Определение № 451 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 468/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Н. И. – прокурор в окръжната прокуратура Велико Търново, против решение № 482 от 6 ноември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 688/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново в частта му, с която е потвърдено решение № 477 от 8 март 2018 г., постановено по гр.д. № 7417/2018 г. по описа на районния съд в гр. Плевен за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на М. К. Ч., с адрес в [населено място], сумата от 7000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от несправедливо водено и поддържано обвинение в извършване на престъпление от общ характер, производството по което впоследствие е завършило с оправдателна присъда на районния съд Луковит, влязла в сила на 01.07.2014 г. с постановяване на решение по в.н.о.х.д. № 259/2014 г. по описа на окръжния съд в гр. Ловеч, и допълнително е присъдена законната лихва от 15.10.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, присъденото обезщетение е завишено съобразно принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Неправилно бил приложен материалният закон към установените по делото факти, довело до необоснованост на извода за размера на обезщетението. Сочи се, че по отношение на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 291, ал. 1 НК, което не е тежко по смисъла на закона, била е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, което не е препятствало упражнената от него професия, наказателното производство е продължило в разумен срок – малко над осем месеца, по което той се е явявал общо четири пъти. Подчертано е, че не са събрани доказателства за настъпили значими или трайни промени в личен, социален, здравословен или психичен план за ищеца, както и за претърпени от него негативни преживявания над обичайните такива, които да оправдават размер на обезщетение от 7000 лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответникът М. К. Ч., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. П., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд съобразява установените по делото обстоятелства: с постановление на разследващ орган от 26.11.2013 г. на ищеца е повдигнато обвинение по чл. 291, ал. 1 НК за това, че на 20.03.2011 г. пред районен съд Червен бряг по гр.д. № 720/2010 г., в качеството му на вещо лице по делото, устно, съзнателно е дал невярно заключение по възложената му съдебно техническа експертиза; спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“, като мярката не е променяна в рамките на съдебната фаза; на 01.07.2014 г. е влязла в сила присъда на първоинстанционния съд, с която ищецът е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение, за което е бил привлечен като обвиняем, и е оправдан за извършване на престъпление по чл. 291, ал. 1 НК. За установяване на претърпените неимуществени вреди са взети предвид свидетелски показания, кредитирани само в частта, даваща информация за промяна в поведението на ищеца (бил депресиран, не се усмихвал, не поддържал контакти с хора). Въз основа на горното, съдът приема, че предявените искове са доказани в основанието си, тъй като са изяснени измененията в психичното състояние на ищеца вследствие на незаконното обвинение. Цитирано е неизменното разбиране в съдебната практика, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Предвид установените в практиката критерии, възприети като значими за определяне на справедливото обезщетение – тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитетът на мерките на процесуална принуда, броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина му на живот, рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр., икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, съдът основава заключението си за справедлив размер на обезщетението върху повдигнатото обвинение за престъпление, което не е тежко, взетата най-лека мярка за неотклонение, което не е препятствало упражняваната от ищеца свободна професия, продължителността от малко над осем месеца на наказателното производство в двете му фази, което е разумен срок по смисъла на КЗПЧОС, явяването на ищеца един път пред разследващите органи, три пъти в съдебно заседание пред първата инстанция и веднъж пред въззивната, минималната работна заплата за съответния период. Счетено е, че не са събрани данни за здравословното състояние на ищеца, че свидетелските показания за „финансова депресия“ сочат влошено емоционално състояние поради липса на финансови средства, а не стрес от висящо наказателно производство, че по-малкото назначения като вещо лице след започналото наказателно производство би могло да обоснове наличието на имуществени вреди (непредявени в производството), но не и по-висок размер на неимуществените, и освен това ищецът не би могъл да разчита предимно на доходи, реализирани в качеството му на вещо лице, поради което е прието, че справедливо е обезщетение от 7000 лева с оглед обичайните възнаграждения за вещи лица. По насрещната жалба срещу отхвърлена претенция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, е съобразена задължителната практика на ВКС в ТР № 3/2004 г., ОСГК, за дължимостта на обезщетението за забава върху обезщетението за неимуществени вреди от момента на влизане в сила на оправдателната присъда на наказателния съд, поради което в процесния случай обезщетението е дължимо от 01.07.2014 г., но предвид стореното възражение с отговора на исковата молба за погасяване на обезщетението по давност, и при разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, обезщетение е присъдено от 15.10.2015 г. Касационният съд приема, че касационното обжалване не следва да се допуска. Според разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. ВКС подчертава, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Изрично е заявено, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Допуснато е ВКС да може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Категорично се възприема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване в процесния случай касаторът не е поставил правен въпрос по критериите, обвързващо дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Твърди се, че в решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о., ВКС, е прието, че като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждане, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си има ефект на репарация. Отново се сочи, че спрямо ищеца е повдигнато обвинение за едно престъпление, което не е тежко по смисъла на НК, и му е била наложена най-леката мярка за процесуална принуда „подписка“, която обективно не го е възпрепятствала да води обичайния си начин на живот, да работи, да поддържа отношения със своите близки и приятели, наказателното производство е проведено в разумен срок. Фактите, които са безспорно доказани и обосновават претърпени от ищеца неимуществени вреди не очертават обхват от необичайни негативни преживявания, който да оправдава определения размер на обезщетение, и така обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД и критерия за справедливост – противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, решение № 202 по гр.д. № 403/2016 г., IV г.о., решение № 250 по гр.д. № 6491/2007 г., I г.о., решение № 264 по гр.д. № 1185/2019 г., IV г.о., решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о. В сочените решения ВКС се възприемат и прилагат както постановките на цитираното ППВС, така и разясненията на цитираните ТР относно приложението на принципа за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Липсата на правен въпрос на самостоятелно основание налага касационното обжалване да не бъде допускано. Както от мотивите в касационната жалба, така и от поясненията в изложението не може по категоричен начин да се възприеме дали е налице питане във връзка с липса на преценка на значими за спора обстоятелства, или с неспазване на някои от изяснените в практиката елементи при претенция за обезщетяване на неимуществени вреди като следствие от незаконно наказателно преследване, което питане да може да бъде уточнено или конкретизирано от съдебния състав съобразно разясненията на соченото ТР. Ето защо касационното обжалване не се допуска. При този изход на касационното производство е основателно искането на ответника за присъждане на разноски за оказана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата правна защита и съдействие, които в съответствие с чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определят на 500 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,