Определение № 3505 от 03.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на С. С. М. и С. К. М., заедно представлявани от адв. Н. Ш., срещу постановеното в производство по първа фаза на делбата решение № 302 от 13.12.2023 год. по в. гр. д. № 350/2023 год. на Смолянския окръжен съд. С него, като се потвърждава решението от 18.05.2023 год. по гр. д. № 125/ 2020 год. на Районния съд в гр. Златоград, е допуснато извършването на съдебна делба на следните недвижими имоти:

1. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД 18-75/15.07.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК [населено място], с площ от 605 кв. м., за който имот е отреден УПИ * в кв. 73, по действащия ПУП на [населено място], находящ се на [улица], [населено място], [община], област Смолян;

2. самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, представляващ жилище/апартамент със застроена площ от 90 кв. м., находящ се на първи жилищен етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор *;

3. имот с идентификатор *, със застроена площ от 45 кв. м., представляващ обслужващо помещение - мазе за склад, находящ се в приземния етаж под първия жилищен етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор *;

4. едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор *, със застроена площ от 24 кв. м., разположена в ПИ с идентификатор *.

Делбата е допусната при квоти: 1/2 ид. част за С. С. М. и 1/2 ид. част общо за Д. А. К. и И. А. Б..

С оглед този изход е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, издаденият в полза на ответницата М. констативен нотариален акт за собственост № 46 от 01.04.2015 год. в частта, с която същата е призната за изключителен собственик на имотите, до размера на 1/2 ид. част.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Оплакванията на касаторите са за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на съда, че процесната едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор *** представлява принадлежност към процесното жилище и като такава не може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост. Считат, че неправилно въззивният съд не е изследвал какви жилищни самостоятелни обекти се намират в изградената в поземления имот жилищна сграда и неправилно е отказал да допусне нова СТЕ, която да даде отговор на въпроса към кой точно самостоятелен жилищен обект принадлежи тази сграда на допълващо застрояване. Поддържа се, че не били разгледани доводите относно придобиването по давност на тази селскостопанска постройка, като не било отчетено, че дори принадлежностите могат да се придобиват по давност от собственици на самостоятелни обекти в сградата, а в случая ответницата М. била присъединила владението на своя праводател - ответникът М.. Отделно се оплакват от неправилно определяне степента на родство по сватовство във връзка с извода за нищожност на нотариалното завещание от 30.05.2012 год. поради нарушаване на забраната по чл. 575, ал. 1 ГПК и несъобразяване с разпоредбата на чл. 584, т. 3 ГПК, която поставя ограничения относно кръга на лицата, които могат да участват като свидетели в нотариалното производство.

В контекста на изложените оплаквания, в изложение към касационната жалба, ответниците аргументират тезата за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ по въпроса: „ Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи? “. Позовават се също така на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Ответниците Д. А. К. и И. А. Б., чрез адв. Л. С., оспорват касационната жалба по съображения за нейната неоснователност и липса на предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение.

След преценка настоящият съдебен състав на II г. о. на ВКС намира, че не са обосновани релевираните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

По смисъла на цитираната от касаторите съдебна практика /решение № 57 от 2.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1416/2010 год., III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 год. на ВКС по гр. д. № 241/2011 год., I г. о./ въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба. По правилността на решението въззивната инстанция в рамките, очертани от въззивната жалба осъществява решаваща дейност, тъй като е съд, който разглежда и разрешава спора по същество. Като инстанция, решаваща спора по същество, тя е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението.

Съгласно фактическите констатации на въззивния съд, ищците Д. К. и И. Б., са наследници на А. М., починал през 2007 год., а ответницата С. М. е дъщеря на неговия брат С. М.. С. и А. от своя страна са синове на общите наследодатели на страните С. Л. М., починала през 2012 год. и Б. А. М., починал през 2015 год. За тях не се спори, че са били собственици на делбените имоти съгласно решение № 242 от м. октомври 1962 год. по гр. д. № 329/1962 год. на Районния съд в гр. Златоград /чл. 19, ал. 3 ЗЗД/ и нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 138 от 22.05.2007 год., с който са признати за собственици на избен, първи и втори жилищни етажи от изградената в дворното място триетажна масивна сграда. Като безспорно между страните е отчетено още, че вторият жилищен етаж е дарен от наследодателите на ответника С. М., а третият жилищен етаж е бил собствен на бащата и наследодател на ищците - А. М..

За да отхвърли като неоснователни възраженията на ответницата С. М., че същата е самостоятелен и единствен собственик на процесните имоти въз основа на нотариално завещание от 30.05.2012 год., саморъчно завещание от 09.01.2009 год., нотариален акт № 45 от 01.04.2015 год. и констативен нотариален акт № 46 от 01.04.2015 год., въззивният съд намира, че същата не е придобила валидно права върху делбените имоти по силата на посочените прехвърлителни актове, нито е установила елементите от фактическия състав на евентуално наведеното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Въз основа на изслушаните и приети по делото две съдебно-почеркови експертизи е обоснована констатацията, че подписът на С. М. върху саморъчното завещание от 09.01.2009 год. не е изпълнен от нея. Във връзка с оплакванията на ответниците М. е посочено, че в експертизата на вещото лице П. са ползвани снимки на оригинали, изготвени от предходно вещо лице, докато по повторната експертиза вещото лице С. сам е направил снимки и изследване както на оригинала на оспорваното завещание, така и на оригинали на документите, послужили за сравнителен материал, поради което липсва основание заключението да не се кредитира като компетентно и обективно. Относно оспорванията на представения сравнителен материал съдебният състав изтъква, че не са били въведени твърдения същият да не принадлежи на С. М., Използваните подписани от нея документи са датирани както преди, така и след диагностицирането ѝ с болестта „П.“, с оглед на което е отхвърлено и възражението, че несъответствието в подписа се дължи именно на влиянието на заболяването. На последно място, като допълнителен аргумент, съдът реферира към разпределението на доказателствената тежест и факта, че ответниците по иска не са представили, нито поискали да се изиска от определена институция, друг сравнителен материал.

По отношение на нотариалното завещание от 30.05.2012 год., с което Б. М. завещава на внучката си С. М. 4/6 ид. части от процесните имоти, за да обоснове извода за неговата нищожност, въззивният съд намира, че участвалата като свидетел Р. М. е снаха на завещателя - т. е. роднина по сватовство от първа степен. В тази връзка констатира нарушение на чл. 584, т. 3 ГПК, която разпоредба предвижда, че не могат да бъдат свидетели в производството тези, които се намират с лицата по чл. 572 ГПК в някое от посочените в чл. 575 ГПК отношения. Изрично е посочено по доводите на жалбоподателите, че в разглежданата хипотеза е приложимо правилото на чл. 76, ал. 2 СК, а не това по ал. 3 на същата разпоредба, което касае степента на родство по сватовство между роднините на единия съпруг и тези на другия. В заключение е аргументиран изводът за нищожност на завещателното разпореждане, на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, поради неспазване изискванията на чл. 24, ал. 1 от същия закон.

Воден от изложените съображения съдебният състав приема, че делбените имоти не са станали еднолична собственост на ответницата М., а са останали в наследството на М., което е преминало след тяхната смърт в собственост при равни квоти между техния син С. М. и децата на починалия негов брат - ищците Д. К. и И. Б.. След дарението от 2015 год. собствените на С. М. идеални части са преминали в патримониума на ответницата С. М..

По спорния въпрос относно статута на стопанската сграда в мотивите към обжалваното решение е посочено, че свидетелските показания и изслушаната съдебно-техническа експертиза недвусмислено разкриват нейното функционално предназначение на сграда на допълващо застрояване по смисъла на ЗУТ. Същата е на нивото на втория етаж, но функционално и конструктивно не е свързана с никой от другите обекти в жилищната сграда. Ползвала се е като лятна кухня от общите наследодатели на страните, а впоследствие като склад. В подкрепа на констатацията, че същата е принадлежност към наследствените имоти е изтъкнато и обстоятелството, че М. са прехвърлили на синовете си само по един жилищен етаж от сградата, без да упоменават другите постройки.

Воден от изложеното, въззивният съд споделя мотивите на районния относно наличието на съсобственост по отношение на всички процесни имоти при равни права за страните.

При тези мотиви към обжалваното решение не може да се сподели тезата на касаторите за противоречие с горецитираната практика на ВКС, съответно не може да се приеме, че „липсват каквито и да е мотиви за това кога една вещ се приема за принадлежност, как се определя вещта към коя друга вещ принадлежи и как в конкретния случай е определено това“. Съображенията на съда са достатъчно ясно и пълно обективирани, като засягат всеки един от доводите на страните по начин, който не разкрива нарушение на изискванията за мотивираност на съдебния акт по смисъла на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и трайно установената казуална практика на ВКС.

Не се разкриват и признаците на очевидната неправилност. Степента на родство по сватовство е определена съобразно изричната разпоредба на чл. 76, ал. 2 СК. Законът ясно и недвусмислено сочи, че в линията и в степента, в които едно лице е роднина на единия съпруг, то е роднина по сватовство на другия съпруг. Съответно не се констатира явна необоснованост на извода, че снахата на завещателя е негова роднина по сватовство от първа степен. Логична и аргументирана е също така позицията относно характера на изградената селскостопанска постройка. При липсата на данни същата да е била присъединена към собствения на бащата на ответницата М. самостоятелен обект в сградата и още повече при категоричните и непротиворечиви данни, че се е използвала общо от семейството и най-вече от наследодателите, то няма как да се възприеме становището на касаторите за липса на мотиви по този въпрос. Най-малкото, ако постройката беше присъединена към обекта на М., то нямаше същата да бъде включена като обект на разпореждане от патримониума на общите наследодатели - предмет на нищожните разпореждания, с които ответницата се домогва да се легитимира като неин единствен собственик. За пълнота на изложението следва да се посочи още, че тези актове изключват констатацията за осъществявана фактическа власт по смисъла на чл. 79 ЗС преди тяхното съставяне през 2015 год. /виж ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК/, а към датата на исковата молба 08.07.2020 год. необходимият 10-годишен давностен срок няма как да е изтекъл. Това е и причината да е безпредметно да се обсъжда въпросът, дали принадлежност към един самостоятелен обект може да бъде придобита по давност от собственик на друг самостоятелен обект в сградата.

Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК.

При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят сторените от ищците разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1 200 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 26.04.2024 год., за която сума е обозначено, че е заплатена в брой.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.