Определение № 2660 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4832/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. П. срещу онази част от Решение № 229 от 07.06.2023 г. по в. гр. д. № 94/2023 г. на Окръжен съд - Плевен, в която е отменено Решение № 254 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 328/2022 г. по описа на Районен съд – Левски, и е отхвърлен предявеният от Н. С. П., ЕГН: [ЕГН], срещу В. Й. Б., ЕГН: [ЕГН], иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, а упражняването на родителските права по отношение на детето С. Н. П., ЕГН: [ЕГН], е предоставено на неговата майка В. Й. Б., при която е определено и местоживеенето на детето на адрес - [населено място], общ. Левски, [улица]. С въззивния акт е определен режим на лични отношения между детето С. Н. П. и бащата Н. С. П., с постоянен адрес: [населено място], [улица], вх. .., ет. .., ап. .., и настоящ адрес: [населено място], [улица], вх. .. ет. .., ап. .., както следва: всеки първи и трети петък, събота и неделя в месеца – от 18 ч. в петък до 18 ч. в неделя, по местоживеенето на бащата; два пъти по две седмици през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, по местоживеенето на бащата; по Великденските празници всяка четна година, по местоживеенето на бащата; по Коледните празници всяка нечетна година, по местоживеенето на бащата; по телефона всеки ден между 19 ч. и 20 ч., за не повече от половин час, като е постановено при осъществяване на режима на лични отношения бащата да взима детето от дома на майката, който понастоящем е на адрес: [населено място], общ. Л., [улица], и да го връща на същото място. С въззивното решение бащата Н. С. П. е осъден на основание чл. 143, ал. 2 от СК да заплаща на детето С. Н. П., чрез неговата майка и законен представител В. Й. Б., издръжка за периода от декември 2022 г. до настъпване на причини за нейното изменение или прекратяване в размер на 300 лева месечно, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че въззивният съд не е съобразил интереса на детето и в противоречие със събраните по делото доказателства е приел, че майката притежава родителски капацитет, годен да му осигури сигурна семейна среда, независимо от изводите на вещите лица, изготвили заключението към психолого-психиатричната експертиза, в обратен смисъл. Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е пропуснал служебно да назначи комплексна медицинска и психолого-педагогическа експертиза, която да установи нивото на развитие на детето, както и дали поведението или начина на възпитание на някой от родителите е причина за изоставане на детето в неговото развитие – в експресивната му реч, рисувателните умения, времевите представи. Касаторът сочи, че, обратно на събраните по делото доказателства, въззивният съд не е отчел всестранния родителски капацитет на бащата, силната емоционална връзка между него и детето, добрите материални и битови условия, както и сигурната и подходяща подкрепяща среда, с които разполага той, при решаване на въпроса кому да предостави упражняването на родителските права. Искането е за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените от касатора искове.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касационната жалба В. Й. Б., е подала отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че страните, родители на детето С., родено на 27.07.2016 г., били във връзка до месец август 2018 г., като двамата никога не са съжителствали. Майката В. Й. Б. живеела с детето от неговото раждане в къща в [населено място], собственост на трети за процеса лица, а бащата Н. С. П. – в собствен апартамент с площ 112.60 кв. м. в [населено място]. От трудов договор № 11/17.03.2022 г. въззивният съд установил, че от 18.03.2022 г. бащата Н. С. П. работел като тракторист в кравеферма в [населено място] по 8 часа дневно срещу месечно трудово възнаграждение в размер на 2 000 лева, а майката, видно от трудов договор № 510/13.04.2023 г., работела като шивачка в цех в [населено място] 5 дни в седмицата по 8 часа на ден срещу месечно трудово възнаграждение в размер на 780 лева. Детето С. Н. П. било записано и посещавало редовно подготвителна група в ДГ „Теменуга“- [населено място] за задължителна предучилищна подготовка през учебната 2021/2022 година. То имало личен лекар и стоматолог, които посещавало при нужда.

Въззивният съд възприел констатациите в изготвените от Агенция „Социално подпомагане“ - Левски социални доклади с изх. № ПР/Д-ЕН-Л/19-001/02.06.2022 г. и изх. № ПР/Д-ЕН-Л/7- 001/09.03.2023 г., според които детето С. било привързано към майката и привикнало към нейната социална среда, тъй като от раждането си то живеело с нея и родителите й, към които също било емоционално привързано. Детето имало самостоятелна стая със скромно обзавеждане и добри хигиенни условия. То познавало своя баща и напоследък контактувало по-често с него, като майката не възпрепятствала контактите им. Прието е в заключение, че майката полагала качествени и адекватни грижи, съобразени с възрастта на детето и с финансовия си ресурс, като преместването на детето според социалните работници в друга социално-битова среда би го поставило в риск.

Окръжният съд се е позовал и на изготвения от Агенция „Социално подпомагане“ - С. социален доклад с изх. № ПР/ДЕВ-С/45-003/17.06.2022 г., съобразно който детето посещавало рядко и за кратко дома на своя баща в [населено място], поради което там то нямало изграден приятелски кръг и не било създало силни емоционални връзки с разширения семеен кръг на бащата.

От показанията на свидетелите Кр. П. и Д. К., колега и приятел на Н. С. П., въззивният съд установил, че бащата редовно пътувал до [населено място], за да се среща с детето, като изразявал желание то да посещава и дома му в [населено място], на което майката се противопоставяла.

Въз основа на показанията на свидетелите И. Б., майка на В. Б., З. А., леля на В. Б., А. Б. – директор на посещаваната от детето С. детска градина и приятелка на В. Б., и А. Н. – кмет на [населено място], въззивният съд приел, че между детето и неговата майка била изградена силна емоционална връзка. В. сама отглеждала С. още от раждането й. Детето било контактно, усмихнато, посещавало детска градина и участвало в различни проекти и програми. Преди години В. Б. потърсила лекарска помощ във връзка със съмнения, че страдеа от психично заболяване, но подозренията за това не се потвърдили.

Окръжният съд установил, че във връзка със сигнал от 26.09.2019 г. от майката В. Й. Б. била образувана преписка № 293000-3681/04.11.2019 г. по описа на РПУ – Левски, пр. пр. № 609/2019 г. по описа на Районна прокуратура - Левски. Предмет на сигнала били твърдения на майката, че дядото на детето Й. Г. Б. блудствал с него. По-късно В. Й. Б. заявила, че се била заблудила и действала прибързано. Извършена била проверка от ДСП-Левски, при която риск за детето не бил констатиран. С постановление от 27.12.2019 г. Районна прокуратура - Левски отказала да образува досъдебно производство.

Въз основа на заключението към изготвената в производството пред районния съд комплексна психолого-психиатрична експертиза въззивният съд приел, че данни за умствена недоразвитост и/или психично разстройство на В. Й. Б. липсвали. Диагностицираната през 2011 г. психоза не давала основание да се постави диагноза „параноидна шизофрения“. След 2011 г. не били регистрирани психотични симптоми у В. Й. Б.. Вещите лица извършили оценка на родителския капацитет на Н. С. П. и В. Й. Б., разбиран като ресурс да разпознават, разбират и задоволяват базовите физиологични и материално-битови потребности на детето, както и стоящите на по-горно ниво емоционални потребности на детето от разбиране, приетост, любов, сигурност и принадлежност. За целите на тази оценка вещите лица отчели емоционалния и поведенческия статус на родителите, включващ адекватност на чувствата, характеристики на темперамента, способност за адаптиране към промени, степен на самоконтрол, реакция на стрес, склонност към насилие и агресия, модели за справяне с кризи, условия на живот, финансова стабилност, подкрепяща мрежа от близки и приятели. Съгласно заключението към настоящия момент при функцията на личността на В. Й. Б. се очертавали нарцистични симптоми с прояви на емоционална нестабилност. Вещите лица посочили занижената себеоценка, повишените сензитивност и мнителност, ниския толеранс към стрес и фрустрация, склонността към импулсивни и нерационални решения, неустойчивата социална приспособимост, както и авантюристичните нагласи у майката сред диспозициите, които ограничавали надеждността на В. Й. Б. като личност и рефлектирали негативно върху родителската ѝ годност. След психологично изследване вещите лица обосновали заключение относно личностния профил и на Н. С. П. - гъвкав и социабилен, ангажиран и отговорен, самокритичен и толерантен, комуникативен и адаптивен. Тези качества осигурявали добра социална приспособимост и родителска годност на бащата. Вещите лица посочили, че при деца в по-ниска възраст майката е основна и значима фигура за удовлетворяването на емоционалните им потребности посредством грижите, които полага тя. Обобщили, че В. Б. била запозната с физиологичните потребности на детето, които поставяла на първо място, и разполагала с материален, финансов и времеви ресурс за удовлетворяването им. Тя отделяла внимание и на социалните потребности на детето да бъде в група на връстници и да придобива образователни познания, социален опит и умения. Сочат, че в по-ниска степен тя била чувствителна към емоционалните потребности на детето, защото самата тя била емоционално нестабилна и трудно изграждала емоционална близост. Като косвено проявление на тази абнормалност посочили установения от майката „либерален тип родителско ръководство“. Според вещите лица посредством стила на възпитание родителите трябвало да изградят у децата си ценностна система, да подкрепят формирането на идентичността им, да развиват автономността им чрез подходящи напътствия и ограничения с цел придобиване на умения за самостоятелен живот, самоконтрол и социална репрезентация (разбирана като способност на човека да възприема, да разбира, да помни и да прави заключения). В заключение вещите лица посочили, че майката притежава ограничен родителски капацитет, тъй като използваните от нея правила на възпитание не формирали в достатъчна степен у детето способности за спазване на граници при интеракциите, за волеви самоконтрол, за съобразяване с авторитети, за отлагане непосредственото задоволяване на желанията. Експертите обосновали извод, че прекалената толерантност при възпитанието е вероятно да доведе у детето, когато то порасне, проблеми със самочувствието и нереалистична представа за себе си. Тази вероятност вещите лица определили като „пагубен риск“ за формирането на личността и ценностната система на детето. При обсъждане на заключението въззивният съд посочил, че вещите лица не отчели, че при дете, растящо с един родител, често се размивали границите между авторитет и любов, а при дете с двама отглеждащи го родители обичайно тези роли се разпределяли помежду им и те взаимно се балансирали.

Вещите лица заключили, че бащата Н. П. проявявал емоционална нестабилност при обстоятелства, възприети като ощетяващи го, вкл. при взаимодействията с майката на детето му. Тази нестабилност се обяснявала с холеричния му темперамент, характеризиращ се с честа смяна на реакциите и повишена възбудимост. Според вещите лица бащата демонстрирал способност за авторитетен стил на възпитание, който включвал силно приемане и ангажираност, техники за адаптивен контрол и даване на подходяща автономия. Този стил вещите лица определили като „най-успешния подход към възпитанието на детето“, защото му осигурявал по-добра адаптивност в социума. Като най-важна задача на бащата се сочи поставянето на граници и изискването за стриктно спазване на правилата, т.е. въвеждането на дисциплина. Вещите лица категорично обобщили, че при детето С. не е формиран синдром на родителско отчуждение спрямо който и да е от родителите, но тя живеела в дисхармонична семейна среда с разнопосочни правила, стил на възпитание и противоречиви сигнали, поради което й липсвало чувство за стабилност и принадлежност към семейната констелация.

При личното изслушване на родителите в производството пред въззивния съд бащата изразил съгласие за широк режим на лични отношения с майката в случай, че му бъде предоставено упражняването на родителските права. Майката заявила, че тежко понесла времето, в което детето било за месец при баща си, и би искала този период да се раздели на от по две седмици. Отчела, че С. би била щастлива, ако и двамата родители загърбят конфликтите си.

При формиране на правните си изводи въззивният съд посочил, че създадената между детето и неговата майка трайна и дълбока емоционална връзка не може да се сравнява с никоя друга емоционална връзка. Посочил е, че нищо не обосновава така установеното фактическо положение да бъде променено и детето да бъде отнето от майката, която работела и имала собствени доходи, и изведено от собствената си среда, в която расте здраво и щастливо. Недоказано било майката често да сменя партньорите си, да е агресивна или психичното й здраве да е засегнато и така да застрашава интересите на детето си. Според въззивния съд родителският капацитет на майката бил практически доказан, а този на бащата бил хипотетично възможен при това с вероятни слабости. Несравнима била постоянната непосредствена грижа за едно дете със спорадичната грижа за него в ограничените периоди за осъществяване на лични контакти. В заключение окръжният съд приел, че в интерес на детето С. Н. е да бъде постановено то да остане да живее с майка си в [населено място] и тя да продължи да упражнява родителските права, като на бащата бъде определен режим на лични отношения с детето: всеки първи и трети петък, събота и неделя в месеца – от 18 ч. в петък до 18 ч. в неделя, по местоживеенето на бащата; два пъти по две седмици през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, по местоживеенето на бащата; по Великденските празници всяка четна година, по местоживеенето на бащата; по Коледните празници всяка нечетна година, по местоживеенето на бащата; по телефона всеки ден между 19 ч. и 20 ч., за не повече от половин час, като е постановено за осъществяване на режима на лични отношения бащата да взима детето от дома на майката, който понастоящем е на адрес: [населено място], общ. Л., [улица], и да го връща на същото място. Окръжният съд приел, че за издръжката на детето С. Н. били необходими около 450-500 лв. месечно, от които майката следвало да осигурява минимума между 177.50 лв. и 195 лв., а бащата следвало да заплаща 300 лева.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, прецизирани и обобщени от настоящия съдебен състав съобразно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Кои са критериите при преценката на родителския капацитет при решаване на въпроса за предоставяне на родителските права и длъжен ли е съдът при извършването й, ръководейки се от интересите на детето, да изследва да съобрази в съвкупност всички обстоятелства, по-конкретно възпитателските качества на двамата родители, техния морален облик, полаганите грижи за детето, желанието на родителите, привързаността на детето, пола и възрастта му, възможността трети лица да оказват помощ, социалното обкръжение, жилищните, битовите и др. материални условия?";

2. "Следва ли въззивният съд да постанови своето решение въз основа всички доказателства, събрани по делото, и след тяхната съвкупна преценка?";

3. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да допусне изслушване на експертиза, която да установи причините, поради които детето е изостанало в развитието си?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 1/1974 г., както и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 26/02.03.2010 г. по гр. д. № 598/2009 г., IV ГО на ВКС, Решение № 291/07.11.2012 г. по гр. д. № 115/2012 г. на III ГО на ВКС, Решение № 260 от 30.10.2013 г. по гр. д. № 1286/2012 г. на IV ГО, Решение № 123 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 890/2010 г. на III ГО на ВКС, Решение № 232 от 20.03.2009 г. по гр. д. № 2716/2008 г. на IV ГО на ВКС.

Касаторът счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид оплакванията в касационната жалба и поддържаните касационни основания по чл. 280 ГПК, намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне. Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщените от съда въпроси за задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност релевантните доказателства; как съдът следва да установи интереса на детето и как и кои обстоятелства трябва да прецени и съпостави, за да се произнесе относно предоставянето на родителските права и режима на лични отношения с другия родител.

Касационният съд намира, че по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, както и служебно известната на съда многобройна и непротиворечива в тълкуването си практика на ВС и ВКС.

Мотивиран от горното, съдът