Определение № 4341 от 01.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5165/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото В. В. К. срещу решение № 2180/28.04.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 156/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, след постановена отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 20064860/01.11.2022 г. по гр. дело № 71551/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че жалбоподателят-ответник дължи на ищеца по делото В. К. С. сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 08.05.2018 г. до погасяването, представляваща непогасена главница по договор за заем от 13.03.2017 г., сключен между страните, за която в производството по ч. гр. д. № 28790/2018 г. на СРС е издадена заповед от 25.10.2018 г. за изпълнение по чл. 410 от ГПК; в тежест на касатора са възложени и разноските за първоинстанционното и въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ответник, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) при представяне на разписки, в които е посочена датата на процесния договор – 13.03.2017 г., следва ли да бъде отхвърлен искът, защото към тази дата заемодателят не е изпълнил задължението си да предаде цялата сума; да бъде уважен частично, съответно – до размера на сумата, която се твърди, че е предадена на датата на сключване, или да бъде уважен изцяло; 2) кои са задължителните реквизити на разписката, която удостоверява предаването на суми по заемния договор; 3) държането на оригинали на разписки от ищеца прави ли го заемодател по тях, когато в тях не е упоменат заемодател и не е посочено като основание договор, по който заемодател и заемател са постигнали и съгласие, както и липсват други характеристики на заемното правоотношение; 4) може ли въззивният съд да тълкува волята на страните разширително, в противоречие с наведените от тях твърдения; 5) когато по отношение на една претенция се сочат правоотношения от различни дати, следва ли съдът да приема, че същите касаят едно и също правоотношение, при липса на пълен идентитет между други съществени индивидуализиращи белези на договора; и 6) следва ли и/или допустимо ли е разписката за предаване на суми да препраща към датата на постигнатото съгласие между страните или към датата на евентуално пораждане на заемното правоотношение в бъдеще време. Във връзка с първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че при решаване на делото въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 244/21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 291/17.12.2018 г. по гр. д. № 2176/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите пет въпроса жалбоподателят поддържа, че отговорът им бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, но без да излага съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Във връзка с оплакванията за процесуална недопустимост на въззивното решение касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд обсъдил доводи, посредством разширително тълкуване волята на страните, без такива да били наведени от въззивника-ищец в хода на първоинстанционното производство и във въззивната жалба, както и че въззивният съд се произнесъл по неотправена претенция по договор от 15.03.2017 г., респ. – по непредявен иск, доколкото в исковата молба, в хода на първоинстанционното производство и във въззивната жалба ищецът не сочел идентичност с договора от 13.03.2017 г. Насрещната страна – ищецът В. С., в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за основателността на предявения по делото иск, в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационно отношение между него и ответника по договор за заем, т.е. – че е предал на ответника в заем процесната сума 20 000 лв., по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане на същата, изтичане на срока за плащане на задължението за главницата, както и размера на вземането. В тази връзка съдът е изложил съображения, че договорът за паричен заем е реален и неформален, като за сключването му е необходимо предаването на вещта (сумата), предмет на договора, от заемодателя на заемателя, както и две насрещни волеизявления, по силата на които страните изразяват съгласие относно сключване на договор, т.е. необходимо е да е доказано волеизявление на заемателя, с което той изразява съгласие да получи в заем вещта (сумата), предмет на договора, съответно – да я върне на заемодателя по уговорения между страните начин; заемът е едностранен договор, тъй като по силата на него задължение възниква единствено за заемателя – да върне вещта (сумата), предмет на договора. От фактическа страна СГС е установил, че по делото е представен писмен договор за паричен заем от 13.03.2017 г., сключен между ищеца, в качеството на заемодател, и ответника, в качеството на заемополучател, като съгласно чл. 1 от договора, заемодателят предоставя на заемополучателя сумата 20 000 лв. срещу задължение на заемополучателя да върне същата; в чл. 2 от договора е уговорен начин на предаване на сумата в брой, а именно: на 13.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата 9 000 лв., на 14.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата 8 000 лв. и на 15.03.2017 г. следва да бъде предадена сумата 3 000 лв., което следва да се удостовери с подписани разписки от страна на заемополучателя; в чл. 3 от договора е уговорен срок за връщане на сумата – 30.05.2017 г. Съдът е установил още, че за предаване на сумата, предмет на договора, от ищеца са представени три разписки, подписани от ответника, намиращи се в държане на ищеца, като видно от разписката от 13.03.2017 г., ответникът е получил сумата 9 000 лв. на 13.03.2017 г., видно от разписката от 14.03.2017 г., ответникът е получил сумата 8 000 лв. на 14.03.2017 г. и видно от разписката от 15.03.2017 г., ответникът е получил сумата 3 000 лв. на 15.03.2017 г. Въззивният съд е установил и че в разписките е посочено, че получените суми касаят договор за заем от 15.03.2017 г., което е мотивирало районния съд да отхвърли претенцията, стигайки до извода, че същите касаят друг договор за заем, а не процесният, сключен на 13.03.2017 г. Въззивният съдебен състав не е споделил този решаващ извод на първата инстанция, по следните съображения: Действително, в представените по делото разписки е посочено, че същите касаят договор за заем от 15.03.2017 г., а по делото е представен писмен договор за заем между страните, сключен на 13.03.2017 г. В случая обаче разписките са подписани от заемополучателя по договора за заем от 13.03.2017 г. – ответника В. В. К., като датите на разписките и размерът на сумите, получаването на които е удостоверено чрез тях, съвпадат изцяло с договорения начин на предаване на заемната сума, съгласно чл. 2 от договора от 13.03.2017 г., а именно: на 13.03.2017 г. е предадена сумата 9 000 лв. в брой, на 14.03.2017 г. е предадена сумата 8 000 лв. в брой, на 15.03.2017 г. е предадена сумата 3 000 лв. в брой, което е удостоверено с подписа на заемополучателя. Разписките представляват частни свиделстващи документи, в които са удостоверени неизгодни за издателя им факти – получаването на суми по процесния договор за заем, поради което притежават материална доказателствена сила за доказване на материализираните в тях удостоверителни изявления, а именно – че описаните в разписките суми са получени реално от заемополучателя. Същите се намират в държане на кредитора по заемното правоотношение, поради което следва да се приеме, че именно заемодателят по процесния договор е предал паричните суми, посочени в разписките. От друга страна, за сключването на договора за заем е необходимо предаването на вещта (сумата), предмет на договора, а предвид обстоятелството, че последната сума от договорения заем е предадена на 15.03.2017 г., следва да се приеме, че и самият договор се счита сключен на 15.03.2017 г., както е посочено в разписките, въпреки че подписаният такъв е от 13.03.2017 г. Не се установява между страните да е налице друго правоотношение по договор за заем, сключен на 15.03.2017 г., поради което и при тълкуване на писмените доказателства, представени от ищеца – договора за заем от 13.03.2017 г. и трите разписки, подписани от заемополучателя, то следва извод, че по делото се доказва при условията на пълно и главно доказване реалното предаване на сумата 20 000 лв. от ищеца на ответника, съгласно сключения между тях договор за заем. Следователно, по делото се доказва безспорно, че заемодателят е предал на заемателя паричната сума, предмет на договора за заем, съобразно уговорения в договора начин, като за заемателя е възникнало задължение да върне предадената парична сума в уговорения в договора срок – съгласно чл. 3 от него – до 30.05.2017 г. Въззивният съд е установил и че по делото не са ангажирани доказателства за погасяване на задължението, който факт е в доказателствена тежест на ответника, предвид което е достигнал и до крайния си извод, че претенцията е основателна и предявеният установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен изцяло. Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, по следните съображения: В пълно съответствие с трайно установената съдебна практика по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства – писмения договор за заем и трите разписки, и установените от тях релевантни обстоятелства – както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимна логическа връзка, по вътрешно убеждение, като по този начин е установил действителната воля на страните и действителната дата на сключения между тях договор за заем, изхождайки и от характеристиката му на реален договор, който се счита за сключен с предаването на заетата сума от заемодателя на заемателя. Въззивният съд не е тълкувал волята на страните „разширително“, нито в противоречие с наведените от тях твърдения по делото, каквито са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение и формулировката на четвъртия поставен от него правен въпрос, нито пък съдът се е произнесъл по иск, различен от предявения по делото, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да се допуска и на наведените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първият формулиран въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въпросът изисква касационната инстанция да даде отговор по съществото на правния спор по делото – дали предявеният иск следва да бъде отхвърлен или уважен изцяло или частично, а не е правен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд и от значение за изхода на делото (т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на останалите пет въпроса касаторът единствено твърди, но не е изложил никакви съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като настоящият съдебен състав намира, че те не попадат в приложното поле на това основание за допускане на касационното обжалване (т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от горното, следва да се отбележи, че приетото от СГС в мотивите към обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие и с посочената от самия касатор практика на ВКС. В решение № 244/21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в отговор на правния въпрос: „кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договор за заем по чл. 240 от ЗЗД“, е разяснено следното: „Съгласно установената трайна практика на съда, обективирана в посочените по-горе съдебни актове, а така също и в множество други, която се споделя и от настоящия състав, заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. И ако върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, то при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв. и не са сключени от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.“ В същия смисъл са и разясненията, дадени с решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а именно: „Съгласно задължителната съдебна практика, съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения срещу иска. Представеният писмен договор за заем на парична сума, сключен между страните и подписан от тях, в тази част представлява разписка, която е частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и тогава този документ има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател (чл. 180 от ГПК). Разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лв. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем.“. В третото посочено от касатора – решение № 291/17.12.2018 г. по гр. д. № 2176/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е прието следното: „Съгласно задължителната съдебна практика, съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, обективиран чрез подписване на договор, от значение е записаното и скрепеното с подпис свидетелстващо изявление, че „заемодателят предоставя (предава) на заемателя сумата”.“. Видно от съпоставката на така цитираната практика на ВКС, на която се позовава касаторът, с мотивите към обжалваното въззивно решение, изложеното в тях от въззивния съд е в пълно съответствие с разясненията, дадени от ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение