Определение № 3758 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1536/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Х. К., И. К. К. и Е. К. К., чрез пълномощник адв. А. Т., против въззивно решение № 1455/30.11.2022 г. по в.гр.д. № 952/2022 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260114/10.01.2022 г. постановено по гр.д. № 2704/2020 г. на Софийски градски съд. С решението на Софийски градски съд са били отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за осъждане на ответниците Д. А. М. и М. А. М. да заплатят солидарно на ищците сумата от 42 240 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от неоснователно наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“, допусната по гр.д. № 6348/2012 г. на СГС, изразяващи се в лишаване ищците за периода 02.03.2015 г. - 02.03.2020 г., от ползването на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б, състоящ се от дневна, вестибюл, две спални, кухня и сервизни помещения с площ от 133,53 кв. м., заедно с мазе № 3, заедно с 50 % идеални части от таванското подпокривно пространство, заедно с 25 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото (УПИ), съставляващо имот с пл. № 24 (стар парцел XXI) от квартал 33, местност „ГГЦ - Зона Г-14“, в размер на вредата от 704 лв. месечно, от които: за Л. Х. К. - 469,33 лв. месечно или общо 28 159,80 лв. за процесния период; за И. К. К. - 117,33 лв. месечно или общо 7039,80 лв. общо за процесния период; за Е. К. К. - 117,33 лв. месечно или общо 7039,80 лв. за процесния период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.03.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. Отхвърлени са и предявените при условията на евентуалност между същите страни искове за осъждането на ответниците да заплатят разделно на всеки от ищците следните парични суми, представляващи обезщетение за причинени вреди от невъзможността на ползват горепосочения имот за периода 02.03.2015 г. - 02.03.2020 г., поради наложената обезпечителна мярка: на Л. Х. К. по 234,67 лв. месечно или общо 14 080 лв.; на И. К. К. и на Е. К. К. по 57,67 лв. месечно или общо 3520 лв. на всеки един от тях поотделно, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 02.03.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, е поставен въпроса: Налице ли е пряка вреда /претърпяна загуба/ по смисъла на чл. 403 ГПК, когато с обезпечението ответникът е лишен от правото да ползва собствен имот и подлежи ли лишаването от това право на обезвреда?. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС обективирана в решение № 32/11.07.2017 г. по гр. д. № 60028/2016 г. на ВКС. Ответниците по касационната жалба Д. А. М. и М. А. М. в писмен отговор, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищците са наследници на К. М. К., както и че имената К. М. К. и К. М. К. са на едно и също лице. Приел е, че липсва спор, че на 12.07.2011 г. в полза на К. К. и на съпругата му Л. К. е бил издаден обратен изпълнителен лист /след отхвърляне на иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД предявен срещу тях/ срещу Д. М. и М. А. М. и още две лица, за опразване и предаване владението на заеманото от тях жилище- апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б в [населено място], въз основа на който е било образувано изп.д. №20111110410155 по описа на СИС към СРС. Ответниците Д. М. и М. М. предявили срещу съпрузите К. искове за установяване правото им на собственост върху горепосочения недвижим имот /претендирали са и отмяна на констативния нотариален акт за правото на собственост на основание давностно владение № 6, том III, рег. № 10843, н.д. № 382/2009 г. на нотариус № 302 издаден в полза на К. К./, по който било образувано гр. д. № 6348/2012 г. на СГС. По това дело по молба на М. е било допуснато обезпечение на исковете им, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“ при гаранция в размер на 4000 лв. Не е спорно, че по изпълнителното дело, с оглед допуснатото обезпечение въводът на К. в процесния имот не е бил осъществен. С влязло в сила на 16.04.2018 г. решение по делото, исковете на М. са били отхвърлени. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените от Д. М. и М. М. положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, по които е образувано гр.д. № 6348/2012 г. са били отхвърлени с влязло в сила решение, поради което обезпечението е станало неоснователно. Прието е, че допуснато обезпечение, чрез спиране на принудителното изпълнение е попречило на ищците да бъдат въведени в имота въз основа на издадения им обратен изпълнителен лист. Прието е, че в производство по предявения иск за обезщетение не може да се ревизира правилността на разпореждането за издаване на обратния изпълнителен лист, и че обжалването му не е свързано с искането за отмяна на допуснатото обезпечение, както и че не може да бъде разглеждан спор за материалното право на собственост върху имота при конкуренция на права между спорещите страни. Посочено е, че обратният изпълнителен лист, издаден след отхвърляне на иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, предявен срещу Л. и К. К. дава право на ищците да упражняват фактическа власт върху имота /като въззивния съд е посочил, че не коментира тяхното качество: дали са държатели или собственици/, за който въводът във владение е спрян на основание допуснатото обезпечение. От допуснатото обезпечение за тях произтекли реални имуществени вреди - произтекли от лишаването им от възможността да реализират правото си да ползват процесния имот. За тези вреди, които били пряка и непосредствена последица от неоснователното обезпечение, отговорност носели ответниците по иска с правно основание чл.403, ал.2 ГПК. Вредите могли да бъдат пропуснати ползи или претърпени загуби, като в тежест на ищците било да докажат реалната вреда, от която били лишени. Прието е, че личното ползване не води до претърпяна вреда, а по делото нямало доказателства, спреният въвод да е лишил ищците от сигурна имуществена облага. Сигурността не се предполагала, а следвало да бъде доказана. Посочено е, че по отношение на имуществените вреди от деликт намирало приложение ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което било изразено принципно становище за това, какво представлява пропуснатата полза, и че тя е реална, а не хипотетична вреда. Изводът за неоснователност на исковете е обоснован с липсата на доказателства, че ищците са претърпели имуществена загуба, която се съизмерва с пазарния месечен наем за исковия период и такива, от които да се установи, че поради допуснатото обезпечение и неосъществения въвод тяхното имущество е намаляло. Нямало твърдения и доказателства, че те са направили разходи за наем или други разноски. Изложени са мотиви, че исковете касаещи периода от 16.04.2018 г. - 02.03.2020 г. са неоснователни и на друго основание: Посочено е, че съдебното решение, с което исковете по гр.д. № 6348/2012 г. са били отхвърлени е влязло в сила на 16.04.2018 г., поради което ищците К., като заинтересуваната страна по смисъла на чл.402, ал.1 от ГПК /доколкото срещу тях е поискано и допуснато обезпечение по реда на чл.389, ал.1 от ГПК/ са могли да поискат отмяна на обезпечението. Прието е, че след влизане в сила на решението, с което обезпечените искове са били отхвърлени, за тях е възникнал правен интерес от отмяна на обезпечението, имащо за последица възобновяване на спрения изпълнителен процес и реализиране на възможността да се осъществи въводът им във владение на имота, респ. да се преустановят вредите, търпени от спирането му. Бездействието им не можело да води до ангажиране отговорността за вреди на длъжниците по принудителното изпълнение. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, по следния уточнен от съда материалноправен въпрос: Налице ли е пряка вреда /претърпяна загуба/ по смисъла на чл. 403 ГПК, когато с обезпечението ответникът е лишен от признато му право да ползва имот и подлежи ли лишаването от това право на обезвреда. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие с цитираната в изложението практика на състави на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 844,80 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение