Определение № 3580 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2484/2024 г.

Производство по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв.И. Ю. срещу определение № 4323/26.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1620/2024 г. на Софийски градски съд, с което се оставя без уважение частната му жалба срещу определение № 43562/05.12.2023 г. по гр.д.№ 65102/2022 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.126 ГПК. В частната жалба се поддържа, че определението е недопустимо, респ. неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като според чл.272 ГПК въззивният съд следва да потвърди обжалваното определение, какъвто диспозитив липсва. Отделно се твърди очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с довод, че претенциите са за различни периоди и не е налице идентитет между делата, по смисъла на чл.126 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срок срещу определение на въззивния съд, което прегражда по-нататъшното развитие на делото, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. Настоящото дело е образувано по иск от 29.11.2022 г. на Е. Д. М. срещу Върховния касационен съд, за обезщетение в размер на 24 000 лева на неимуществените вреди в периода от 12.11.2019 г. до 14.11.2022 г., които твърди, че са му причинени от решение по НОХД № 1018/2019 г. на ВКС, III н.о., с довод, че е било постановено по непредявено спрямо него обвинение, нарушение на правото на ЕС. От данните по делото е видно, че Е. Д. М. е предявил срещу Върховния касационен съд и искова молба от 01.02.2022 г., по което е образувано гр.д.№ 5050/2022 г. на Софийски районен съд, за обезщетение в размер на 23 000 лева на неимуществените вреди в периода от 16.04.2020 г. до 29.12.2021 г., които също твърди, че са му причинени от решение по НОХД № 1018/2019 г. на ВКС, III н.о. и довод, че е било постановено по непредявено спрямо него обвинение, в нарушение правото на ЕС. С молба от 06.11.2023 г., пълномощникът на ищеца е уточнил, че неимуществените вреди обхващат различен период, поради което вторият предявен иск е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество. Доводите за процесуална недопустимост на обжалваното определение са несъстоятелни. Налице е постановен по надлежния ред съдебен акт, който ясно изразява волята на съдебния състав за отхвърляне на доводите в жалбата и потвърждаване на определението за прекратяване на делото. За да постанови обжалваното определение въззивният съд приема, че изложените обстоятелства в исковите молби не обосновават различно правно основание на претенциите, независимо от посочения период на претърпените вреди. Според изложените мотиви, периодът на увреждането има значение единствено за конкретния размер на обезщетението, а след като исковете не са частично предявени, по-късно заведеното дело следва да се прекрати. При тези изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при постановяване на обжалваното определение във връзка с предпоставките за допустимост на иска е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, засягаща търсената защита. Съгласно чл.126, ал.1 ГПК, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. С ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, т.3, се приема, че прекратяването на по-късно заведеното дело при друг висящ процес на основание посочената правна норма изисква пълен идентитет от субективна и обективна страна между двете дела – да са между едни и същи страни, на едно и също основание и за една и съща част от вземането, т.е. по-късно образуваното дело да е за същата част от вземането, за която е предявен частичният иск на по-рано заведеното висящо дело. Само когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес. В случая не е налице изключението, предвидено в чл.126, ал.1 ГПК, тъй като предмет по настоящото дело е правото на обезщетение за вредите, които се твърди, че са причинени в по-продължителен период от 12.11.2019г. - 14.11.2022г. Съдът е обвързан от посочения от ищеца при първоначалното дело правнорелевантен период от 16.04.2020 г. до 29.12.2021 г., в което претенцията не е предявена като частична. Ето защо, определението следва да се отмени за периодите, които не са заявени при първоначално предявения иск по гр.д.№ 5050/2022 г. на Софийски районен съд, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение