Определение № 150 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1986/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – юриск. М. В., срещу въззивното решение № 700/28.05.2025г. по в.гр.д. № 2529/2024г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която след частична отмяна на решение на СГС, 1-2 състав от 19.06.2024г. по гр.д. № 1790/23г., касаторът е осъден да заплати на С. Й. Ш. на основание чл. 432, ал.1 КЗ сума в размер на 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сестра й - К. Ш., настъпила в резултат на ПТП от 09.08.2022г., ведно със законната лихва върху посочената главница. В частта, с която след потвърждаване на решението на СГС, искът е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Касационният жалбоподател счита, че по делото не е установена постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка между родствениците, която да има изключителен характер. Изтъква се в жалбата, че въззивният съд в нарушение на задълженията си да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства е направил необоснован извод относно материалноправната легитимация на ищцата. Жалбоподателят сочи, че САС се е обосновал с твърдения и несъществуващи презумпции, поради което на практика липсвали мотиви на обжалвания акт. Касационният жалбоподател твърди, че въззивното решение е постановено и в нарушение на параграф 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ. бр.101/2018г./. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Допустимо ли е при разглеждане на претенции на лица по Тълкувателно решение №1/2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС произнасянето по основанието на иска и относно предпоставките за получаване на обезвреда, и за да се приеме основателност на иска, да са основани върху презумпция за търпене на нематериални вреди, изведена от довод за невъзможност да се защити житейски обратния извод?“; 2. „Коя законово регламентирана презумпция установява да се приеме търпене на нематериални вреди от лица по Тълкувателно решение №1/2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС?“; 3. „Допустимо ли е при действието на ППВС № 4/1961г. и ППВС 4/1968г. и установеното от тях изискване за пълно и главно доказване на търпене на болки и страдания от лицата от най - близък кръг на пострадало лице – деца, родители, съпруг, фактически съжител, основанието на претенциите на лицата от кръга, очертан в Тълкувателно решение №1/2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, да се извежда по презумпция и коя презумпция определя и кои предпоставки, да се приеме основателност на претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди?“; 4. „Какви са критериите, по които съдът преценява материалноправната легитимация на едно лице да поиска, съответно да получи обезщетение за неимуществени вреди поради наличието на морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка между сестри?“; 5. „Изисква ли точното прилагане на чл. 52 ЗЗД по искове, основани на дадените с Тълкувателно решение №1/2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС разрешения, предпоставките за основателност на претенция и правните изводи относно материалноправната легитимация да са изведени от обсъждане на конкретни житейски обстоятелства и факти, определящи възприетата разлика с обичайните отношения, типични за конкретната родствена връзка, и по какви белези е сравнима на връзка между лицата от най - тесния кръг с право на обезвреда?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 50155/04.11.2022г. по т.д. №1712/2021г., 1 т.о. на ВКС, решение №50023/31.07.2023г. по т.д. № 2685/2021г., 2 т.о., решение №97/05.07.2022г. по т.д. №1062/2021г. на 1 т.о., решение № 50060/18.10.2023г. по т.д. № 2546/2021г. на 2 т.о. и др. Ответницата по касационната жалба – С. Й. Ш. я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – адв. В. О. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 22.08.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е установено, че бащата на двете сестри е починал, когато те са били малолетни; двете деца са израснали /след смъртта на баща им/ заедно с майка си; сестрите са били много близки /привързани една към друга, разчитали са една на друга, което обстоятелство следвало и да се и презумира – заради отсъствие на баща в семейството/; ищцата /като по-голяма/ е станала „глава на семейството“ /грижила се е и за майка си, и за сестра си/; С. Ш. е напуснала семейството чак през 2008г. /когато е била на 32 години/, а е напуснала България през 2012г. Софийски апелативен съд е счел, че всички изброени обстоятелства, преценени в съвкупност покриват категорично, еднозначно и изцяло допълнителното изискване по ТР № 1/2018г. на ВКС и обосновават правото на ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че противният извод означавал, че разширената легитимация по цитирания тълкувателен акт би се лишила изцяло от приложение. САС е приел, че всички преценени в съвкупност и при приложение на чл. 52 ЗЗД обстоятелства обосновават определяне и присъждане на обезщетение в размер на сумата от 30 000 лева, която кореспондира по размер със съдебната практика по близки по предмет казуси. С така изложените мотиви, съдът е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил претенцията за горепосочената сума, като е потвърдил решението в останалата му част – за отхвърляне на иска за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първите три поставени от касатора въпроси са взаимосвързани и с оглед становището му, че апелативният съд е възприел, че неимуществените вреди и легитимацията на ищцата да получи обезщетение се презюмират, поради което следва да бъдат обсъдени общо. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с единствения и решаващ мотив на съда, за да се приеме, че са обуславящи за изхода на спора. Въпреки че въззивният съд е употребил израза, че обстоятелството за силна връзка между сестрите „се презюмира“ поради смъртта на баща им в ранната им възраст, той не е приложил конкретно посочена законова презумпция, а е направил извод, че дълбоката емоционална привързаност между починалата и нейната сестра е в резултат на това, че двете като деца са изгубили баща си. Съдът е отчел, че двете сестри са израснали силно привързани една към друга, в която посока са показанията на свидетелката Я. и другите доказателства по делото. Този извод на САС е направен въз основа на събраните по делото доказателства и претърпените от ищцата неимуществени вреди не са презюмирани, а установени от свидетелските показания и изслушаната съдебно - психологическа експертиза. В експертното заключение вещото лице изрично е посочило, че при смъртта на сестра си С. Ш. е преживяла „остър емоционален стрес, преминала е във фазата на отричането, но все още е във фазата на гнева и отчаянието от случилото се“, наблюдава се нарастване на индекса на тревожност, както и че състоянието на продължаваща скръб от загубата на сестра й се дължи на близка и непрекъсната емоционална връзка между двете. Преценката на отделните факти и събраните доказателства по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Следователно така поставените въпроси не отговорят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да обослувят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Четвърти и пети въпрос от изложението на касатора следва да бъдат обобщени, тъй като касаят предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и критериите за съществуваща трайна и дълбока емоционална връзка между претендиращия обезщетение и починалия. Те са значими за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На същите е дадено разрешение в задължителната практика на ВКС, в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най - близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В практиката на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, II т.о. и решение 45/10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, II т.о., решение №50108/09.11.2023г. по т.д. №1631/2022г. на ВКС, I т.о. и др., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /примери, относими към връзката между братя и сестри са съвместното израстване като деца при загуба/отсъствие на родител/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото и практиката на ВКС. Решаващият състав е преценил установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод за съществувала между ищцата и сестра й връзка на изключителна емоционална близост предвид загубата на баща им в ранна детска възраст и израстването им заедно, като сестрите са били много силно привързани една към друга и поради малката разлика във възрастта им /малко над една година/. Установяването на изключителната връзка на близост е основано както на събраните свидетелски показания, така и на експертното заключение на съдебно-психологичната експертиза, в която вещото лице е посочило, че ищцата е изживяла остър емоционален стрес от смъртта на сестра й, а състоянието на продължаваща скръб от загубата се дължи на близка и непрекъсната емоционална връзка между двете. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищцата да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касаторът обосновава доводите си за очевидна неправилност с твърдения, че изводите на съда относно активната материалноправна легитимация на ищцата за получаване на обезщетение са явно необосновани и в противоречие със закона, но те представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От процесуалния представител на ответната по касация страна - адв. О. се претендира адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. По отношение на размера на възнаграждението следва да се съобрази задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C - 438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения не следва да се възприемат за дължим размер, а могат да служат само като ориентир. При преценка на всички относими обстоятелства при определяне на размера на адвокатското възнаграждение - вида на делото, спорния материален интерес при осъществената защита / 30 000лв./, но и фактическата и правна сложност по конкретното дело, настоящият състав като съобрази и че работата на процесуалния представител се е изразила в подаване на писмен отговор на касационната жалба, намира, че следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата при условията на чл. 38, ал.2 ЗАдв. трябва да бъде определено в размер на сумата от 1000 лв., с равностойност в размер на 511,29 евро съгласно изискванията на Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ). Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение