Определение № 60588 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 270/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260005/28.06.2020 г. по гр.д. № 172/2020 г., с което Окръжен съд – Търговище, потвърждавайки решение № 17/04.03.2020 г. по гр.д. № 1007/2019 г. на Районен съд – Попово е разрешил спорът по чл. 127, ал. 2 СК между И. М. Д. и Д. И. Ц., родителите на малолетното дете Н. И. Д., роден през 2018 г. – за местоживеенето на детето и упражняването на родителските права, с предоставянето им на майката Д. И. Ц.. На бащата И. М. Д. е определен режим на лични контакти с детето и той е осъден да му заплаща месечна издръжка от 200.00 лв.

Решението се обжалва от бащата И. М. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (материалноправен и процесуалноправен):

1. Обуславя ли се интересът на малолетното дете при решаването на спора между неговите родители за местоживеенето на детето и упражняването на родителските права от доказаната по делото честа промяна на местоживеенето на единия родител или от това, че той ограничава контактите на другия родител с детето?

2. Нарушил ли е въззивният съд задължението си да следи за интереса на детето, включително служебно, когато е отказал доказателственото искане за назначаване на съдебно – психологична експертиза със задачи, свързани с установяването на това, кой от двамата родители е по-пригоден да упражнява родителските права?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда със становището, че въззивният съд ги е решил в противоречие съответно с ППлВС № 1/ 12.11.1974 г. – материалноправния и с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, както и с конкретни решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, на които се позовава. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 127, ал. 2 СК и съществено процесуално нарушение. Претендира разноски.

От ответника по касационната жалба Д. И. Ц., майката на малолетното дете, не е постъпил писмен отговор.

Настоящият състав приема, че касационната жалба е с допустим предмет (чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК), подадена е от легитимирана страна, при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения:

Въззивният съд е съобразил, че спорът по чл. 127, ал. 2 СК касае детето на страните – Н., което е родено на 11.02.2018 г., т.е. е навършило две години и половина към момента на приключилото съдебно дирене пред втората инстанция, а спорът е породен от това, че родителите на детето не живеят заедно и не могат да постигнат съгласие по релевантните въпроси. Посочил е, че по делото са събрани достатъчно доказателства относно родителския капацитет на страните, битовите условия, при които детето е било отглеждано в различни периоди и от двамата родители поотделно, финансовото им състояние и възможността да се подпомагат от разширено семейство, като за относимите факти са разпитани свидетели и са изслушани и двамата родители.

Приел е, че основен за разрешаването на спора е интересът на детето, а той включва материалното, духовното и социалното обезпечаване на детето, обусловено от родителските и възпитателските качества на родителите, от техните възможности да изградят ценностната система на детето, да му предоставят добра материална и социална база за развитие, да го развият като всестранна личност с трудови навици и нравствени добродетели и да го подготвят за живота като добър гражданин. Детето има интерес, когато родителите не са постигнали необходимото съгласие, упражняването на родителските права да бъде възложено на този родител, който с оглед възрастта, пола степента на развитие на детето е по-способният да полага адекватни грижи не само за бита, но и за доброто възпитание и изграждане на личността на детето. Възрастта на детето също има значение. Когато детето е невръстно, а такъв е малолетният Н., то има по-голяма нужда от ежедневни майчини грижи и ласки, но е важно също родителят да признава и зачита интереса на детето да има пълноценни връзки и с другият родител.

Поставяйки тази изходна позиция, която съответства на ППлВС № 1/1974 г. и на установената практика на Върховния касационен съд по чл. 127 СК, въззивният съд е преценил, че висшият (най-добрият интерес) на детето Н. налага да възложи упражняването на родителските права на неговата майка. Неговата крехка възраст обяснява нуждата от ежедневни майчини грижи и ласки, а що се отнася до битовите условия – по делото е установено, че и двамата родители разполагат с добри условия, с трудови доходи и други спестявания, за да осигурят нормални материален живот на детето. Приел е за неоснователно оплакването в жалбата на бащата срещу първоинстанционното решение, че подобен извод противоречи на установеното по делото обстоятелство, че майката живее в [населено място] в жилище под наем, доколкото жилището на бащата в [населено място] е собствено. Оценил е фактът като ирелевантен, а от значение – това, че и в наетото от майката жилище има нормални условия за живот, а детето да е обградено с грижи и любов. Като неоснователно е преценено и оплакването във въззивната жалба, че работното време на майката е до 19.30 ч., доколкото бащата работи по трудов договор при своята майка и има по-голяма възможност при нужда да се отклони от трудовите си задължения с цел грижа за детето. Майката също има възможност да организира времето си по подходящ начин, така че да се съобрази с нуждите на детето. По оплакването в жалбата, че първостепенният съд не бил съобразил това, че обичайната среда на детето е в [населено място], където то живее заедно с баща си и неговото разширено семейство, въззивният съд е посочил, че от раждането си детето е живяло със своята майка с изключение на периода от последните 4-5 месеца, в който детето е живяло с баща си, но е съобразил и обстоятелството, че бащата е взел детето при себе си и го е отглеждал без съгласието на майката, окачествявайки това поведение като безотговорно.

Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел като свои и онези съображения от значение за изясняване на висшия интерес на детето при решения спор между родителите по чл. 127, ал. 2 СК, които са в мотивите на обжалваното пред него решение и срещу които нарочни оплаквания във въззивната жалба няма. И в двете решения на инстанциите по същество не е установено майката на детето да е променяла често своето местоживеене. Това, което и двете инстанции са приели е, че след като двукратно тя е отказала контакти на бащата с детето, той го е отвлякъл, а по този неправомерен начин е установил местоживеенето на сина си в [населено място]. Изградената силна емоционална връзка на невръстния Н., който след отвличането от бащата живее при него, е съобразена с определения разширен режим на лични контакти.

Следователно в първата част повдигнатият материалноправен въпрос не обуславя решението, доколкото не кореспондира с това, което въззивният съд е приел за доказано и е обсъдил в мотивите. Това изключва основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Във втората част повдигнатият материалноправен въпрос е обуславящ, доколкото решението съдържа мотиви за осуетените от майката контакти на бащата с детето, но въззивният съд го е разрешил в съответствие с ППлВС № 1/ 1974 г. и на установената практика на Върховния касационен съд по чл. 59 СК, към която чл. 127, ал. 2 СК препраща. Приема се, че висшият, най-добрият интерес на детето, установяването на който стои и в решаването на спора по чл. 127, ал. 2 СК между неговите родители, зависи не от отделните установени по делото обстоятелства, а от тяхната съвкупност. Въззивният съд е изследвал именно съвкупността от обстоятелствата, имащи значение за интереса на малолетното дете, за да заключи, че майката е по-пригодният родител да се грижи за Н.. Това изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Процесуалноправният въпрос, повдигнат от касатора, обуславя решението, но по него е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е отказал доказателственото искане на бащата на детето за допускане на съдебно-психологична експертиза със задачи, свързани с родителския капацитет на строните. Мотивирал се е с това, че по делото са събрани необходимите доказателства – разпитани са свидетели, изслушани са родителите, приети са социални доклади. В т. 1 от с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС е обяснено засиленото служебно начало по делата, в които съдът следи за интереса на ненавършили пълнолетие деца. Такова е и делото по чл. 127, ал. 2 СК. Засиленото служебно начало обаче не означава, че съдът е длъжен да допусне всяко доказателствено искане на страните по тези дела. В съдебната теория, а и установената практика на Върховния касационен съд се приема, че когато установимият факт е релевантен, но за него са събрани необходимите доказателства – достатъчни за преценката, дали фактът се е осъществил или не, – събирането на повече доказателства е ненужно. Така е мотивирал отказа си въззивният съд. Действително, чл. 59, ал. 6 СК предвижда изключение от правилото, но задължението съдът да назначи вещо лице–психолог възниква, когато по делото са събрани доказателства за родителско отчуждение. Случаят не е такъв.

При този изход на делото и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават сторените от него разноски и по обжалването пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдът