподателят поддържа, че тъй като исковото производство по предявения от „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) иск по чл. 422 ГПК е прекратено поради оттегляне на подаденото възражение по чл. 414 ГПК от страна на „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.), то ответникът, доколкото не е дал повод за завеждането на иска, не следва да носи и отговорността за направените от ищеца разноски, вкл. тези за дължимата за производството държавна такса. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (поради отсъствието на съдебна практика) по следните процесуалноправни въпроси, които според жалбоподателя са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1/ При прекратяване на производство не по вина на страна – ответник, който не е дал повод за завеждане на делото, следва ли последният да бъде осъден да заплати държавна такса?; 2/ В случай на прекратяване на производството по чл. 422 ГПК поради оттегляне на възражението, следва ли ответникът да бъде осъден да заплати държавна такса? В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подадени отговори от „Топлофикация Петрич“ ЕАД и от В. С. С., в качеството ѝ на синдик на „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.), в които се изразява становище за основателност на исканията за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определението. Насрещната страна - „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), не е депозирала писмен отговор срещу частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е приел за установено от фактическа страна следното: Производството по делото е образувано по искова молба на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) против „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.) и „Топлофикация Петрич“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване на установено, че ответниците дължат на ищеца солидарно сумата от 812 471.18 лв., за която на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 650/2015 г. по описа на РС – Петрич; Тъй като ищцовото дружество се намира в производство по несъстоятелност, дължимата държавна такса не е събрана предварително; Към датата на завеждане на иска ответниците са подали възражения против заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК; С молба вх. № 8241/14.07.2023 г. ответникът „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.) е оттеглил подаденото възражение; с определение № 479 от 03.10.2023 г. съдът е прекратил производството по отношение на този ответник и го е осъдил да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 16 249.42 лв. (определение № 583 от 02.12.2023 г. на окръжния съд за поправка на допусната ОФГ в определението за прекратяване на производството). При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че завеждането на делото против „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.) е станало поради факта, че ответникът е подал възражение срещу издадената против него заповед за изпълнение на парично задължение, т. е. той е дал повод за завеждане на делото. Последвалото оттегляне на възражението е довело до недопустимост на иска против този ответник, но самото иницииране на производството срещу него е в резултат на неговите действия и при това положение той следва да понесе отговорността за разноските по делото, в случая – за заплащане на дължимата държавна такса. Отчитайки обстоятелството, че искът е предявен против две дружества при условията на пасивна солидарност, а производството по отношение на „Топлофикация Петрич“ ЕАД (н.) продължава, въззивният съдебен състав е приел, че частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати само половината от дължимата държавна такса предвид разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приложими и в производството по частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя формулирането на правен въпрос от значение за изхода на спора, който следва да отговаря на следните изисквания – да е включен в предмета на делото, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващата му правораздавателна воля. Освен задължението да посочи правен въпрос, съответстващ на горните критерии, касаторът следва да обоснове и докаже и някоя от допълнителните селективни предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият поставен от частния жалбоподател въпрос не кореспондира с мотивите на обжалваното определение, в които е прието, че ответникът „В & ВГД Оранжерии Петрич“ ООД (н.) е дал повод за предявяване на иска по чл. 422 ГПК срещу него. Предвид горното въпросът не е обусловил решаващата правна воля на съда, няма значение за резултата по делото и съответно не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият формулиран въпрос отговаря на посоченото общо изискване, но спрямо него не се установява наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, която се споделя и от настоящия му състав, когато ответникът е дал повод за предявяване на иска и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори той да е направил отказ или да е оттеглил предявения иск, тъй като релевантно за правото на ищеца на разноски е поведението на ответника и причината, поради която искът е бил предявен (определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о.). По отношение на специфичната хипотеза на чл. 422 ГПК е постановено определение № 725 от 17.11.2014 г. по ч. т. д. № 3322/2014 г. на ВКС, II т. о., според което ответникът по иск по чл. 422 ГПК дава повод за завеждане на делото с подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение. Съдът поддържа и съображенията си, изложени в решение № 50115 от 16.02.2024 г. и определение № 50050 от 03.06.2024 г. по т. д. № 1745/2021 г., касаещи сходен случай, които именно са, че след като ответникът е дал повод за завеждане на делото пред първоинстанционния съд и прекратяването на производството по надлежно предявения от кредитора иск е в резултат от предприетото оттегляне на подаденото възражение по чл. 414 ГПК преди разрешаването на спора за съществуване на признатото в заповедното производство парично вземане, той следва да възмезди ищеца за разноските, направени във връзка с неоснователно предизвикания от него правен спор. Правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, че при прекратяване на делото ответникът има право на разноски не намира приложение, доколкото прекратяването в случая е последица от поведението на самия ответник, а не произтича от настъпили след предявяване на иска и независещи от волята му факти. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочената практика на ВКС, а наличието на такава, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, опровергава становището на частния жалбоподател, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение