Определение № 493 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3405/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. И. Г. и В. М. - Г., чрез адв. Г. С., против определение № 1229/22.07.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 632/2020 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено определение № 482/17.06.2020 г., постановено по гр. д. № 442/2020 г. на Районен съд - Харманли, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета – поради липса на компетентност на съда да разгледа подадената искова молба по чл. 50 СК. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІII г. о., намира следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение № 482/17.06.2020 г., постановено по гр. д. № 442/2020 г. на Районен съд - Харманли, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета – поради липса на компетентност на съда да разгледа подадената молба по чл. 50 СК. Съдът се е мотивирал, че видно от данните по делото молителят В. И. Г. е български гражданин, а молителката В. М. – Г. е румънска гражданка, като и двамата имат обичайно местопребиваване в Кралство Испания и не е налице нито една от хипотезите предвидени в чл. 3-6 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета, според които българският съд би бил международно компетентен да разгледа предявеното пред него дело за допускане на развод взаимно съгласие, като не са приложими и разпоредбите на чл. 12, т. 1 от Регламент № 2201/2003 на Съвета на ЕС и чл. 6 от Преамбюла на съшия, касаещи родителката отговорност, тъй като молителите нямат деца. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават на очевидна неправилност на определението и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса относно служебното определяне на местната подсъдност. Подържа, че въпросът е разрешен в противоречие с определение № 715/20.12.2010 г. по ч. гр. д. № 645/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 937/15.12.2014 г. по ч. гр. д. № 4035/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 38/25.01.2011 г. по ч. гр. д. № 647/2010 г. на ВКС, III г. о., определение № 87/18.02.2013 г. по ч. гр. д. № 17/2013 г. на ВКС, II г. о., определение № 420/13.06.2014 г. по гр. д. № 2224/2014 г. на ВКС, III г. о., определение № 17680/29.10.2012 г. по ч. гр. д. № 13626/2012 г. на СГС, определение № 19/09.01.2015 г. по ч. гр. д. № 7363/2014 г. на ВКС, III г. о., определение № 475/28.09.2011 г. по ч. гр. д. № 400/2011 г. на ВКС, III г. о., определение № 38/35.01.2011 г. по ч. гр. д. № 647/2010 г. на ВКС, III г. о. и др. и, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Становището на жалбоподателите за очевидна неправилност на въззивното определение е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. По поставеният в изложението въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Същият не е разрешен в противоречие с посочената от жалбоподателите практика, която е неотносима доколкото всички актове са постановени по дела, по които съпрузите имат деца, което е от обуславящо значение за международната компетентност. По въпроса не се разкрива и поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателите не са посочили съдебната практика, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за развитие на правото и, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Уредбата относно международната компетентност на съда е ясна и не се нуждае от тълкуване. За своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове. В случая международната компетентност на българския съд се урежда от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета, тъй като последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите е в Красиво Испания - държава-членка на ЕС (постоянната и настоящата адресни регистрации на страните са правно ирелевантни). Международната компетентност по искове за развод и унищожаване на брака е уредена в чл. 3 – 7 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета, а международната компетентност по претенциите за родителска отговорност - в чл. 8 - 15 от Регламента, като компетентността по някой от предметите на делото не обуславя компетентност и по другите. Компетентността по чл. 3 - 5 е изключителна /не може да бъде дерогирана/, но e паралелна (първият по време сезиран съд може да приеме делото за разглеждане, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност) /така определение № 354/09.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 304/2011 г. на ВКС, IV г. о./. Ако в конкретния случай нямаме съд на държава – членка, който да е компетентен, компетентността се определя от всяка държава – членка съобразно нейното законодателство, т.е. у нас ще се прилага КМЧП. Настоящият случай не е такъв предвид данните по делото, че обичайното местопребиваване на съпрузите е в Кралство Испания. В дело за развод по взаимно съгласие съпрузите не могат да избират компетентен съд, различен от този, предвиден в чл.3, ал.1. ЕК счита, че това е пропуск и проблем, и в законодателното си предложение при приемането на новия регламент 2018/1111 /в сила от 01.08.2022г./ изрично отбелязва /СОМ/2014/0225 1.1/че регламент 2201 не предвижда такава възможност и предлага изрично новият регламент да предвиди, че в случаите на развод по взаимно съгласие, съпрузите могат да се споразумеят за компетентен съд, още повече че по силата на регламент Рим ІІІ, в такава хипотеза те могат да изберат приложимото право. Законодателят на ЕС обаче не приема това предложение и такава възможност не фигурира и в новия регламент. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение