Определение № 3343 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е решение № 2304/04.05.2023 г. по гр.д. № 926/2022 г., в частта, с която Софийски градски съд по частна жалба от Столична община – Район Слатина е отменил частично определение № 20215132/23.11.2021 г. по гр.д. № 30337/2020 г. на Софийски районен съд и по молбата по чл. 248 ГПК е изменил в частта по разноските първоинстанционното решение, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК у осъдил Столична община – Район Слатина да заплати на М. С. Ч. сумата 1 301.80 лв. – разноски в първоинстанционното производство. В обжалваната част въззивното решение е с характеристика на частна касационна жалба, която настоящият състав е длъжен да разгледа по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Решението се обжалва от М. Ч. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следния въпрос (обобщен и конкретизиран, така както изяснява т. 1 ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно и обвързан ли е съдът в преценката от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплаква, че определението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 78, ал. 5 ГПК и на Наредба № 1/09.07.2004 г. Претендира разноски в настоящото производство. Ответникът Столична община – Район Слатина, ответник и по касация, възразява, че частната касационна жалба е недопустима. Подадена е от адв. В., която към 12.06.2023 г. е без представителна власт за касатора/ищеца М. Ч., а указания за поправяне на тази нередовност са изпълнени след дадения от съда 1-седмичен срок. Възразява също, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Прави възражение за прекомерност на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за представителството в настоящото производство. Настоящият състав намира за неоснователен отвода за недопустимост на частната касационна жалба. Тя е била подписана от адв. В. без представителна власт, поради което с разпореждане от 13.06.2023 г. въззивният съд е дал съответните указания и 1-седмичен срок за поправяне на порока. Този срок обаче не е започвал да тече, тъй като разпореждането е съобщено на адвоката, а не на ненадлежно представлявания касатор М. Ч.. Съгласно чл. 54 ГПК, настоящият състав приема, че разпореждането от 13.06.2023 г. е надлежно съобщено на касатора на 09.08.2023 г., когато по делото постъпва и молбата с представено към нея пълномощно на адв. В.. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с договора от 13.07.2020 г., ищецът е поверил защитата си в първоинстанционното производство на адв. В. срещу уговорено и изплатено възнаграждение за сумата 2 500 лв. Намерил е, че въпреки че с въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено - исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са уважени, осъдителният – в пълния предявен размер за сумата 6 436.08 лв., неправилно първостепенният съд е отказал да измени своето решение в осъдителната част по чл. 78, ал. 1 ГПК. По възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, по молбата по чл. 248 ГПК и по частната жалба на ответника въззивният съд е намалил отговорността по чл. 78, ал. 1 ГПК до сумата 1 301.80 лв. Мотивирал се е, че делото пред първата инстанция не е разкрило правна и фактическа сложност, доколкото адвокат В. е ангажирала единствено писмени доказателства в установяване на релевантните факти, и е добавил, че в двете открити съдебни заседания пред първата инстанция ищецът е представляван не от адв. В., а от друг, преупълномощен адвокат. Отговорността на ответника по чл. 78, ал. 1 ГПК е намалена до сумата 1 301.80 лв. при съображения, че това е минималният размер в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият въпрос е обуславящ в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По възражението за прекомерност и при извършената проверка на определението на първата инстанция по чл. 248 ГПК въззивният съд е упражнил правомощия по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въпросът е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и с решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22. Практиката на Върховния касационен съд, която се налага след това решение на СЕС и която настоящият състав споделя, изяснява, че с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК страната, предизвикала правния спор, поставя въпрос за обективните предели на своята деликтна, обективна по характер отговорност, като твърди, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат. Приема се, че в упражнение на правомощията по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да намали отговорността на страната, предизвикала спора, едва след и ако установи, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, а несъответствието е съществено/пряко мяра. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по делото С-438/22 г., чието действие е ретроактивно, всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК в установяване на причинно-следствената връзка, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Само тогава платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа и уговореното в повече/пряко мярката на справедливия и разумен размер, остава в нейна тежест. В противоречие с тази практика и с решението на СЕС въззивният съд е намалил отговорността по чл. 78, ал. 1 ГПК, прилагайки по разгледаното и уважено възражение на ответника критерии, които са без връзка с дължимата преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК – вид на ангажираните в исковата молба доказателствени средства, и това, че в двете открити заседания ищецът е представляван от преупълномощен адвокат. Приложил е и ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК. По повдигнатия въпрос са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК ГПК за допускане на касационния контрол. Настоящият състав му отговаря, така както приема практиката на Върховния касационен съд след решението на СЕС. Частната касационна жалба е основателна. Съображения: Трудовият спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е разкрил известна правна и фактическа сложност. В исковата молба, изготвена от адв. В., ищецът е твърдял, че е налице фиктивно съкращаване в щата, а уволнението му по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ е незаконно. Позовал се е и на неспазени критерии за подбор, който работодателят е следвало да извърши измежду 5-ма служители, заемали длъжността архитект. Въпреки че доводите за незаконност на уволнението, задълженията на работодателя по извършването на реално съкращаване в щата, включително при реорганизация, и за подбора, са изяснени с ТР № 3/16.01.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. ОСГК на ВКС, а по тях има и установена практика, в исковата молба адв. В. е разгърнала защитата всеобхватно. При това положение не може да се приеме, че с уговореното и изплатено възнаграждение за сумата 2 500 лв., ищецът е надценил нейния труд, при това съществено/прекомерно. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, а определението по чл. 248 ГПК, с което първостепенният съд е отказал да измени в частта по разноските своето решение – правилно. Настоящата инстанция е длъжна да отмени определението, с което въззивният съд е изменил първоинстанционното решение в частта по разноските по частната жалба, молбата по чл. 248 ГПК и неоснователното възражение на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК. При този изход – неправилно определена от въззивния съд отговорност за разноските пред първата инстанция, в тежест на ответника/ответник и по касация са разноските, направени от касатора/от ищеца в настоящото производство. Те се изразяват в уговорения и изплатен адвокатски хонорар за сумата 400.00 лв. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е също неоснователно. Делото, по касационната жалба от адв. В., в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е повдигнат въпрос с претендираното значение, при това, свързан със задължението на Върховния касационен съд да съобрази практиката си с решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., разкрива известна правна сложност. Уговореното възнаграждение за адв. В. е разумно и справедливо, а направеният разход е с пряка връзка със спора за разноските пред първата инстанция, предизвикан от ответника, преминал триинстанционна проверка. При тези мотиви, съдът