Определение № 2596 от 16.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1327/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.3, т.2, вр. с чл.248 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. Н. Д. Р. срещу определение № 1294/21.04.2026 г. на САС по ч.гр.д. № 3271/2025 г., с което е потвърдено определение № 4433/05.11.2025 г. по т.д. №1330/2024 г. на СГС – за оставяне без уважение на молбата по чл.248 ГПК, с която се иска определяне на по-висок размер на възнаграждението му за особен представител. Сочи се, че обжалваното определение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, защото при определяне на размера на възнаграждението на жалбоподателя за особен представител на ответното дружество по иск с правно основание чл.155, т.3 ТЗ са допуснати нарушения на Наредба № 1, на чл.47 ал.6 и на чл.29 ГПК, както и на чл.44 ЗА и на чл.24,т.3 ЗПП. Поддържа се, че неподаването на отговор на исковата молба се дължи на виждането на жалбоподателя, назначен за особен представител на ответника, че предявеният срещу дружеството иск е основателен, както и на преценката му, че не е било нужно да релевира оспорвания. Повдигнат е довод, че особеният представител се е явил в открито съдебно заседание пред първата инстанция, както и че е извършил действия по запознаване с делото в деловодството на съда, четене на нормативната уредба и на съдебна практика; положил е усилия за подготовка на становище по хода на делото. Навежда се възражение, че особеният представител не дължи такси и разноски по делото, поради което неправилно е бил осъден от въззивния съд да плати държавна такса по частната жалба. Иска да се отмени обжалваното определение и да му се определи справедливо възнаграждение като особен представител на ответника.

Ответникът СГП не е подал отговор.

По допустимостта. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, визиран в нормата на чл.248 ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. По отношение на частната жалба в частта, с която се обжалва определението на въззивния съд, с което на основание чл.77 ГПК частният жалбоподател е осъден да плати по сметка на САС държавна такса от 7,67 евро, следва да се спомене, че това е частна жалба по чл.274 ал.2 ГПК и за нея не важи изискването за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното определение апелативният съд е приел, че е допустима частната жалба на особения представител на ответника по иск с правно основание чл.155, т.3 ТЗ, който е недоволен от размера на възнаграждението му. Констатирано е от въззивната инстанция, че назначеният особен представител на ответника не е подал отговор на исковата молба, а единственото извършено от него процесуално действие е явяването му в проведеното на 28.10.2024 г. открито съдебно заседание, в което е заявил, че искът е основателен Въззивният съд е намерил, че определеният от СГС размер на възнаграждението за процесуално представителство от 150 лв. е справедлив и съответства на фактическата и правна сложност на делото, което не се отличава с усложнения и по което не са събирани доказателства. Не е подаден отговор на исковата молба. Прието е, че подготвителната дейност на особения представител се свежда до преглед на представените с исковата молба доказателства и съпоставяне на датата на смъртта на управителя с момента на предявяване на иска по чл.155, т.3 ТЗ, което не обосновава извод за значителен обем или сложност на положения труд.

Въззивният съд е приел, че в производството по обжалване на определения размер на възнаграждението за особен представител адвокатът не упражнява процесуални права на страната по делото, а свои самостоятелни процесуални права, поради което дължи държавна такса от 7,67 евро, която на основание чл.77 ГПК частният жалбоподател е осъден да плати по сметка на САС.

В изложението на касатора са поставени следните процесуални въпроси по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК –

1. „Участието на адвокат като особен представител по дело и обжалване на актовете на съда в това производство в негов личен интерес ли е, или е в обществен интерес и в интерес на правосъдието, и следва ли да получи същият справедливо възнаграждение за положения труд?“

2. „Участието на състава на съда по същото делото, за което получава трудово възнаграждение, в негов личен интерес ли е, или е в интерес на правосъдието, и има разлика и каква е тя при участието на адвоката като страна в процеса и съда?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното определение с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС – относно формата и съдържането на решението, Постановление № 7/27.12.1965 г. Пленума на ВС - за второинстанционното производство; Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС и ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - относно изискванията за съдържанието на решението на въззивния съд, мотивите към него и задължението за обсъждане на доводите на страните и събраните по делото доказателства.

Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил съществени възражения на частния жалбоподател и събраните в тяхна подкрепа доказателства. Позовава се на решение №84/12.05.2022 г. по гр.д. №3141/21 г. ВКС.

Настоящият състав на касационния съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено определението по чл.248 ГПК на СГС. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, защото не са свързани с обуславящите изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси по никакъв начин не реферират към мотивите на обжалваното определение относно обстоятелствата, приети от въззивната инстанция за релевантни при преценката за размера на възнаграждението на адвоката, назначен за особен представител на ответника по иск с правно основание чл.155, т.3 ТЗ. Въпросите по-скоро реферират към въззивното определение в частта, съдържаща произнасяне по чл.77 ГПК, а както се посочи по-горе, частната жалба срещу определението в тази част е по чл.274 ал.2 ГПК и не важи изискването за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.

По въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по възраженията и доводите на страните, както и да обсъди събраните по делото доказателства, касационният съд намира, че принципно е значим за всяко едно въззивно производство, но в случая не е изпълнено допълнителното основание за достъп до касационен контрол, защото въззивният съд се е произнесъл по наведения в частната жалба довод, че определеният от СГС размер на възнаграждението от 150 лв. е занижен. Въззивната инстанция е приела, че определеният от първоинстанционния съд размер на възнаграждението за процесуално представителство от 150 лв. е справедлив, защото този размер съответства на фактическата и правна сложност на делото, по което не са събирани доказателства и не е подаден отговор на исковата молба. Правилността на извода, че за извършените процесуални действия от особения представител се полага размер възнграждение в размер на 150 лв., е извън предмета на производството по проверка на основанията за достъп до касационен контрол. По останалата част от въпроса – жалбоподателят не сочи кои точно доказателства не са били обсъдени от въззивния съд, както и какви релеватни за производството по чл.248 ГПК обстоятелства се установяват от необсъдените доказателства.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивният съд не се е отклонил от формираната след постановяване на задължителното на основание чл. 633 ГПК решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. практика на ВКС по спорния процесуален въпрос относно критериите за определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително съобразно нормата на чл. 633 ГПК решение на СЕС, че посочените в НВАР размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват следните обстоятелства: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената работа. Касационният съд констатира, че именно релевантните за спорния процесуален въпрос обстоятелства са били взети под внимание от въззивния съд при преценката за размера на адвокатското възнаграждение. В обжалваното определение е акцентирано върху обстоятелството, че делото не се отличава с висока правна и фактическа сложност, което се приема в практиката на ВКС за основен критерий при определяне на размера на адвокатското възнаграждение; както и върху неподаването на писмен отговор срещу иска, което показва реалния обем на положени от адвоката усилия – друг критерий, прието за съществен в практиката на ВКС по въпроса за размера на възнаграждението на адвоката.

По частната жалба срещу определението в частта, съдържаща осъждане по чл.77 ГПК. Касационният съд намира, че правилно частният жалбоподател е осъден да заплати държавна такса по частната жалба. За случая не следва да се прилагат разясненията, дадени в т. 7 от тълкувателно решение № 6/2012 от 13.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, защото с подадената от адвоката, назначен за особен представител, частна жалба срещу определения му размер на възнаграждение не се търси защита на правата на ответното дружество по иска с правно основание чл.155, т.3 ТЗ. Целеният с частната жалба правен резултат, изразяващ се в присъждане от бюджета на съда на по-високо по размер възнаграждение на адвоката на ответника, не би породил никакви изгодни правни последици за ответника, защото не засяга неговата правна сфера. В случая подалият частната жалба адвокат не действа от името и в качеството на процесуален представител на ответното дружество, защото се цели защита на интересите на назначения за особен представител на ответника адвокат. Присъждането в случая на по-високо по размер възнаграждение за особения представител дори би засегнало негативно правната сфера на дружеството, защото в крайна сметка присъденото от бюджета на съда възнаграждение се възлага в тежест на ответника по иска с правно основание чл.155, т.3 ТЗ. След като с частната жалба срещу определението на СГС по чл.248 ГПК особеният представител не упражнява процесуални права на страната, която представлява, а търси защита на свой личен имуществен интерес, той на общо основание дължи държавна такса / определение № 1444 от 03.06.2024 г. по ч.т.д. № 777/2024 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и определение № 4504 от 08.10.2025 г. по к.ч.гр.д. № 2835/2025 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Следва да се отбележи, че ответникът по иска с правно основание чл.155, т.3 ТЗ не е бил страна в производството пред САС по частната жалба, която е подадена от назначения му за особен представител адвокат, но в лично качество, а не като процесуален представител /на ответника/.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено определението по чл.248 ГПК на СГС, а в частта, с която на основание чл.77 ГПК адв.Н. Д. Р. е осъден да заплати държавна такса от 7,67 евро по сметка на САС, следва да се потвърди.

Мотивиран от горното ВКС,