Определение № 59 от 07.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1279/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по две касационни частни жалби, а именно:

• с вх.№ 262407 от 10.02.2021 г. на Д. Д. Й. чрез адвокат И. К. от АК – Б. и

• с вх.№ 263001 от 17.02.2021 г. на В. Д. Р., представлявана от настойник Д. Ц. Р. чрез адвокат Ж. М. от АК – Б.

срещу Определение № 260230 от 27.01.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 2694/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, ІІІ гр.възз.състав.

В качеството им на ответници по жалбата на насрещната страна, касаторките взаимно оспорват жалбите си в писмени отговори, подадени в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Касационните частни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и са допустими по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

Въззивният съд е съобразил, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба от Д. Ц. Р. като настойник на В. Д. Р. против Д. Д. Й. за намаляване на саморъчно завещателно разпореждане от 19.12.2018 г. на завещателя Д. В. Р., с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН. С първоинстанционното решение иска е уважен, като е възстановена запазената част на ищцата от наследството, оставено от баща й в размер на 165 000 лева. С молба от 03.09.2020 г. ищцата (чрез своя настойник) е поискала от РС – Бургас на основание чл. 248, ал. 1 ГПК да измени решението си, като ответницата Д. Д. Й. бъде осъдена да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 5 700 лв. по гр.д.№ 3740/2020 г. на РС - Бургас, както и 3 080 лв. по обезпечаване на иск по ч.гр.д.№ 7016/2019 г. на БРС. Районният съд е отказал да присъди исканите суми, като е счел, че ответницата е направила изрично признание на иска, както и не е дала повод за завеждане на претенцията, тъй като изрично е декларирала на 23.04.2019 г., че е уведомена от нотариус Н. М., че прекият наследник на Д. В. Р. - дъщеря му В. Р., има право на 1/2 запазена част от цялото му наследство. РС е приел, че тъй като декларацията е представена по делото, то са налице и двете комулативно изискуеми условия на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските следва да се възложат на ищцата.

Въззивният съд е намерил първоинстанционното определение за неправилно по следните съображения: Искът по чл. 30 ЗН е конститутивен. Чрез него се упражнява потестативно право, т.е. чрез едностранно волеизявление се предизвиква промяна в чужда правна сфера. Правото да се иска възстановяване на запазена част от наследство като самостоятелно субективно право може да бъде упражнено чрез предявяването му пред съд или чрез доброволно уреждане на отношенията между наследниците и лицето, в чиято полза е завещано имущество от наследодателя. В този смисъл с оглед естеството на претенцията ищцата не разполага в конкретната ситуация с друга възможност, освен да предяви претенцията си по чл. 30 ЗН. Ето защо е без значение представената декларация пред нотариус М., на която ответницата се позовава. Ответницата не би дала повод за завеждане на иска по чл. 30 ЗН само, ако между страните беше сключено споразумение, с което да се уредят отношенията по възстановяване на запазената част. Липсата на доброволно уреждане на отношенията между страните изключва приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, въпреки направеното от ответницата признание на иска.

Относно размера на дължимата сума, ОС е приел, че ответницата своевременно е направила възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед последното, тъй като по делото е разгледан неоценяем иск, то дължимата сума съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от 600 лв. По тази причина искането за присъждане на разноски по гр.д.№ 3740/2020 г. е уважено до размера на сумата 600 лв., а не за сумата 5 700 лв., която е претендирана от ищцата. Що се отнася до сумата от 3 080 лв. по ч.гр.д.№ 7016/2019 г. (заплатена в производството по обезпечаване на иска) същата се дължи, тъй като отговаря на минималните изисквания на Наредбата. По тези съображения и при условията на чл. 278, ал. 2 ГПК, с въззивното определение Д. Д. Й. е осъдена да заплати на В. Д. Р. чрез настойника й Д. Ц. Р. сума в общ размер от 3 680 лв.

В представените изложения на касационните основания са поставени въпроси, както следва:

І. От Д. Д. Й.

І.1) „за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички изложени доводи, представени доказателства и да извърши анализ за наличието на предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС (ППВС № 1 от 1953 г. и конкретни актове на състави на ВКС).

ІІ. От В. Д. Р.

ІІ.1) „Оценяем или неоценяем е иска за възстановяване на запазена част от наследство по чл. 30 ЗН, предявен от наследник по закон срещу заветник, в чиято полза е завещана цялата сума по посочена банкова сметка, при положение, че съда в мотивите на решението си е приел, че приетото по опис наследство от наследника със запазена част в друго гражданско дело по чл. 61 ЗН е с нулева стойност и с решението си е определил в пари стойността на запазената част съгласно правилата на чл. 29, ал. 1 ЗН ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС (т. 1а и т. 1б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК и Определение № 26 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 5019/2017 г. на ВКС, І г.о.);

ІІ.2) „Следва ли при направено възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение съда да направи преценка на фактическа и правна сложност на делото и въз основа на нея да определи конкретния размер на адвокатското възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004 г. или следва да присъди минималния размер на адвокатското възнаграждение, без да изследва фактическата и правна сложност на делото ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Питането, поставено от Д. Д. Й., не притежава белезите на правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно тези разяснения касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай въззивният съд е постановил определението си при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, включително задължителната такава, като се е основал на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на приложимия закон. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Несъгласието на касатора със заключенията на съда обективира оплакване на допуснати процесуални нарушения, което не подлежи на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите, респ. - не е основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № ІІ.1., поставен от В. Д. Р., не е обсъждан от въззивния съд и в този смисъл няма обуславящо значение за изхода на спора, респ. не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е дължал да извърши собствена преценка по въпроса оценяем или неоценяем е иска, разгледан в първоинстанционното производство. Този проблем е повдигнат с постановените Определение № 2331 от 13.03.2020 г. по гр.д.№ 8519/2019 г. на РС – Бургас и Определение № 1825 от 30.06.2020 г. по гр.д.№ 1591/2020 г. на ОС – Бургас, като разрешението му е дадено с Определение № 457 от 09.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 197/2020 г. на АС – Бургас. Произнасяйки се по спора за подсъдност между РС – Бургас и ОС – Бургас, АС – Бургас е приел, че предявеният от В. Д. Р. срещу Д. Д. Й. иск е неоценяем и подлежи на разглеждане от районния съд като първа инстанция. Постановеното от АС – Бургас е окончателно и не подлежи на преразглеждане, доколкото производството по предявения иск е приключило с влязло в сила решение. При отсъствието на общо основание за допускане на касационното обжалване е безпредметно да се обсъжда дали е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос № ІІ.2. има обуславящо значение за спора, но по отношение на него не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният правен въпрос не засяга правна уредба, която да е неточна, неясна или противоречива, а по приложението й е създадена задължителна практика – т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Разяснено е, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателства, които ги обективират, както и сложността на дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, която е различна при всеки отделен случай (например задължителната съдебна практика разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен). След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията за защита при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения хонорар. В конкретния случай се касае до иск, признат от ответницата с отговора на исковата молба, като извършените процесуални действия на съда и страните по предмета на претенцията са ограничени по обхват до минимално необходимите за разрешаването на спора, поради което и производството като цяло не се характеризира със сложност, надхвърляща минималната. Ето защо ВКС приема, че възприетото от въззивния съд съответства на задължителната практика и не е налице основание да се допуска касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното определение е валидно - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо - постановено е в отговор на надлежно сезиране с частна жалба и в рамките на сезирането. Определението не е и „очевидно неправилно”, тъй като не страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Прочитът на акта не разкрива нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат (поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл), нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение