Определение № 2206 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1998/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

П. К. Ц. чрез адв. П. П. обжалва решение № 405 от 30.03.2023 г. АС-София, по гр.д. 475/22 г., поправено, на основание чл. 247 от ГПК, с решение № 832 от 12.07.2024 г., с което е потвърдено решение № 29 от 20.01.2021 г. по гр.д. 211/21 г. в частта, с която е отхвърлена претенцията с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над присъдения размер от 19 800 лв до 44 000 лв.

Твърди наличие на нарушение на чл. 52 от ЗЗД, включен в предмета на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Освен това твърди наличие на допуснати съществени процесуални нарушения, както и необоснованост на съдебното решение.

С оглед изложените съображения са налице посочени основания за отмяна на решението на въззивния съд съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1, 2 и 3 от ГПК.

Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението, представено съгласно чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити на застраховка „Гражданска отговорност“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процес в страната?

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да се съобрази с интезитета на търпените физически и душевни болки и страдания, и констатираното влошено емоционално състояние?

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?

4. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?

5. Следва ли съдът да се съобразява с практика по други сходни случаи за близък период от време?

6. При определяне на механизма на ПТП подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на ПТП-то?

7. При формиране на изводи за наличие на съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?

8. При евентуално наличие на съпричиняване от страна на пострадалия длъжен ли е съдът да намали размера на обезщетението в същия обем, с който се приема съпричиняване като в разпоредбата на чл. 51 то ЗЗД, е казано, че съдът може да намали обезщетението, а не е предвидено задължително намаляване?

9. При формиране на евентуален извод за съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат следва ли този извод да бъде обоснован от присъдата/решението на наказателния съд или следва да бъде обоснован със събрани по реда на ГПК в съответното производство с допустими от ГПК доказателства и доказателствени средства?

По всички поставени правни въпроси твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради разрешаването им в противоречие със задължителната и трайна практика на ВС и ВКС, както следва: ППВС 4/68 г, ППВС17/63, както и решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. 795/08 г, ВКС, II ТО, решение № 1 от 26.02.2012 г. по т.д. 299/11 г., ВКС, II ТО, решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. 574/10 г, ВКС, III ГО, решение № 121 от 09.07.2012 по т.д. 60/12 г., ВКС, II ТО, решение № 60 180 от 24.01.2022 г. по т.д. 2393/20 г., I ТО на ВКС, решение № 50 183 от 27.03.2023 г. по т.д. 1624/21 г., II ТО, решение № 50012/21.03.2023 г. по т.д. 180/22 г., решение № 148 от 28.06.2018 г по гр.д. 3923/17, г., IV ГО на ВКС, решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. 1106/10 г, IV ГО на ВКС, решение № 214/18 от 08.01.2019 г. по гр.д. 3921/17 г, IV Г на ВКС, решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. 3871/13 г., I ТО на ВКС, решение № 84 от 15.08.2016 г. по т.д. 1308/15 г. на II ТО на ВКС, решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. 977/10 г, II ТО на ВКС, решение № 151 от 12.11..2012 г. по т.д. 1140/11 г, II ТО на ВКС, решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. 44/12 г., II ТО, решение № 171 от 10.10.2013 г. по т.д. 629/12 г, II ТО на ВКС, решение № 27 от 15.04.2015 г. по т.д. 457/14 г., Второ ТО и решение № 511 от 03.11.2008 г. по н.д. 510/08 г, на I ТО на ВКС, решение № 43 от 16.0-4.2009 г. по т.д. 648/08 г, Второ ТО на ВКС.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул инс“ АД чрез адв. М. Г. оспорва същата. Твърди, че сочените правни въпроси са относими към правилността на съдебното решение. Претендира разноски с молба вх. № 11 547/18.05.2023 г.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения от закона срок, срещу акт, подлежащ на обжалване пред ВКС.

За да постанови решението в обжалваната част, с която е потвърдено отхвърлянето на иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 19 800 лв до 44 000 лв, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е приел, че между страните е установено наличието на противоправно деяние, извършено от водач на лек автомобил, чиято „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е била застрахована при ответника ЗД „Бул инс“ АД. Прието е, че противоправността е установена с решение на съда, с което водачът на лекия автомобил В. Р. М. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 а, ал. 1, б. а пр., 2, вр. чл. 343, ал. 1, б. б, пр. 2 вр. чл. 342, ал. 1 от НК вр. чл. 20, ал. 2, изр. 2 и вр. чл. 5, ал. 2 т. 1 от ЗДвП и му е наложено административно наказание. Прието е, че решението на съда, за установяване на наказателната отговорност на водача, е задължително за съда, на основание чл. 300 от ГПК и с оглед така посочената задължителна сила е установена противоправността на деянието на водача на автомобила В. М., който на 20.04.2018 г. в района на вилна зона „З.“, землището на [населено място], Софийска област, на ул. „А. професор д-р Ас. З.“, при управление на лек автомобил бил нарушил правилата за движението по пътищата и бил предизвикал пътно-транспортно произшествие, при което по непредпазливост бил блъснал ищцата, която била предприела пресичане на пътно платно зад спрял автобус.

Въззивният съд е възприел заключението на вещите лица, съгласно което водачът на лекия автомобил е реагирал закъснително спрямо момента когато е имал техническа възможност да избегне опасността от сблъсък с пешеходеца. Пешеходката не била попадала в опасната зона за спиране на лекия автомобил и водачът е имал възможност да предотврати настъпилото ПТП, ако своевременно бил реагирал с аварийно спиране. Взето е предвид, че е изминал разстояние от 20,5 м, при съществуваща опасност, на която водачът не бил реагирал и реакцията била настъпила със закъснение от 1 секунда. Причината за настъпването на произшествието били действията на водача на лекия автомобил, довели до предприето аварийно спиране със закъснение, което от своя страна било се отразило с блъскане на пешеходката. Взето е предвид, че водачът на автомобила не е съобразил, че управлява лек автомобил покрай спрял автобус и при наличие на слизащи пътници и трябвало да очаква такава опасност - пешеходец, пресичащ пътното платно за движение и да съобрази затруднената пътна обстановка, вкл. ограничената видимост, особеностите на МПС и всички фактори, като съобрази скоростта си на движение и да се движи с такава скорост, която му позволява да избегне възникнала опасност.

След като е установено противоправното деяние, въззивният съд е приел, че уврежданията, причинени на пострадалото лице, са в причинна връзка с това деяние. Конкретните увреждания на ищцата, които са установени са: счупване на страничния кондил на дясната голямопищялна кост, което увреждане било причинило трайно затруднение на движението на десния долен крайник за срок от около 5-6 месеца, контузия на главата, изразяваща се в наличието на хематом, в ляво слепоочно, мозъчно сътресение, за което няма сигурни данни, че е протекло с изпадане на пострадалата в безсъзнателно състояние в момента на причиняване на травмата и контузия на корема, които увреждания, преценени в съвкупност са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Лекувана била с гипсова имобилизация за около 2,5 месеца. Била настанена за стационарно лечение, първоначално в МБАЛ Ботевград и два пъти в УМБАЛ „Св. Анна“, [населено място]. Непосредствено след катастрофата и се проявили проблеми с психиката, била объркана, не познавала близките си, не можела да се храни. Проходила трудно с проходилка и патерици. Към датата на приключване на устните състезания в първата инстанция имала болки в коляното, поради което прекарвала повече време в дома си и се придвижвала с помощта на бастун. Причината за пасивността й бил страхът от невъзможност да оздравее напълно, вследствие на ограничената подвижност и деформации, които влошават качеството на живот. По време на престоя в лечебните заведения били наблюдавани флуктуации, обърканост и халюцинации, а след изписването било провеждано лечение с психиатър, който изписвал медикаменти за настроението и съня. Пострадалата била развила тревожно-депресивна реакция, чието изражение били понижено настроение, повишена тревожност, които персистирали и към приключване на устните състезания.

Определено е, че обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 22 000 лв.

По отношение на доводите за липса на съпричиняване, изложени във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че пострадалата пешеходка е нарушила правилата за движение по пътищата, като е пресякла зад спрелия автобус, на необозначено за пресичане място, при липса на видимост към превозните средства. Едновременно с това е преценена отговорността на водача на лекия автомобил. Прието е, че при преценка действията на пешеходеца, установяване на местоположението на участниците при настъпване на удара и обстоятелството, че пешеходката се е показала зад автобуса, като основната причина за произшествието е забавената реакция на водача на МПС и несъобразената скорост, с която е управлявал автомобила.

Така е обобщен извод, че след намаление на обезщетението за неимуществени вреди от 22 000 лв с 10 % (2 200 лв), следващата се сума, която следва да се присъди е 19 800 лв. Присъдени са допълнително 8 800 лв, над присъдените от първата инстанция 11 000 лв и е потвърдено отхвърлянето на иска за разликата над 19 800 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед формулираните правни въпроси, настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на всички поставени правни въпроси от 1-4, включително, настоящият съдебен състав намира, че същите могат да бъдат уточнени и обобщени от съобразно правомощие на касационната инстанция чл. 280, ал.1 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: правния въпрос относно критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, приложим и при определяне на обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.

С оглед на така посочения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос за критериите, които съдът следва да приложи, за да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, причинени на пострадалото лице от делинквент е включен в предмета на делото, тъй като отговорността на застрахователя е функционална на отговорността на делинквента. Даденото от въззивния съд разрешение на така посочения правен въпрос е в съответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г. Съгласно разясненията в посоченото Постановление на ВС, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд следва да определи всички специфични факти, които са установени в процеса между страните и се явяват обективно проявление на преживените негативни емоционални и психически състояния на пострадалото лице. При наличие на телесни увреждания, съдът преценява вида на засягането на физическата цялост, преживените болки и страдания, времето на възстановяване, наличието на увреждания с траен характер и тяхното проявление, промяната във физическата цялост, продължителността на болките и страданията, белезите, осакатяванията, както и начина на извършване на деянието, допълнителното влошаване на здравето, причинените загрозявания.

В случая въззивният съд е преценил всички специфични факти, които са се проявили при настъпване на непозволеното увреждане на ищцата. Отчетен е начинът на извършване на противоправното деяние от водача на автомобила, настъпилото увреждане, засягане на телесната цялост на пострадалата, преживения оздравителен процес с трайно затруднения на десния долен крайник за срок от около 5-6 месеца. Лечението, което е било осъществено с гипсова имобилизация, контузия на главата, изразяваща се с наличие на хематом в лявото слепоочие, мозъчно сътресение, без сигурни данни, че има безсъзнание, както и контузия на корема, като разстройството е временно и неопасно за живота. Отчетено е трудното раздвижване и промяната в начина на живот, със загуба на подвижността и възможността сама да се движи извън жилището си. Отчетено е специфичното проявление с оглед възрастта на пострадалата, към момента на произшествието, 81 г, с оглед възрастта настъпилото обездвижване и вследствие на всички увреждания и разстройството на психиката, проявени чрез безсъние и тревожност. Предвид така установените специфични прояви на душевни болки и страдания, както и засягането на личността, както и на промяната в начина на живот и трайното затруднено движение е преценено, че обезщетението следва да е в размер на 22 000 лв. При определяне на точния размер на обезщетението за неимуществени вреди като несамостоятелен критерий е преценена икономическата обстановка в страната, израз на която са лимитите на застрахователни обезщетения, които непрекъснато се повишават. С даденото разрешение по посочения правен въпрос от касатора липсва отклонение от задължителната практика на ВС, както и трайната практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид, че за да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост. В този смисъл са не само посочените от касационната жалбоподателка съдебни актове на ВКС, а и други решения: решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 2143/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение 97 от 13.11.2017 г. по гр.д. 60 239/16 г., 4 ГО на ВКС, като въззивният съд е съобразил посоченото в тези актове тълкуване.

Също така въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС (например в решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., както и сочената от касатора) при приложение на чл. 52 от ЗЗД при предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, съгласно която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.

Така въззивният съд не се е отклонил както от задължителната практика на ВС, така и от трайната практика на ВКС, израз на която са множество решения, включително и сочените от касатора. Поради това липсва допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По отношение на посочения пети въпрос, настоящият съдебен състав намира, че същият няма характеристиките на правен въпрос. Конкретното разрешение на всеки спор е с оглед специфичните установени факти. Дадените разрешения по спорове с предмет непозволено увреждане, са разрешени с оглед конкретно установени от съда факти и съдът може да съобрази само разрешението на правните въпроси, но не и конкретно определени обезщетения, поради разлика в установените факти. С поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на формулираните правни въпроси от 6 до 8 включително, настоящият съдебен състав намира, че също следва да се уточни като правен въпрос относно критериите за определяне на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че в случая така обобщеният правен въпрос е включен в предмета на делото и даденото от съда разрешение е обусловило отхвърляне на иска за част от размера. Разрешението е в съответствие със задължителната практика на ВС, ППВС 17/63 г, както и трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 45/ 15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. на II ТО; решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д. № 35/ 2009г., II ТО; решение № 58/ 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на II ТО. В посочената задължителна и трайна практика на ВС и ВКС е дадено тълкуване на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, в смисъл, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. В случая именно при спазване на посоченото тълкуване, въззивният съд е приел, че обективно установените действия на пострадалата са в причинна връзка с настъпилото увреждане. Наличието на противоправно поведение на пешеходеца в нарушение на чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ЗДвП, е преценено като в причинна връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие и съответно наличие на съпричинителни действия. Преценен е приносът на всеки от участниците в произшествието, за да се определи точния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По отношение на формулирания правен въпрос 9, настоящият съдебен състав намира, че със същия касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Даденото разрешение от въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС, която е и служебно известна. В настоящия случай въззивният съд е спазил изискването да извърши собствена преценка на всички доказателства по делото и съобразно тях да се произнесе по отношение на съпричиняването, като е съобразил и трайната практика по приложение чл. 300 от ГПК, съгласно която присъдата на наказателния съд е задължителна за съда по отношение на противоправността на деянието, последиците, от което се разглеждат в гражданския процес и видът на вината. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 85/03.08.2016 г. по т.д. № 1047/2015 г. на ВКС, II т.о и решение № 168/23.10.2012 г. по т.д. № 509/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателното посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства, т.е. тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретното деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, представляващо елемент от състава на престъплението. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Констатациите на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила оправдателна присъда /или решение по чл. 78а НК/ относно деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат никакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд.

По изложените съображения не може да се приеме, че е налице отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС и не следва да се допуска касационно обжалване.