Определение № 3099 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3737/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. М. и Д. С. С. – М. срещу въззивно решение № 318 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1024/2024 г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът С. Х. М. е починал на 17.03.2026 г. и е оставил за свой наследник по закон съпругата си Д. С. С. – М.. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 113 от 29.07.2024 г. по гр. д. № 572/2021 г. на Свогенския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от С. Х. М. и Д. С. С. – М. против М. Н. Х. искове по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищците са собственици на част от УПИ *-* от кв. 22 по ПУП на в.з. „сп. Р.“, [населено място], с площ от 65 кв. м, разположена успоредно на УПИ *-*, с посочени точни очертания на протокола за трасиране, означаване и координиране от 30.06.2020 г., находящ се на л. 18 от делото, както и за осъждане на ответницата да им предаде владението върху процесната част; по чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне за нейна сметка масивния гараж (с две гаражни клетки), в частта му, която попада в УПИ *-* от кв. 22 по ПУП на в.з. сп. Р., [населено място], както и да премахне съществуващите в нейното дворно място три дървета – две череши и един дрян, и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение за това, че ответницата е лишила ищците от възможността да ползват спорните по делото 65 кв. м в последните пет години (20 лв. месечно за срок от 60 месеца). По делото е установено, че страните притежават два съседни поземлени урегулирани имота - *-* /на ищците/ и *-* /на ответницата/ от кв. 22 по ПУП на в.з. сп. Р., [населено място]. И двата имота са бивши ниви, като между страните или техните праводатели не е имало спорове, свързани с местоположението на границата между имотите до лятото на 2020 г. В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от в. л. инж. М., е посочено, че изградената на място ограда е по дворищнорегулационната линия, като максималните отклонения са в рамките до 8-10 см, т.е. в рамките на допустимите норми съгласно чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Съгласно комбинираната скица /приложение № 1/ изградената плътна ограда е по дворищнорегулационната линия и е ситуирана съгласно скица и виза № 112/21.03.2012 г. на гл. арх. В. Д.. Началната точка на оградата е показана на скица № 1004/16.07.1999 г. на ЧКЗСП, одобрен със заповед № 409/16.11.1994 г., както и на други по-стари скици. Гърбът на стопанските постройки е с дължина около 12 м, считано от уличната регулация, и служи за плътна ограда, след което започва ограда от панели 200/50/5. През 1968 г. е приет кадастрален план на в.з. „Спирка Р.“, [населено място], общ. С., със заповед № 268/08.11.1968 г., а през 1976 г. е одобрен регулационен план със заповед № 0-1299/15.09.1976 г. на ОНС. От тогава до настоящия момент този план е действащ и изпълнява ролята на действащия ЗРП, като са правени множество изменения, някои от които са нанесени в плана, други са нанесени частично, а трети не са нанесени. Има и такива, които са нанесени и след това изтрити. В настоящия случай трасето на плътната ограда е дадено по имотната граница, която съвпада с регулационната линия между двата имота. Това е отразено в конструктивно становище за оградата, предоставено от ответника. С нот. акт № 53/1984 г. Х. М. С. /баща на ищеца/ е признат за собственик по давностно владение на имот с пл. № *, за който е отреден парцел *, в кв. 22 по плана на спирка „Р.”, [населено място], с площ от 525 кв. м, като въз основа на делба от 11.05.1988 г. ищецът е признат за собственик на същия имот. С нот. акт № 49/16.07.1999 г. ищецът е признат за собственик на основание давностно владение и регулация на имот с пл. № *, за който е отреден парцел *, в кв. 22 по плана на сп. „Р.”, с посочена площ от 793 кв. м. На 25.06.1999 г. ответницата е декларирала, че са уредени регулационни сметки за 6 кв. м, придадени от имота й към имота на ищеца, като в декларацията не е посочено по силата на коя заповед са възникнали регулационните сметки. Съгласно скица от 16.07.1999 г. на л. 9 от делото към УПИ *-* се придават 52 кв. м, но в скицата са посочени двете заповеди - от 1976 г. и от 1991 г., а в скица от 10.02.1988 г. е посочено, че към УПИ *-* се придават 15 кв. м. По нотариалния акт на бащата на ищеца от 29.04.1984 г. няма неуредени сметки по регулация, а според протокола за делба от 14.04.1988 г. и нотариалния акт на ищеца от 11.05.1988 г. има неуредени регулационни сметки за 37 кв. м, но те се отнасят за имот № *. Както в заключението на в.л. инж. М., така и в заключението на в. л. инж. П. е посочено, че в действащия план са налице зачертавания, унищожаване на граници и изменение на дворищнорегулационни линии, без да е ясно какво се унищожава и в какво се касае изменението на линиите – старите линии са изтрити, вместо да се унищожат и да се покаже изменението. Налице е частично изменение на плана от 1991 г., одобрено със заповед № 155/04.06.1991 г., но не е налице нито заповедта, нито графично отразяване на одобреното изменение. Изградената ограда е по визата за плътна ограда, вероятно по основния план от 1976 г., съобразно приложеното разрешение за строеж, и представлява границата между двата имота. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства следва категоричният извод, че сметки по регулация е имало за уреждане по плана от 1976 г. и по този от 1991 г., но местоположението на тези придаваеми места не се установява категорично и пряко. Поради липсата на яснота по въпроса къде точно се намират тези придаваеми части и дали са заплатени, от значение в случая е в какви граници страните са упражнявали правото си на собственост и дали това е продължило повече от 10 години. Според свидетеля Н. С. между двата имота през 1999 г. е изградена масивна ограда и свидетелят не е чувал някой да оспорва тази граница. Преди построяването на оградата, границата е била друга. Ищецът направил нова ограда и я изместил по начин, при който неговият имот бил намелен по площ, а на съседите се увеличил. Свидетелят В. Т., участвал в изграждането на оградата през 1999 г., е посочил, че границата между имотите е определена от ответницата. Свидетелят не е чувал между ищците и ответницата да е имало към тази дата спорове относно изместването на границата. Ищецът е присъствал при изграждането на оградата и не се е противопоставял на определеното местоположение. Според показанията на свидетеля Л. С. оградата между двата имота била построена преди 10-12 години и съвпадала със старата по местоположение. С оглед на тези свидетелски показания съдът е достигнал до извода, че оградата между двата имота е масивна, строена от ищеца С. М. преди 15-20 години и страните са нямали никакви спорове по отношение на местоположението, което заема. В заключение съдът е посочил, че сегашното фактическо положение отговаря и на действителните имотни граници между УПИ *-* и УПИ *-* и дори да е имало придаваеми части по регулация, е изпълнено второто условие – от страните е упражнявана фактическа власт повече от 10 години върху тези части. Оградата, построена през 1999 г., през 2012 г. е изградена като масивна и не е променяна. До лятото на 2020 г. противоречия между страните относно местоположението на границата не е имало, а изградената ограда и гараж са били законно построени. С оглед на това, със завземането на придаденото място по съответния ред е приключил процесът по прилагане на регулацията и тя е стабилизирана. В този случай планът се счита за приложен и създадените с него граници се считат за имотни такива при изработване на следващ кадастрален и регулационен план. Границите на собствеността следва да бъдат отразени като имотни такива, поради което поставената на място ограда отразява верните граници на спорните имоти, тъй като страните са нямали никакви спорове преди. Това обосновава извода, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен, което от своя страна води до неоснователност и на исковете по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. По отношение на иска за премахне от ответницата за нейна сметка на масивния гараж (с две гаражни клетки), в частта му, която попада в УПИ *-*, съдът е посочил, че съгласно заключението на в.л. инж. П. гаражът в УПИ *-* от кв. 22, е навътре от изградената ограда, поради което пречки за упражняване правото на собственост на ищците не съществуват. Същото се потвърждава и от заключението на в.л. инж. М., според което изградената постройка- гараж не попада в реална част на имота на ищеца, както и не заема никаква част от уличното платно. Гаражът е на разстояние – 10 см от стопанските сгради в частта към ул. „*“ и на 60 см в противоположната посока. С оглед на това съдът е приел, че същият не създава за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост, които да са по-големи от обикновените. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Възможно ли е да се установи местоположение на имотна граница поради липса на спорове на страните при поставянето на ограда между имотите, или пространствените предели на правото на собственост се определят от местоположението на границата по приложен регулационен план, със специални знания и умения на в. л. чрез СТЕ; 2. При наличие на противоречиви доказателства длъжен ли е съдът да изложи мотиви за това кои приема и кои не; 3. Допустимо ли е при действието на ЗУТ владението върху реална част от парцел да доведе до придобиване по давност на собствеността върху част от урегулиран поземлен имот, само защото страните са се съгласили местоположението на оградата между УПИ да е различно от регулационното отреждане; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях, и да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод; 5. Необходимо ли е да се установява от самия регулационен план или неговите изменения какви са площите на придаваемите места към дворищнорегулационен парцел, ако за това е налице скица, издадена от компетентния административен орган, подписана е молба-декларация от собствениците на поземлените имоти и е издаден нотариален акт за собственост на парцела. Поддържа се, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата М. Н. Х. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран по начин, непозволяващ даването на принципен отговор, тъй като е свързан с преценката на доказателствата по делото и е по съществото на спора, респ. по своята същност представлява касационно оплакване за неправилност на въззивното решение. Ето защо същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Наред с това, в допълнение следва да се отбележи, че не е налице и противоречие на въззивното решение със сочената от касаторите практика на ВКС /решение № 33 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 1878/2020 г., I г. о./, отнасяща се до различна от настоящата хипотеза. По втория поставен въпрос и свързания с него четвърти въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. С оглед посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на решението, и по-конкретно, че по делото не е установено по категоричен начин спорната площ да е част от имота на ищците, т.е. че не е налице първата предпоставка за уважаването на иска по чл. 108 ЗС, третият поставен въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Според практиката на ВКС липсата на таза предпоставка е достатъчно основание за отхвърлянето на иска, независимо от обстоятелството дали ответникът притежава права върху имота. Само за пълнота на изложението във връзка с този въпрос следва да се посочи, че в практиката на ВКС /решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 280 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 55 от 14.04.2014 г. по гр. д. № 12 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г. о., и др./ се приема, че реална част от парцел /УПИ/ може да бъде придобивана по давност или ако срокът на владение на тази част е изтекъл преди влизане в сила на Закона за териториалното и селищно устройство през 1973 г. (съгласно чл. 181, ал. 1 ЗТСУ /отм./) или ако е осъществявано владение в период повече от 10 години след влизане в сила на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, но при условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. Последният поставен въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване. Освен това във връзка с релевираното по този въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение по предявените искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС не следва да се допуска. По жалбата срещу въззивното решение в частта му, с която е разгледан предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД: Същата е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., която по искове за парични вземания е търсената сума – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е с цена 1200 лв. поради което в тази й част жалбата следва да се остави без разглеждане. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1800 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 920,33 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,