Определение № 1434 от 13.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 66/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Гаранционен фонд, чрез юрисконсулт К. Я., срещу решение № 810 от 08.07.2024г. по възз. гр. д. № 504/2024г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 6407/13.12.2023г. по гр.д.№ 4548/2022г. на СГС, касаторът е осъден да заплати на ищцата П. Н., на осн. чл.557, ал.1, т.1 КЗ, обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на телесни увреждания, причинени на 16.03.2021г. в [населено място] от неидентифицирано моторно превозно средство, в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.05.2022г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора решението е постановено в нарушение на чл.235 и чл.236 ГПК

, конкретно, че не са обсъдени въведените в отговора на въззивната жалба доводи за недоказаност, при доказателствена тежест на ищцата, на всички елементи от фактическия състав на чл.557, ал.1 КЗ и заключението на вещото лице във връзка с всички доказателства по делото. Материалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за постановяване на решението в нарушение на чл.45 ЗЗД и чл.557, ал.1, т.1 КЗ. Искането е за касиране на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове, а при условията на евентуалност – за определяне на обезщетение в по-нисък размер. Претендира за присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-очевидна неправилност, е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. За правомощията на въззивната инстанция и задълженията й като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания? Касаторът твърди, че даденото разрешение е в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/13.07.1953г., както и в противоречие с практиката на ВКС в решение № 30/13.04.2020г. по гр. д. № 2378/2019 г. на IV г. о. и др.

3. Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения? Според касаторът по този въпрос обжалваното решение противоречи на ППВС № 1/1953г. и решение № 22/2.7.2019г. по т.д.№ 587/2018г., I т.о.

4. За задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице, заедно с другите доказателства по делото, и да го възприема с оглед неговата яснота и обоснованост? Твърди се противоречие с решение № 117/28.10.2020г. по т. д. № 1034/2019г. ІІ т. о., и др.

5. Как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия състав при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научвно-теоретичното знание? Касаторът поддържа, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 103/09.11.2020г. по т.д.№ 2546/2019г., II т.о., и ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

С писмен отговор насрещната страна, ищцата П. Н., чрез адв.К. Д., поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатски хонорар, на основание на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Съставът на I т.о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 4548/2022г. на СГС, е образувано на 04.05.2022г. по ИМ на П. Н. против Гаранционен фонд, с която е предявен иск, с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на травматични увреждания, причинени в [населено място] от неустановен автомобил в размер на 40 000лв., претендирано ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане. В ИМ са въведени твърдения, че на 16.03.2021г. в [населено място], пресичайки пешеходна пътека тип „Зебра“, на [улица]срещу входа на ВМА, ищцата е ударена от неустановен автомобил, след което й е оказана медицинска помощ в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, като е констатирано счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост на лявата подбедрица и е поставена гипсова имобилизация; на 04.01.2022г. ищцата е завела претенция пред ГФ във връзка с така описаното ПТП, но с писмо от 31.03.2022г. е отказано изплащането на обезщетение; въпреки че е изминала повече от година от процесното ПТП, ищцата продължава да изпитва болка в областта на левия крак. ГФ е оспорил исковете, възразявайки, че няма доказателства за осъществяване на обстоятелствата, описани в ИМ, пораждащи правото на обезщетение, оспорил е причинната връзка и е направил възражение за съпричиняване, поради нарушение на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП.

С първоинстанционното решение исковете са отхвърлени.

Сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в неговата цялост, въззивният съд го е отменил частично и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва от подаване на ИМ. За да постанови този резултат въззивният съд не е споделил извода, че от съдържанието на представените протокол за оглед на местопроизшествието, скица във вр. с ДП ЗМ 11000/2021г. и фотоалбум, съставени на 14.04.2021г. - близо месец след твърдения инцидент, не може да се установи настъпването на твърдяното ПТП. Приел е за неправилен и извода, че не следва да се кредитира заключението на САТЕ по делото, тъй като не е представен констативен протокол за ПТП, сътавен на датата на инцидента, а по делото ищцата не е ангажирала други доказателства и няма данни как са приключили ДП и прокурорска преписка. Ето защо не е възприел и основания на тях краен извод, че не е доказан фактическия състав на чл.557, ал.1, т.1 КЗ – непозволено увреждане, прличинено от неидентифицирано МПС.

Съставът на апелативния съд е счел, че в случая протоколът за ПТП е съставен в хипотезата на чл.6 и чл.7 от Наредба № 1-167/24.10.2002г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за задстрахователен надзор при настъпване на застр. събития, свързани с МПС - протоколи, които се издават от органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл.125 ЗДвП- т.нар. констативен протокол при нараняване на човек. Изтъкнал е, че в тази хипотеза съставителят установява пряко възприети от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като местоположението на МПС, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и др. Изложил е съображения, че от значение за преценката на възприетите от дл. лице факти е времеотстоянието на извършения от него оглед спрямо настъпването на ПТП, като в рядката хипотеза, когато органите на за контрол по пътищата на МВР са възприели самото настъпване на ПТП и то е отразено в съставения във връзка с него протокол, документът се ползва с обвързваща доказателствена сила относно цялостния механизъм на ПТП, доколкото е визиран в протокола, но и в т.сл. док. сила на протокола за ПТП не обхваща направените от дл. лице въз основа на възприетите факти изводи за вина на водача на МПС, тъй като това остава извън обхвата на удостоверителното изявление. Посочил е и това, че вписаните в протокола факти може да не са достатъчни за установяване на механизма на ПТП, поради което, дори при липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ обезщетение, носи доказателствена тежест за установяването му. Отнесено към разглеждания случай, въззивният съд е констатирал, че в случая не е изготвен протокол за ПТП, но има протокол за оглед на местопроизшествието - на дата, която не съвпада с датата на увреждането, съставен във връзка с образуваното ДП, в който са отразени факти, съответстващи на релевантните, които присъстват в протокола за ПТП. Констатирал е също, че местопроизшествието не е било запазено, но е съставена скица на мястото, предполагаемо за настъпване на ПТП. Изложил е съображения, че несъставянето на констативен протокол не означава, че ПТП не се е осъществило, а установяването на ПТП може да се извърши с всички допустими доказателства по ГПК и няма законово основание, когато не е съставен констативен протокол за ПТП, да не се кредитират доказателствата по делото за установяване на непозволеното увреждане. При тези мотиви въззивният състав е счел, че заключенията на САТЕ и СМЕ обосновано потвърждават твърденията на ищцата, включително за настъпилия деликт и за неимуществените вреди в резултат от ПТП. Посочил е, че на местопроизшествието няма близки видеокамери, не са открити свидетели, следва да се отчете възрастта на ищцата, това, че и двамата експерти са категорични, че получената от ищцата травма е в причинна връзка с твърдяното ПТП. Направен е краен извод, че от съвкупния анализ на доказателствата по делото следва катеторичен извод, че ищцата е претърпяла счупване на крака в резултат на ПТП на 16.03.2024г. от неизвестен водач на автомобил, а вината му се предполага. Въз основа на приетия за установен от заключението на САТЕ механизъм на ПТП съставът на апелативния съд е намерил за неоснователно и направеното възражение за съпричиняване.

Значимостта за крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК на поставените въпроси е обоснована с въведените от касатора доводи за необсъждане на доводите му в отговора на въззивната жалба и на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Те следва да се обобщят и конкретизират в изпълнение на правомощията на касационния съд така: Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? Обжалването следва да се допусне на въведеното допълнително основание за обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали даденото по тях разрешение е в съответствие с посочената и служебно известната практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

Делото следва да се насрочи в открито заседание с придоваване на страните. На касатора следва да се укаже внасянето на дължимата ДТ по чл.18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,