Определение № 426 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Т. К. С., представляван от адв. Г. В., против въззивното решение № 33 от 23 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 128/2021 г. по описа на Апелативен съд Варна, в частта му, с която се потвърждава решение № 260696 от 8 декември 2021 г., постановено по гр.д. № 1462/2020 г. по описа на Окръжен съд Варна, за отхвърляне на предявения от С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени психични страдание вследствие на обвинение в извършване на престъпление, по което воденото срещу С. наказателно производство е приключило с оправдателна присъда по н.о.х.д. № 209/2013 г. по описа на Окръжен съд Добрич, за сумата над 5000 лева до пълния предявен размер от 100000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при противоречие с материалния закон (чл. 52 ЗЗД) и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не били обсъдени всички възражения на касатора, изложени във въззивната му жалба, касаещи разгласяването на процесното наказателно производство в обществото, реализираната спрямо него индивидуална превенция по смисъла на чл. 36, ал. 1, т. 1 и т. 2 НК, тежестта на повдигнатото обвинение, наложените мерки за процесуална принуда. Твърди се, че въззивното решение не е съобразено със съдебната практика по аналогични случаи и с установената практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят правни въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока за отговор Прокуратурата на Република България не изразява становище по жалбата. Въззивният съд приема за установено, че с постановление за привличане от 0 8.02.2011 г. С. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 12, предл. 1, вр. чл. 115 НК, като привличането е извършено при условията на чл. 206, вр. чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ НПК - в отсъствието на обвиняемия, намиращ се извън пределите на страната, в присъствието на служебен защитник; на 24.09.2011 г. С. е задържан на територията на Република Гърция и е предаден на българските власти, като с постановление от 22.10.2011 г. е привлечен като обвиняем за соченото престъпление; на 24.10.2011 г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, отменена с постановление от 28.06.2012 г. на Окръжна прокуратура Добрич, с което производството по отношение на С. е прекратено поради недоказаност на обвинението, постановено е същото да продължи против неизвестен извършител и е спряно. Поради отмяна на мярката С. е освободен от затвора Белене на 12.07.2012 г. С постановление на Апелативна прокуратура Варна влязлото в сила постановление от 28.06.2012 г. е отменено на основание чл. 243, ал. 9 НПК (ДВ. бр. 32/2010 г.). На 25.10.2012 г. на С. са наложена мярка за неотклонение „подписка“ и забрана за пускане на пределите на Република България. С постановление от 0 7.12.2012 г. производството отново е прекратено по отношение на касатора поради недоказаност на обвинението, като с него е отменена и забраната за напускане пределите на страната. Това постановление е отменено на основание чл. 243, ал. 9 НПК (ДВ. бр. 32/2010 г.) с постановление на Апелативна прокуратура Варна от 04.02.2013 г., като на 25.03.2013 г. по отношение на С. отново е взета мярка за неотклонение „подписка“, а при проведен разпит на същата дата той е посочил, че е бил в чужбина, където разбрал, че документите му били невалидни и се върнал в Българя, за да ги поднови; че си търси работа, защото има финансови затруднения. На 17.04.2013 г. производството по отношение на него отново е прекратено поради недоказаност на обвинението и мярката за неотклонение е отменена, но Апелативна прокуратура Варна отново е отменила прекратителното постановление на окръжната прокуратура на основание чл. 243, ал. 9 НПК (ДВ. бр. 32/2010 г.) с постановление от 16.05.2013 г., като е разпоредено внасянето на обвинителен акт. По внесен на 03.06.2013 г. обвинителен акт за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 12, предл. 1, вр. чл. 115 НК, е образувано н.о.х.д. № 209/2013 г. по описа на Окръжен съд Добрич, по което е постановена оправдателна присъда № 9 от 13 март 2014 г., и с определение от същата дата е отменена наложената мярка за неотклонение „подписка“. Присъдата е потвърдена с решение № 129 от 21 август 2014 г. по в.н.о.х.д. № 132/2014 г. по описа на Апелативен съд Варна, оставена в сила с решение № 492 от 21 април 2015 г. по н.о.х.д. № 1704/2014 г. по описа на ВКС. В хода на съдебната фаза не се констатира съдебни заседания да са отлагани поради неправомерно процесуалното и извънпроцесуално поведение на подсъдимия, напротив - той се явявал лично във всички съдебни заседания, проведени пред окръжния съд (общо 6 в периода 04.07.2013 г. - 13.03.2014 г.), както и в заседанията пред апелативния и касационния съд. Прието е за установено, че касаторът е имал и предходни осъждания (общо 9 за периода 1987 г.–2007 г. за престъпления по чл. 195, чл. 196, чл. 150, чл. 152, чл. 215, чл. 216, чл. 325, чл. 343б НК), част от които с наложени наказания „лишаване от свобода“, като последното от тях е изтърпяно ефективно в затвора за периода 01.10.2002 г. - 17.05.2008 г. Установява се, че на производството е дадена гласност чрез публикации в пресата, в които името на ищеца е изрично посочено, същият е наричан убиец и са споменати осъжданията му по влезли в сила присъди. От гласните доказателства по делото се установява, че в резултат на процесното наказателно производство С. е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания - изживени силна тревожност, включително страх от неоснователно осъждане, потиснатост, нервно напрежение, отчуждение в отношенията му с близки и познати. Според показанията на дъщеря му, ценени при условията на чл. 172 ГПК, тя се опасявала, че ще осъдят баща ѝ и ще остане сама; той станал по-затворен и студен; няколко години след приключване на производството отношенията ѝ с него се нормализирали. При тези данни въззивният съд приема иска за доказан в своето основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди са отчетени следните обстоятелства: повдигнато обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, което се явява и едно от най-тежките по НК; продължителността на наказателното преследване, надвишаващо разумния срок – от 24.09.2011 г., от която дата С. е започнал да търпи вреди, предвид първоначалното задочно обвинение, до 21.04.2015 г., когато е влязло в сила решението на въззивната инстанция; липсата на данни за извършени по отношение на него процесуално-следствени действия с изключителен интензитет, въпреки трикратното прекратяване и служебно възобновяване на досъдебно производство, а и той е отказвал да дава обяснения и с негово участие била изготвена само една психиатрична експертиза. Освен това е отчетено, че е оправдан още пред първоинстанционния съд, присъдата е изцяло потвърдена от въззивния съд, а пред ВКС прокуратурата не е поддържала подадения протест. При обсъждането на наложените мерки за неотклонение съдът отчита, че задържането на ищеца е продължило в период от 8 месеца и половина, в който безспорно са му ограничени основни човешки права, но се сочи, че липсват данни за отражението на престоя в ареста и в затвора върху психичното му състояние. Посочено е, че няма данни налаганата най-лека мярка „подписка“ да му е създавала трудности в ежедневието, а и същата била отменена още с първоинстанционната оправдателна присъда; първоначално наложената мярка по чл. 68, ал. 1 НПК - забрана да напуска пределите на Република България, също е отменена на 0 7.12.2012 г. и няма данни да е налагана повторно след служебното възобновяване. След приключване на наказателното производство и снемане на полицейската му регистрация е извършена административна процедура по отмяна на наложената му от органите на МВР принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ и същата е отменена на 11.08.2015 г., като не се установява за периода от постановяване на окончателното решение на ВКС до 11.08.2015 г. ищецът да е искал да напуска пределите на страната и да не е могъл да го стори именно поради нея. Съобразени са и данните за личността на увредения, съответно отражението на наказателното преследване върху личния, професионалния и обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му. Сочи се, че поради многобройните осъждания на ищеца и изтърпяването на наказания „лишаване от свобода” по влезли в сила присъди не би могло да се приеме, че до повдигане на процесното обвинение се е ползвал в обществото с добър морален облик; че начинът, по който наказателното преследване би се отразило психически на човек без какъвто и да било досег до този момент с правоохранителните органи, и на такъв, попадал вече многократно в сходни ситуации, е различен. Въпреки констатираното медийното разгласяване на наказателното производство, не се установява то да е станало достояние на изключително широк кръг от обществеността, но безспорно е станало достояние на най-близкото обкръжение на С., като според свидетелските показания и след влизане в сила на оправдателната присъда негативните коментари са продължили. Предвид обстоятелството, че той се е развел с майката на своята дъщеря през 2004 г., за периода 2002 г. - 2008 г. той е пребивавал в затвора, а кратко след това е заминал за чужбина, за неоснователни са приети твърденията, че ищецът се е грижил за дъщеря си, напротив – установява се, че грижи за нея е полагала основно леля ѝ. Поради това се приема, че дори воденото наказателно производство да се е отразило негативно върху отношенията между баща и дъщеря, както и на отношенията на детето в училищната среда, респективно негативно и на родителя, от доказателствата по делото се установява, че отношенията им са възстановени изцяло много преди да приключи производството. Съобразявайки в съвкупност установените неимуществени вреди – следствие от повдигнатото незаконно обвинение, изразяващи се в изживян стрес, тревожност, безпокойство, потиснатост, затваряне в себе, както и обстоятелството, че предприетото преследване за извършване на убийство е създало предпоставки за унизяването му пред семейство, близки, приятели и обществото като цяло, поддържаното у него чувство на страх, изпитвано за целия период на разследването до оправдаването му, съдът приема, че справедливият размер на обезщетение за претърпените вреди, съобразен с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, както и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, възлиза на 5000 лв. Този размер е обусловен от продължителността и интензитета на търпените психични страдания, който е бил висок, но не изключително, без да се установяват последици за въззивника в здравословен и професионален план или трайни такива в личния му живот. Съобразяват се данните за неговата личност, притежавания до повдигане на обвинението морален облик, отзвука в обичайната му среда, това, че не се установява безспорно същият да е бил отхвърлен от близките си и от обществото. Касационният съд приема, че не са налице необходимите предпоставки за допускане на касационното обжалване. В касационната жалба се поставят следните въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и вземе предвид всички обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди; длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето съдебно решение да се съобрази със сходно разрешаване на аналогични случаи от съдебната практика при изводите си относно критерия „справедливост“ като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, по които се твърди противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС. Настоящият съдебен състав не констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от установената практика на касационния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД. Изводът на Върховния съд, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян от настоящия съдебен състав и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет и в сочените решения на ВКС (решение № 79 по гр.д № 2034/2017 г., IV г.о.; решение № 621 по гр.д № 1927/2009 г., IV г.о., решение № 165 гр.д. № 288/2015 г., III г.o.; решение № 149 по гр.д. № 574/2010 г., III г.о.; решение № 123 по гр.д. № 254/2014 г., III г.о.; решение № 146 по гр.д. № 4129/2019 г., IV г.о.). Противно на твърденията на касатора, съдът е съобразил както неразумната продължителност на наказателното производство, така и наличието на тежко по смисъла на НК обвинение в извършване на престъпление. Подробно са обсъдени приложените по отношение на страната мерки за неотклонение. Отчетено е, че ищецът е бил предмет на процесуална принуда, като е следвало да съобразява живота си с изискванията на мерките за неотклонение, и същевременно е отречено мерките за процесуална принуда да са били прекалено интензивни или да е търпял вреди от наложената му принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната“. Извършена е преценка и относно отражението на наказателното преследване върху личния и семейния живот на ищеца, която се основава на анализа на доказателствения материал по делото. Взети са предвид още отражението върху психиката на касатора при отчитане на съдебното му минало; липсата на данни за засягане на здравословното му състояние и професионалната му реализация; установеното засягане на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. При зачитане на тези обстоятелства въззивният съд е направил извода си за размера на дължимото в конкретния случай обезщетение. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,