Определение № 5891 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2964/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. И., подадена чрез пълномощник адв.Д. Б., срещу решение № 99/31.03.2023 г. по въззивно гр. д. № 856/2022 г. по описа на Добричкия окръжен съд, постановено по съединени за общо разглеждане искове по чл.124, ал. 1 ГПК и чл.108 ЗС. Иска се отмяна на въззивното решение, и уважаване на установителния иск на касатора за собственост и отхвърляне на предявения срещу нея осъдителен иск на Б. Ж. по чл.108 ЗС. В касационната жалба се твърди, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се неговата отмяна и спорът да се реши от касационния съд. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Насрещната страна по касационната жалба – Б. Р. Ж., чрез процесуалния си представител адв. П. С., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Производството по гр.д. № 530/2021 г. на Районен съд - Балчик било образувано по предявен от А. Б. И. срещу Б. Р. Ж. положителен установителен иск за собственост на недвижим имот /основание по чл.124, ал.1 ГПК/ – самостоятелен обект с идентификатор *****, с площ от 29 кв.м., с предназначение „За здравни и социални услуги“, находящ се в сграда с идентификатор ****, с адрес в [населено място], общ. Б., обл. Д., [улица] и изградена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Б.. Ищцата твърди, че е придобила имота по силата на давностно владение, което упражнявала недобросъвестно в периода от 2009 г. до предявяване на иска през 2021 г. Твърди, че преди да бъде придобит от нея, имотът бил собственост на нейния брат - Р. Б. И. и е бил с предназначение гараж. Навеждат се твърдения за предприети от ищцата правни и фактически действия във връзка със смяна статута на процесното помещение от гараж в кабинет за здравни и социални услуги. От началото на 2009 г. процесното помещение било обитавано изцяло от ищцата, която го използвала за упражняване на професията си на лекар по дентална медицина. Достъп до помещението имала само тя. Грижата за имота, включително всички необходими и полезни разноски били поети изцяло от ищцата. Правният си интерес от предявяване на положителния установителния ищцата А. Б. И. обосновава с наведените от нея твърдения за осъществена фактическа власт и придобиване по давност на описания недвижим имот, чужда собственост, за който имот права претендира наследника на собственика – нейната племенница Б. Р. Ж., което прави правното положение на ищцата несигурно. В Районен съд - Балчик е било образувано последващо исково производство по гр. д. № 558/2021 г., по искова молба на Б. Р. Ж. срещу А. Б. И., с която бил предявен иск по чл. 108 ЗС за приемане за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик въз основа на осъществено наследствено правоприемство на следния недвижим имот - гаражно помещение с площ от 29 кв.м., преустроено в стоматологичен кабинет, находящо се в северната част от приземен етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Б., както и за осъждане ответницата да предаде на ищцата владението върху описания недвижим имот /с уточнителна молба от 03.02.2023 г. депозирана по в. гр. д. №856/2022 г. на ОС - Добрич е заявено, че имотът описан в исковата молба подадена от Б. Р. Ж. е идентичен с имота описан в исковата молба подадена от А. Б. И., по която е образувано гр. д. № 530/2021 г. на Районен съд – Балчик/. В исковата молба подадена от Б. Р. Ж. се твърди, че ищцата е единствен наследник по закон на баща си - Р. Б. И., починал на 14.05.2021 г., същият бил придобил описания имот по силата на ново строителство и делба на наследствен имот, целият с обща площ от 1773 кв.м., извършена между него, майка му Н. А. И. и сестра му А. Б. И. с договор за доброволна делба на поземлен имот от 22.12.2008 г., вписан в СВ при РС – Балчик под № 133, т. V, вх. р. 4766/22.12.2008 г. Всеки от тях получил самостоятелен парцел и построената в него сграда. В деня на делбата баща й се снабдил и с нотариален акт за собственост на недвижим имот по писмени доказателства №151, т.ХІ, рег.№8217, д.№1623/2008г. на нотариус О. О., с район на действие РС - Б. и вписан в рег. на НК под №*, с който бил признат Р. Б. И. за собственик на недвижим имот - дворно място с площ от 500 кв. м. и представляващо имот с идентификатор ***, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 120 кв.м. с идентификатор ****, като именно в тази сграда се намирал и проценият гараж, преустроен в стоматологичен кабинет. Излага се, че наследодателят Р. Б. И. извършил необходимите действия с оглед промяна статута на помещението и го предоставил на сестра си А. Б. И. за ползване, за да може същата да упражнява практиката си по дентална медицина, като през последните години ползването на имота за кабинет било преустановено. Навеждат се и твърдения за извършен от ответницата А. Б. И. отказ да освободи помещението от собствените си вещи, за които действия била приканвана от Р. И., докато бил жив, а впоследствие и от самата ищца Б. Ж., която не срещнала разбиране. Предвид връзката между двете дела и идентичността на страните първоинстанционният съд приел, че са налице условията на чл. 213 ГПК, като с разпореждане № 64/26.01.2022 г., постановено по гр. д. № 558/2021 г. по описа на Районен съд - Балчик ги съединил за разглеждане в едно производство - по-рано образуваното гр.д. №530/2021г. на същия съд. Първоинстанционният съд отхвърлил предявеният от А. Б. И. срещу Б. Р. Ж. положителен установителен иск за собственост спрямо гореописания недвижим имот с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Съдът приел, че в конкретния случай са налице тъй наречените търпими действия, основани на близки лични отношения, които изключват владението и съответно - придобивната давност. Приел, че ищцата не е осъществила действия, с които да е демонстрирала спрямо собственика промяна в намерението си и завладяването на имота за себе си. Със същото решение съдът намерил за основателен предявения от Б. Р. Ж. срещу А. Б. И. ревандикационен иск, като приел, че ищцата Б. Р. Ж. е носител на правото на собственост на гореописания недвижим имот по наследство, останало от нейния баща Р. Б. И., починал на 14.05.2021 г., за установено приел и обстоятелството, че имотът се обитава от ответницата по иска А. Б. И.. Пред въззивния съд първоинстанционното решение е обжалвано от ищцата по положителния установителен иск и ответница по ревандикационния А. Б. И.. Въззивният съдебен състав приел, че постановеното решение на първостепенния съд е валидно и допустимо, а по същество правилно и законосъобразно. Доколкото обаче в диспозитива на решението на РС - Балчик в частта, с която е уважен ревандикационният иск, не се съдържа индивидуализация на спорното право с посочване на основанието и съдържанието му при надлежнa индивидуализация на неговия обект, без тази неприцизност да се отразява върху валидността на съдебния акт, въззивният съдебен състав отменил решението в тази му част и постановил ново, като признал за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на А. Б. И., че Б. Р. Ж. по наследствено правоприемство от Р. Б. И., починал на 14.05.2021г., е носител на правото на собственост върху недвижим имот - самостоятелен обект с идентификатор *****, със ЗП от 29 кв.м., с предназначение „За здравни и социални услуги“, находящ се в сграда с идентификатор ****, изградена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Б., и осъдил А. Б. И. да предаде на Б. Р. Ж. владението върху самостоятелен обект с идентификатор *****, със ЗП от 29кв.м., с предназначение „За здравни и социални услуги“, находящ се в сграда с идентификатор ****, изградена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] общ. Б.. В останалата му част като законосъобразно въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение и осъдил А. Б. И. да заплати на Б. Р. Ж. сумата от 1233.64 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. За да постанови решението си въззивният съд приел за установено, и като безспорно по делото, че наследодателя на Б. Р. Ж. - баща й Р. Б. И., починал на 14.05.2021 г., е бил собственик на цялата сграда ****, в който е разположен процесния обект със самостоятелен идентификатор ***** с площ от 29 кв. м., с предназначение „За здравни и социални услуги“. С разрешение за строеж №388/30.10.2006 г. на Община Балчик, влязло в сила на 24.11.2006 г., на Р. Б. И. било разрешено преустройство на гараж в стоматологичен кабинет - със застроена площ от 29 кв.м. съгласно одобрени с протокол №11/11.05.2006 г. проект. На името на Р. Б. И. било издадено и удостоверение №31/23.04.2007 г. за въвеждане в експлоатация на строежа от органа, издал разрешението за строеж. Единствен законен наследник на собственика Р. И. е дъщеря му Б. Р. И.. Последната е ответник по иска по чл.124, ал.1 ГПК и ищец по иска по чл.108 ЗС по делото, относно един и същи недвижим имот- процесния обект със самостоятелен идентификатор ***** с площ от 29 кв. м., с предназначение „За здравни и социални услуги“. Въззивният съд е взел предвид и събраните в производството пред първостепенния съд гласни доказателства, като е изложил какви факти се установяват от тях: Св. С. /съсед/ твърди, че преди да бъде осъществено преустройството, гаражът не се използвал по предназначение, нямал врата и не се използвал и за мазе. Според свидетеля къщата била отдавана под наем на курортисти, а на събиране на семейството през 2006 г., на което присъствал и той, А. И. изразила желание за преустройство на процесното помещение от гараж в стоматологичен кабинет, тъй като дъщеря й Десито била приета да следва в университет за лекар по дентална медицина и впоследствие можела да използва помещението, за да упражнява професията си. Свидетелят сочи, че майката на Р. и А. - Н. изразила съгласие и посочила, че тъкмо А. щяла да оправи пътеките в двора. Р. бил казал „само не ме занимавайте с нищо“, „да правят каквото искат“. Свидетелят посочва, че А. поела всички разходи свързани с преустройството, като направила пътека към входа на кабинета, отворила врата от долната страна, поставила изолация, сменила дограмата, измазала, боядисала, сложила решетки. Сочи, че след като А. направила кабинета го заключила и достъп до него имала само тя, а брат й Р. по никакъв начин не се противопоставил на тези нейни действия. Според свидетеля, когато баба Н. си счупила ставата и не можела да се грижи сама за себе си, тогава от процесното помещение било премахнато оборудването и същото било пригодено за живеене като през летния период баба Н. живеела в старата къща, а А. в преустроения кабинет на жилище. Св. А. посочва, че за първи път посетила имота през 1995 г., като същият представлявал голям парцел със стара и нова къща и стопански постройки. Към онзи момент процесното помещение все още било гараж, но всъщност нямало как да се стигне до него с кола. Свидетелката сочи, че идеята за преустройството се зародила, когато дъщерята на А. била приета да учи стоматология. Според свидетелката при едно от събиранията, на което присъствала самата тя, както и А., дъщеря й Д., брат й Р., майка й Н. и съседи, които свидетелката не познавала, А. казала: „абе аз защо не направя един кабинет на Д. тук, да има да работи“. На тези нейни думи никой не се бил противопоставил, даже се зарадвали, че Д. ще има къде да упражнява професията си. Свидетелката сочи, че А. подготвила всички необходими документи и извършила цялостна реновация на помещанието - от тавана до пода, като се махали прозорци, входа се променил, изградили е баня и тоалетна, нова ВиК и ел. инсталация, плочки, изолация до покрива на къщата. Всички финансови разходи били поети от А.. Според свидетелката само А. притежавала ключ от помещението. Даже веднъж при едно съвместно пътуване от [населено място] до [населено място], А. била забравила ключа и се наложило да се връщат обратно до [населено място], за да го вземат, а майка й Н. била казала: „да беше оставила един ключ тука, да имаш резерва“. Свидетелката посочва, че преди да почине Р. дълго боледувал от цироза. Според свидетелката през зимния период А. живеела в [населено място], Р. и баба Н. също, но в неговото жилище, тъй като той си имал проблеми и тя го гледала. През лятото всички живеели в [населено място]. Свидетелката сочи, че А. се принудила да преобрази стоматологичкия кабинет в спално помещение, тъй като се наложило да полага грижи за майка си, която била оперирана, за брат си също. Сочи, че през 2015 г. било преустановено отдаването под наем на новата къща на курортисти и Р. обитавал първия етаж от нея. В присъствие на свидетелката, Р. не е изразявал желание А. да напусне помещението, казвал: „това е нейно, мен не ме интересува“. Св. В. - колежка на Б. знаела за влошени отношения между страните, настъпили след смъртта на бащата на Б. и по повод стаята. Преди това отношенията им били прекрасни, лелята на Б. и била като майка. Свидетелката сочи, че има знание, че от 6-7 години процесното помещение не се полза като стоматологичен кабинет, което обстоятелство й било известно от Б. и от самата А., която посещавала нейния фризьорски салон и била нейна клиентка, като същата посочила, че спира практиката си. Свидетелката сочи, че не знае кои години е ползвано помещението като стоматологичен кабинет и не знае дали Р. е имал ключ за него. Св. М. сочи, че познава Б. и А. от 8-10 години. Той жена му и малкия им син били пациенти на дъщерята на А., която упражнявала стоматологична практика в кабинет в [населено място], до ВИНС. Свидетелят заявява, че е посещавал имота в [населено място] през летния сезон, събирали се там. Според свидетеля преди 4-5 години Б. го потърсила и той се съгласил да окаже съдействие за изнасяне на зъболекарския стол от процесното помещение. Б. му била казала, че леля й я попитала за някой познат, който да разглоби и изнесе стола, за да освободи помещението. На изнасянето били свидетелят, Б. и баща й, а по-късно дошла и леля й. Свидетелят посочва, че кабинетът бил отключен от бащата на Б. и той ги посрещнал в двора на имота. Въпросната случка се състояла някъде през 2017-2018 г., през студените периоди. Въз основа на тези доказателства и безспорни факти, въззивният съд е формирал правните си изводи. Приел е, че е налице интерес от установителния иск на А. И. за собственост иска за собственост, и че същата е установила през 2009 г. фактическа власт върху процесния самостоятелен обект, преустроен в стоматологичен кабинет, който е собственост на брат й Р. Б. И., починал 2021 г., явяващ се наследодател на Б. Р. И.. Изложени са съображения, че установената от А. Б. И. фактическа власт върху имота е като държател, а не като владелец, защото е била допусната в имота от собственика-брат й, с негово знание и позволение, за да си служи с имота, като не е доказала да е демонстрирала намерение за своене на имота и да е променила държането във владение, оспорвайки правото на собственост на брат си. Отношенията между двамата се основавали на разбирателство и взаимопомощ, до известна степен Р. бил и зависим от сестра си, тъй като тя го издържала, имал проблеми с алкохола и рядко се задържал на работа, препитавал се от наема на къщата, а гаража не се използвал като такъв, бил без врата, дори за мазе не се използвал. Посочено е, че в случая А. осъществила преустройството на гаража в зъболекарски кабинет, за да може дъщеря й да упражнява професията си, а брат й Р. се съгласил като й казал да прави каквото иска, само да не го занимава. Р. осъществил и необходимото съдействие за постигане на целта на служенето като се снабдил с необходимото разрешение за строеж. Средствата за осъществяването на преустройството били поети от ищцата А. Б. И.. Прието е, че към 2017г.-2018 г., когато помещението вече не се използало като стоматологичен кабинет, Р. разполагал с ключ от него. Изложени са съображения, че държането не е основание за придобиване на собственост по силата на упражняването му в определен срок, поради което и ищцата не може да придобие собствеността на основание давностно владение, поради изтичане на десетгодишния давностен срок. Превръщането на държането във владение става с промяна в намерението за своене на вещта като своя, като тази промяна в намерението трябва да е демонстрирана и достигнала до собственика на имота. Посочено е, че по делото не се установяват действия на ищцата А. Б. И., с които да е манифестирала промяна в намерението си да свои имота за себе си, които действия да са доведени до знанието на наследодателя Р. Б. И.. Прието е, че плащането на суми за битови сметки /ток, вода/ не би могло да се възприеме като израз на собственическо поведение и отричане правата на собственика, тъй като е проявление на правилото комуто ползите, нему и тежестите. Прието е, че влагането на средства за привеждане на помещението в състояние, годно за целта на ползването му, също не съставлява действие по отричане на правата на собственика - Р. Б. И., а е от естество да породи облигационния отношения между лицата. По тези съображения съставът на Добричкия окръжен съд счел, че не може да се обоснове извод за преобръщане от страна на А. Б. И. на държането на собствения на брат й имот във владение за себе си с начало 2009 г., годно да породи последиците на придобивната давност. Ето защо, въззивният съдебен състав приел, че постановеното от първоинстанционния съд решение по двата иска като краен резултат е правилно и законосъобразно, като е постановен нов прецизен диспозитив по осъдителния иск по чл.108 ЗС, със същия краен резултат като този, постановен от първата инстанция по същия иск. В частта по иска по чл.124, ал.1 ГПК първоинстанционното решение е потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване, са формулирани два правни въпроси, по които се сочи наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос се отнася до дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, по който въпрос се твърди, че съдът е дал правно разрешение, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/200 г. на ОСГК на ВКС, както и множество решения, постановени по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. №2296/2018 г. на ВКС, II г.о., решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. №2926/2016 г. на ВКС, VI г.о., решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. №1241/2019 г. на ВКС, I г.о. и др. Този въпрос се поставя във връзка с наведените от касационната жалбоподателка твърдения за извършени от съда нарушения на разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като в мотивите си въззивният съд не е обсъдил пълно и всестранно събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитаните по делото свидетели, както и релевираните във връзка с тях възражения и доводи, изложени от жалбоподателката във въззивната й жалба. Вторият формулиран в изложението въпрос се отнася до манифестирането на намерението на владеещия несобственик да държи имота за себе си, при положение, че невладеещият собственик трайно се е дезинтересирал от имота. Поддържа се, че посоченият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, II г.о и решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г.о. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, по следните съображения: Първият формулиран в изложението към жалбата въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касационната жалбоподателка, че въззивният съд е процедирал в противоречие цитираната в изложението към жалбата задължителна и каузална практика на ВКС. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като е изложил и собствени подробни мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване. Вторият поставен в изложението въпрос не удовлетворява изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото се явява необуславящ и е израз на собственото на касатора интерпретиране на изводите на въззивния съд. С този въпрос не се търси даването на принципен отговор по тълкуването и прилагането на закона, а упражняването на контрол за законосъобразност на атакуваното въззивно решение, какъвто би бил допустим едва след направена констатация за доказани предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивният съд, както е разяснено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, се счита за достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване. Същевременно посочените две решения по други дела на ВКС като съдебна практика, са неотносими към спора, защото дават отговор на въпроса кога владеещият чуждите идеални части от съсобствен имот съсобственик е освободен от задължението си да демонстрира към другия съсобственик намерението си да свои неговите идеални части от общия имот, който е неприложим към настоящия случай, защото по другите дела отговорът е предпоставен от обстоятелството, че такова демонстриране е обективно невъзможно, защото другият съсобственик е с неизвестно местожителство, или съсобствениците въобще не се познават, каквито обстоятелства по настоящето дело нито се твърдят, нито се установяват. Напротив, прието е за установено, че между собственикът /братът/ и установилия фактическа власт /сестрата/, е имало постоянни контакти, живеели са в един град, общували са, вкл. и по пповод процесния имот. Ето защо липсват общата и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Изводите на окръжния съд не противоречат на трайно установената практика на ВКС, според която както държането, така и тъй наречените търпими действия, не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирано спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта – в този смисъл решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 1300/9.12.2008 г. по гр. д. № 5861/2007 г. на ВКС, II г. о., решение № 403/3.07.2009 г. по гр. д. № 672/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I г. о. и др. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност на същото. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответницата по касация се дължат от касатора заплатените разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 1200 лв. съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 26.06.2023 г. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК