Определение № 50046 от 13.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2780/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. З. П. против решение № 147 от 19.04.2022 г. по гр.д.№ 809/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № № 120/30.07.2021 г. по гр. д. № 879/2018 год. Елинпелински районен съд, с което е извършена по способа по чл. 353 ГПК съдебната делба, допусната между него и С. З. П., като в негов дял е разпределен апартамент № 11, находящ се в [населено място], район Л., [улица],вх.Б, на две нива с обща застроена площ 213,39 кв.м., заедно с мазе № 13 на приземния етаж със застроена площ 8,20 кв.м., ведно с гараж № 12 на приземния етаж на сградата със застроена площ 26,10 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху местото, съставляващо УПИ **** в кв. **** по плана на [населено място]. с площ 980 кв.м. с пазарна цена - 456 000 лева., а в дял на С. З. П. е разпределен УПИ **** в кв. ****, с площ 1500 кв.м. по скица, а по документ за собственост, с площ 1456 кв.м., находящ се в [населено място], община Е. П., заедно с построената в него жилищна сграда на два етажа, стопанска сграда и гараж с пазарна цена 156 000 лева. За уравнение дяла на касатора Г. П., съделителката С. П. е осъдена да му заплати на сумата 24000 лева. Отхвърлена е претенцията на касатора за заплащане на обезщетение в размер на 18373,27 лева, представляващо половината от заплатените от него общо 36 746,55 лева за извършени подобрения в процесните недвижими имоти, както и претенцията за заплащане на сумата 14400 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание през периода от м. декември 2016 год. до м. януари 2020 год. на описания по-горе недвижим имот в [населено място]. Касаторът е осъден да заплати на С. П. сумата 7525 лева, представляваща обезщетение за ползването на описания апартамент през периода 28.02.2018 год. – 13.12.2019 год., като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер на тази претенция - 10 725 лева, като неоснователен. В касационната жалба касаторът твърди недопустимост на решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил решението на РС, в частта, с която е отхвърлена претенцията по сметките срещу него за разликата над 7525 лв. до 10 725 лв. защото в тази част не е имало въззивна жалба от другата страна и решението на РС е влязло в сила. Твърди се неправилност поради необоснованост на решението относно изводът на съда, че дворното място в [населено място] е неподеляемо и относно способът, по който е извършена делбата. Наведено е оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение поради неприлагане на чл. 201 ЗУТ и недопускане на тройна СТЕ от въззивната инстанция за изследване на поделяемостта на имота, както и поради не обсъждане на събраните доказателства по отделно и в съвкупност. В частта по сметките, заявени по реда на чл. 346 ГПК са изразени оплаквания само в частта, с която касаторът е осъден да заплаща обезщетение за лишаване от ползване за апартамента в [населено място]. В частта, с която е потвърдено решението на РС, с което са отхвърлени претенциите на касатора, заявени от него по чл. 346 ГПК не са развити никакви оплаквания и доводи. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, пр. 2 и 3 ГПК Ответницата по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като решенето не е недопустимо и не е постановено в противоречие със съдебната практика. Двете СТЕ, приети от РС са изяснили без противоречия, че имота е неподеляем и в този случай не е имало необходимост да се изисква становище по чл. 201 ЗУТ, касаторът, като въззивник не се е позовал на непълнота на доказателствата, събрани от първата инстанция, а решението не е постановено в противоречие с ТР№ 7/2012 г. на ОСГК на ВКС в частта по претенцията й по чл. 31, ал. ЗС. Касационната жалба е постъпила в срок. В частта, с която се твърди недопустимост на решението на въззивната инстанция, с което е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС против касатора за разликата над 7525 лв. до 10 725 лв. и се иска обезсилването му в тази част, касационната жалба е недопустима. Решението в тази част е благоприятно за касатора – претенцията против него за този размер е отхвърлена и поради което той няма право да обжалва решението в тази част. Затова касационната жалба, в тази част ще се остави без разглеждане. В останалата част, с която се обжалва извършването на делбата по отношение на делбените имоти и в частта, с която е уважена против касатора претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС за лишаване на С. П. от ползване на апартамента в [населено място], касационната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С влязло в сила решение е допусната съдебна делба на УПИ **** в кв. ****в [населено място] хан при квоти: 5/9 ид.ч. за Г. П. и 4/9 ид.ч. за С. П., и на построените в него двуетажна жилищна сграда, стопанска постройка и гараж, както и на описания апартамент в [населено място] при квоти: 5/6 ид.ч. за Г. П. и 1/6 ид.ч. за С. П.. Съсобствеността е възникнала за дворното место първоначално по сделка, а в последствие и по наследство, а за жилищната сграда и апартамента – на основание наследство и прехвърлителна сделка от преживялата съпруга на наследодателя. Претенции за възлагане на основание чл. 349, ал.2 ГПК на делбените имоти са заявили и двамата съделители – С. П. и за двата имота, а касатора – за апартамента в [населено място]. Съдът ги е приел за неоснователни, защото не е установено някой от съделителите да е живял в наследствените имоти към момента на откриване на наследството със смъртта на З. Г. П. на 18.02.2010 г. и отрицателната предпоставка – да няма жилище. Като допълнителен аргумент е посочено и че право на възлагане има само наследник, когато съсобствеността е възникнала само от наследяване или когато след откриване на наследството са извършени сделки с наследствените части между наследниците, за да се концентрира съсобствеността между по-малко съсобственици. По настоящото дело съсобствеността върху дворното место е възникнала още преди отриване на наследството, оставено от З. П. на основание договор за дарение, оформено с нотариален акт № **** год. Основният спорен въпрос във втората фаза е бил за поделяемостта на дворното место. Според единичната и тройната СТЕ, дворното место е неподеляемо, защото жилищната сграда е разположена на регулационната линия, построена е в режим на свободно, а не свързано застрояване и не може да се образуват два УПИ с нормативно необходимото лице към улицата. Изискването на ЗУТ за минимален размер на лице на УПИ към улица, дори след намаляване с 1/5, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗУТ, т.е. до размер 12,80 метра не може да се спази, тъй като разстоянието между западната фасада на жилищната сграда и западната регулационна линия на парцела е около 13 метра, но при евентуално разделяне на парцела следва да се осигури разстояние от поне три метра от западната фасада на сградата до новопредвидената странична регулация /защото съществуващата сграда е построена в режим на свободно застрояване, а не свързано/, т.е. общото лице на новообразувания парцел към улицата /западно от сградата/ следва да е поне 15,80 метра, каквото лице в конкретния случай няма. Такова разстояние не е налице и от източната фасада на сградата до източната странична регулационна линия. Затова е прието, че становището на главния архитект на Община Етро поле по чл. 201, ал. 1 от ЗУТ на л. 190 по делото е необосновано, а парцелът е неподеляем. Тъй като допуснатите до делба имоти са два при двама съделители, предвид дяловете на всеки от тях и установеното, всеки от тях кой имот е стопанисвал, съдът ги е разпределил по чл. 353 ГПК. и е постановил уравнение на дяловете в пари, съгласно нормата на чл. 69, ал.2 ЗН. РС е съобразил това, че е налице невъзможност за теглене на жребий, дефинирана в т. 5 от ППВС № 7/1973 г. - „когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни“ и че в този случай не се съставя разделителен протокол, според постановеното в същия тълкувателен акт. Съобразено е и приетото в ТР № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС относно това, че за разпределение по чл. 353 ГПК не е необходимо допуснатите до делба имоти да са еднакви по вид и предназначение и разясненията в мотивите, че тази норма не изисква изразено съгласие от съделителите за начина на разпределение. Пред въззивната инстанция е представен проект, според който се обособява самостоятелен незастроен УПИ от допуснатото до делба дворно място, но без лице към улица, а с достъп до оформена улица-тупик от делбения имот с ширина 3,50 м. и този достъп изпълнява ролята на лице към улица, каквато възможност предвижда чл. 81, ал.4 ЗУТ при съгласие на собственика. Този проект не е изпращан до общината за становище от главния архитект и по него не е назначавана СТЕ. Относно уважената претенция на С. П. против касатора, съдът я е квалифицирал по чл. 31, ал.2 ЗС, и е приел, че е основателна до установения размер на средния пазарен наем за претендирания период. Позовал се е на отправена от нея покана за заплащането на такова обезщетение по електронната поща на ищеца на 28.02.2018 год. /л. 115 по делото/. Съдът не е приел, че претенцията е за реализираните граждански плодове /наеми/ от апартамента в София, защото предоставянето на вещта на наемател представлява допускане от ползващият съсобственик на трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ, което препятства другия съсобственик да ползва вещта и представлява основание за ангажиране отговорността на ползващия съсобственик да заплаща обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, като за този извод, съдът се е позовал на ТР № 7/2012 г. на ОСГК. Прието е, че съсобственикът, на когото наемният договор е непротивопоставим, тъй като е сключен от другия съсобственик, разполага с възможността да иска от последния обезщетение в размер на средния пазарен наем за своята част чрез искове по чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС. Допълнително е посочено, че ищцата претендира не припадаща се част от наема, а обезщетение за ползване от другия съсобственик на собствената й идеална част от имота, което се определя по пазарни цени, защото тя не е обвързана по никакъв начин от сключения от другия съсобственик договор за наем, респ. от уговорената наемна цена. Поради недопустимостта на касационната жалба в частта, в която се твърди недопустимост на въззивното решение, съдът не обсъжда това основание за допускане до касация. Съдът не констатира вероятна недопустимост на решението в останалата част. Твърди се противоречие със съдебна практика по въпроса: какви са дължимите от съда действия в производството по извършване на съдебната делба на урегулирани поземлени имоти при положително становище за поделяемост на общинската администрация, поради противоречие с решение № 123 от 14.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2018 г., II г. о. и Решение № 38 от 21.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2016 г., I г. о. В първото е разгледана хипотезата, когато допуснатите до делба имоти са по-малко от броя на съделителите, в който случай съдът е длъжен да изследва поделяемостта на допуснатите до делба имоти. И в двете решения е посочено, че когато вещото лице даде заключение за поделяемост на имотите, но за обособяване на дяловете се налага разделянето на урегулиран поземлен имот, на сграда или на обекти в нея, съдът следва да спази процедурите по чл. 201 и чл. 203 ЗУТ. Настоящия случай е различен, тъй като и единичната и тройната СТЕ са посочили, че имота е неподеляем поради това, че не могат да се оформят две УПИ поради недостатъчно лице към улицата предвид разположението на съществуващата в имота жилищна сграда на регулационната линия, при което от нея до двете странични регулационни линии не остава достатъчно лице, за да се оформи нов УПИ дори при намаление с 1/5, съгласно предвидената възможност в чл. 19, ал.4 ЗУТ. Съгласно чл. 201, ал.2 ЗУТ, урегулираните поземлени имоти са неподеляеми, когато не може да се изготви проект за разделянето им на две или повече части, без да се създава недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи и без да се създават УПИ с лице и повърхност под минимално установените по закон за определените с плана за застрояване за разделяния имот характер и начин на застрояване. По плана, за делбения имот е предвидено и реализирано свободно застрояване. Представеният пред въззивния съд проект за разделяне по чл. 81, ал.4 ЗУТ с обособяване на улица-тупик от делбения имот, която да съставлява и лице към улица за новообразувания имот е възможно по искане на собственика, респективно на собствениците, тъй като в този случай значителна част от имота се отрежда за улицата-тупик. По делото не е изразено съгласие на другата съдебителка за подобно разделяне и обособяване на улица-тупик от имота, а представеният проект съставлява частна експертиза, изготвена по искане на касатора. Тъй като допуснатите до делба имоти са два, колкото са и съделителите и вещите лица не са изразили становище за поделяемост на допуснатото до делба УПИ, а и е налице нормативно установена пречка за поделяемост на дворното място, настоящият казус е различен от разгледаните в цитираните решения и не се констатира противоречие с тях. Отделно от това, по делото е представено становище от главния архитект за поделяемост, но мотивите в него са с непълно съдържание, не е обсъдено, че съществуващата в имота жилищна сграда е изградена при условията на свободно застрояване и е налице пречката, предвидена в чл. 201, ал.2 ЗУТ, и не са дадени предписания до страните за изготвяне на проект за разделяне. Предвид изложеното, по този поставен въпрос не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност поради неправилно приложение на чл. 201 ЗУТ или приложение в противен смисъл. Както вече се посочи, за разделянето на допуснатото до делба дворно место съществува обективна пречка – недостатъчно лице към улица при съобразяване разположението на съществуващата жилищна сграда, строена съобразно планът при свободно застрояване. Съществува и нормативна забраната на чл. 201, ал.2 ЗУТ да се разделя УПИ така, че да предвижда недопустимо по закон разположение на съществуваща сграда. В този случай имота се приема за неподеляем, според изричната разпоредба на този текст. Въззивното решение е съобразено с него. Следващият въпрос е за правомощията на въззивната инстанция, когато първата инстанция не е извършила доклад, или доклада й е непълен, като се твърди, че въззивната инстанция е действала в противоречие с ТР № 1/2013 г. ОСГТК. С този тълкувателен акт се приема, че въззивната инстанция следва да поправи пропуските на първата инстанция по изготвяне на доклада, но когато във въззивната жалба има оплакване за процесуално нарушение в този смисъл. Видно от съдържанието на въззивната жалба, подобно оплакване не е правено. В конкретния случай съдът не е уважил претенцията за възлагане и защото не е доказано, че касатора е живял заедно с наследодателя към момента на откриване на наследството, за което данни се съдържат в свидетелските показания. Поради това, съдът не констатира противоречие с цитираното тълкувателно решение по този въпрос. По въпроса: следва ли въззивната инстанция при наведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение да събере доказателствата служебно. Това задължение е изведено в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при направено оплакване във въззивната жалба в този смисъл. Въпросът е поставен във връзка с отказа на въззивната инстанция да допусне експертиза за установяване дали допуснатото до делба дворно место е поделяемо. Съдът е отказал с мотив, че заключенията на единичната и на тройната СТЕ не са противоречиви, а изразяват еднакво становище за неподеляемост. В жалбата се твърди противоречие между двете експертизи относно лицето на урегулираният поземлен имот – 12,80 м. или 13 м. Независимо коя от двете цифри е по-правилна, и в двата случая лицето е недостатъчно за отделяне на нов УПИ от допуснатия до делба, защото жилищната сграда е построена в условията на свободно застрояване, както предвижда планът и съгласно чл. 201, ал.2 ЗУТ не може да се образува УПИ, при който се създава недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради. Следователно делото не е било неизяснено от фактическа страна и не се е налагало допускане от въззивната инстанция на нова СТЕ за поделяемостта. Следващият въпрос е за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Това задължение е изпълнено от съда. Както вече се посочи, представеният проект пред въззивната инстанция за разделяне на допуснатото до делба дворно место при условията на чл. 81, ал.4 ЗУТ съставлява частна експертиза, която съдът няма задължение да обсъжда. Противното би означавало да наруши принципа на непосредственост и равнопоставеност на страните. Отделно от това, възможността за разделяне на недвижим имот на два УПИ чрез обособяване на достъп до единия чрез улица-тупик, която да се прокара през част от имота е възможно само по инициатива на всички собственици, каквато в случая липсва. Другата съделителка, притежаваща 4/9 ид.ч. от делбения имот не е изразила съгласие па подобно разделяне и обособяване на улица-тупик от имота. Затова необсъждането на това доказателство не би променило крайният извод по спора, а въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика по този въпрос. В частта по уважената претенция по чл. 346 ГПК, касаторът твърди противоречие с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС относно това дали в настоящия случай, при който единият съсобственик е сключил договор за наем с трето лице се отнася за лично ползване по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС и какъв е размера на обезщетението в този случай. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, в диспозитива на което изрично е прието, че реализирането на граждански плодове от съсобствен недвижим имот не съставлява лично ползване. В разясненията, направени мотивите към ТР № 7/2012 г. на ОСГК е направено разграничение между претенцията по чл. 30, ал.2 и чл. 31, ал.2 ЗС, като в първия случай съсобственикът може да претендира съответната част на дела му от съсобствеността от реално получените добиви /гражданските плодове/ от вещта, за което не е необходима писмена покана. По общото основание на тази претенция е чл. 93 ЗС – добивите принадлежат на собственика, а чл. 30, ал.2 ЗС конкретизира приложението на общия принцип, залегнал в чл. 93 ЗС към съсобствениците. В ТР № 7/2012 г. обаче е подчертано, че ако този, който управлява вещта реализира добиви от нея под средния пазарен наем, то за разликата неползващият съсобственик може да претендира обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС. С. П. е заявила в срок претенция за това, че ищецът ползва апартамента в [населено място], отдава го под наем, но наема е под средната пазарна цена. Съдът е квалифицирал цялата претенция по чл. 31, ал.2 ЗС, въпреки, че част от сумата съставлява наемна цена. Квалификацията обаче е дейност на съда. Предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС не включват писмена покана. Доколкото в ТР № 7/2012 г. на ОСГК е разяснено, че на съсобственика, който не е сключил договора за наем с по-ниска цена от средния пазарен наем се дължи освен реално получения наем и разликата до средния пазарен наем, приетото от съда като предпоставки за уважаване на тази претенция и като краен резултат не е постановено в противоречие с посоченият тълкувателен акт. Затова и по този въпрос не се допуска касационен контрол. В обобщение, наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 и ал.2 пр.2 и 3 ГПК не са налице, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение