Определение № 2652 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5235/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. В. С., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 3081 от 12.06.2023г. по в.гр.д. № 4808/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20000907 от 6.01.2022г. по гр.д.№ 58757/2020г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сума над 4 000лв. до претендираните 15 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл.316,вр.чл.309, ал.1 НК, за което е постановено оправдателно решение по н.а.х.д.№ 5046/2015г.на СРС, влязло в сила на 17.10.2017г. В изложението, приложено към касационната жалба, касаторката не се позова на конкретно основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, а излага основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК. Поставя следните въпроси: 1.Относно изпълнение от страна на съда на задължението да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства при спазване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, 2. По какви критерии въззивният съд е преценил, че доброто име на ищцата не е пострадало и как е преценил че „обичайно“ сред тесния кръг близки и роднини е по-трудно да бъде злепоставена личността му? и 3.Правилно ли е – едва в мотивите на решението си – съдът да посочи, че страната не е доказала настъпили промени в личния си живот? Следва ли съдът да уведоми страните относно разпределението на доказателствената тежест и да им даде съответни указания? Твърди противоречие на въззивния акт с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които прилага. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Доколкото първоинстанционният акт не е бил обжалван в частта, в която предявения иск е уважен до размер на 4 000лв., въззивният съд е приел за установено наличието на предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Относно спорният въпрос за това – какъв е „справедливия“ размер на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди, е посочил следното: Ищцата е била привлечена като обвиняема деяние по чл. 316,вр.чл.309, ал.1 НК, което не е „тежко“, по смисъла на чл.93, т.7 НК и по отношение на нея не е взета мярка за неотклонение, от което следва извод, че „не е бил засегнат съществено нейния обичаен начин на живот“. Продължителността на производството е около четири години, която може да се определи като разумна. По същото време, срещу ищцата са водени и други наказателни производства, поради което не може да се приеме, че „неблагоприятните последици, свързани с емоционалното състояние, затрудненията на ищцата за интегриране в обществото и проблемите в семейната среда, са единствено пряка и непосредствена последица“ от наказателното преследване, предмет на разглеждане в настоящето производство. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото въпроси с № 2 и № 3 не отговорят на изискването за общо основание за допустимост, а единственият въпро с/с №1/, който е от значение за изхода на спора, е разрешен от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съображенията: Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да покрива поставеният от касатора въпрос критериите за общо основание за селектиране на касационните жалби, той следва „да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства“. В случая, поставения от касаторката въпрос с № 2 не отговаря на тези изисквания, защото отговорът му изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства и извеждане на правни изводи. Въпрос № 3 също е ирелевантен, защото в случая не става въпрос за липса на разпределение на доказателствената тежест, а за извеждане на правен извод за недоказаност на твърдяно от страната обстоятелство. Следва и да се посочи, че основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и че проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт не може да се извършва без той да е допуснат до касационно обжалване. Първият поставен от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи след съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалата. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения, при отчитане на характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалата, нейното обществено и социално положение, отражението върху начина й на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение